Повелителката на дима

Изповед

Щом се качвам на палубата след срещата ми с Драгонсбейн, свежият въздух сякаш се удря в мен и кожата ми започва да се охлажда. Избърсвам потта от веждите и горната си устна, поглеждайки към Херон и Блейз от двете ми страни. И двамата изглеждат съвсем добре, температурата в каютата на Драгонсбейн изобщо не им се е отразила. Може би се разболявам — нищо чудно след всичко, което преживях. А може да е само въображаемо състояние, реакция от стреса и гнева.

— Трябва да има по-добър план от женитбата — казва Блейз и думите му ме откъсват от мислите ми.

Преглъщам.

— Трябва да има — съгласявам се аз, без да поглеждам към него или към Херон от лявата ми страна. Вместо това се взирам в кораба, изпълнен с хора, бързащи насам-натам, които водят „Дим“ с пълна скорост към бъдеще, отнето още веднъж от мен. Драгонсбейн може и да ми е дала илюзията, че имам избор, но не съм толкова глупава да вярвам, че ще бъде толкова лесно.

— Не мога да повярвам, че се опита да те притисне с тази женитба — казва Херон.

— Аз мога — изсумтявам. — Господи, уморена съм от игрички. Играх игрите на императора цели десет години и не се измъкнах, за да съм принудена да играя нейните.

Обръщам се с лице към тях.

— Казах на Драгонсбейн, че вие двамата сте мои съветници. Не мисля, че щеше да е добра идея да извикам днес и Арт, като се има предвид влиянието, което майка й явно има върху нея, но включвам и нея в съвета. Вие сте хората, на които вярвам тук.

Блейз кимва, но Херон изглежда несигурен, очите му се задържат върху мен малко по-дълго. Каквото и да иска да каже, то няма да излезе от устата му сега.

— Блейз, знам, че трябва да се върнеш на работа, но ти, Херон, ще ме придружиш ли за обяд?

Блейз свежда глава към мен, преди да се отправи към носа на кораба, където търкаше палубата.

Херон кимва в съгласие, макар и неохотно, така че го хващам под ръка и го насочвам към трапезарията.

— Наред ли е всичко — питам го аз.

— Разбира се — отвръща той по начин, който напълно ме убеждава, че не е.

Късно е за обяд и трапезарията е почти празна. Малкото хора, които са се събрали там, ме наблюдават, докато си взимам порцията сухар и сушено месо. Свикнала съм хората да ме наблюдават, каловаксийците също го правеха, но сега няма злонамереност в очите им. Само очакване, което някак ме кара да се чувствам по-зле. В стомаха ми се свива буца, докато чакам Херон да напълни чинията си.

Не е проблем да си намерим празна маса в ъгъла, далеч от ушите им. Оставям го известно време да се храни мълчаливо, втренчен в храната си, за да избегне погледа ми. Херон, когото познавах, никога не би ме пренебрегнал, щеше да го сметне за непочтително. Давам си сметка, че няма нищо неучтиво в това сега. Той се страхува от мен. Дали не си мисли, че го обвинявам за смъртта на Елпис?

Изкашлям се. Може би ако му кажа моята тайна, той ще се почувства по-добре с неговата.

— Имах възможност да убия Сьорен — започвам аз. Той спира, късчето сушено месо остава на половината път към отворената му уста. — Бях опряла ножа в гърба му, преди да разбере какво става. За него нямаше изход. Аз го знаех, той също го знаеше. Дори ми каза да го направя. Подтикваше ме да го сторя. Мисля, че искаше да го убия. Навярно смяташе, че това ще ни направи квит. Но не можах.

Най-сетне той вдига поглед към мен, непроницаемо изражение. Продължавам:

— На никого не съм го казала, дори на Блейз. Сигурно той и Арт си мислят, че не съм имала възможност, но аз имах. Просто не бях достатъчно силна да го направя. Хубаво е, че мога да го кажа на някого.

Херон дъвче бавно месото и гледа в чинията си. Отчупва крайче от сухара, после го разчупва на две.

— Разказах ти за Леонидас — тихо казва той. — Срещнахме се във Въздушната мина, когато ни откараха там за първи път, веднага се сприятелихме. Той беше единственото нещо, което правеше оцеляването поносимо. Беше там, когато убиха майка ми пред очите ми. Беше там, когато сестра ми не успя да стигне нормата и я откараха в долната кариера. Беше там, когато донесоха обратно тялото й. Аз бях там, когато взеха брат му, после и най-стария му приятел. Държахме се един друг и плакахме и някак в онова грозно, кошмарно съществуване намерихме любовта. Не беше като приказките, които родителите разказват на децата си за романтично влюбване и безкрайно щастие, но беше любов. Тя беше всичко онова, заради което продължавах да ставам сутрин.

Натрошава крайчето сухар с палеца си, очите му остават блуждаещи и присвити.

— Симптомите се появиха постепенно, но ние и двамата знаехме какво означават. Кожата му гореше при допир, сякаш непрекъснато има треска, спеше все по-малко и по-малко, докато накрая престана изобщо. Никога не говорехме за това, избягвахме темата, но го криехме от пазачите, доколкото можем. За известно време успяхме, но не може да се крие завинаги лудостта от мините.

Значи това, което му тежи, няма нищо общо с Елпис. Навеждам се към него.

— На място ли го убиха? — задавам въпроса с надеждата да са го сторили. Тогава поне смъртта може да е бърза, по-малко мъчителна. Милостиво убийство, макар да знам, че каловаксийците не са способни на милост.

Херон обаче поклаща глава, преглъщайки.

— Отведоха го. За да го екзекутират, казаха. Но сега знаем, че може да не е истина.

В стомаха ми се надига жлъч. Може да са го изпратили да се бие като берсерк, но има и по-жестока участ. Правеха се експерименти, аз самата видях как ги приложиха върху последните трима пазители на майка ми, които бяха държани в тъмниците на двореца цяло десетилетие. Източваха им кръвта, ампутираха им пръстите, срязваха им кожата. Възможно е Леонидас да е бил подложен на същото, но никога няма да кажа това на Херон.

— Бих се с пазачите, когато го отвеждаха. Дори повалих един в безсъзнание. Така че ме хвърлиха в долната кариера — продължава той и потреперва. — Надявам се никога да не видиш подобно място. То ме преследва в кошмарите ми. Имаше засъхнала кръв по стените и знаех, че тя може да е на сестра ми Имоген. А миризмата на сяра и разложено е толкова остра, че никога не свикваш с нея. Когато доведоха и други, писъците им пронизваха стените на галерията, но аз никога не виках. Свивах се на кълбо и чаках смъртта.

— Нищо не ми беше останало — продължава той и се навежда през масата, за да обхване ръцете ми с много по-големите си длани. Изражението му е странно, не е ужас или тъга, както очаквах да бъде. Напротив, той е озарен от надежда за първи път, откакто го срещнах.

— Тогава боговете ме благословиха и Озам ми даде своя дар. Мислех, че е дарба, с която да си отмъстя, но ако всъщност ми е дадена, за да го спася?

— Смяташ, че Леонидас може да е жив.

— Възможно е. — Ръцете му стискат още по-здраво моите. — Така и не почувствах, че той наистина е мъртъв. Никога не е изглеждало реално. Знам, че щях да усетя, ако е мъртъв.

Част от мен иска да му каже, че това невинаги е така, че все още чувствам как майка ми е жива, макар да гледах как умира пред очите ми. Чувството не е доказателство. Не мога да понеса да убия малкото надежда, която е намерил, но не искам и това късче надежда да го съсипе, когато не го доведе до нищо.

— Повечето хора с минна лудост не живеят повече от няколко седмици — внимателно отбелязвам аз.

— Знам — отвръща бързо той и ме поглежда мрачно. — Но и двамата знаем, че е възможно да се оцелее много по-дълго.

Поклащам глава. Не защото съм изненадана, че Херон е забелязал симптомите на Блейз — допускам, че подозира за неговата минна лудост. А защото това все още е тайна, която нямам никакво желание да обсъждам с никого. Дори с Херон.

— Възможно е, това е всичко, което казвам — продължава Херон, толкова силно стиска ръцете ми, че не усещам вече пръстите си.

— Възможно е — съгласявам се внимателно. — Но не съм сигурна какво можем да направим, Херон.

Той се умълчава за малко, досещам се, че се опитва да намери правилните думи.

— Сьорен може да знае нещо. За минната лудост и за берсерките. За това какво може да се е случило.

Поклащам невярващо глава.

— Той използваше берсерки, но едва ли знае нещо за тях. Просто изпълняваше заповеди.

— И все пак е възможно — гласът му става още по-отчаян.

— Не е добра идея да говоря с него, Херон — не се съгласявам аз. — Но ако ти попиташ…

— Опитах. Не иска да говори с мен. — Чувствам се така, сякаш някой е залял гърба ми със студена вода. Херон е ходил при Сьорен? Без да обръща внимание на изненадата ми, той продължава: — Един от пазачите му каза, че не е проронил и дума, откакто е на борда.

— Той е заложник — отбелязвам аз. — Това обикновено не прави хора като Сьорен приказливи. Съмнявам се, че ще разговаря и с мен.

Херон ме поглежда така, сякаш иска да проникне в най-дълбоките ми мисли.

— С теб ще говори. Моля те. Зная, че е безнадеждно, че вероятността да е в отвъдното е голяма и навярно точно сега ме нарича глупак. Но ако не е, ако съществува и най-малкият шанс да е някъде тук, аз трябва да знам. Ако някой може да ме разбере, това си ти.

Майка ми винаги присъства в мислите ми, но сега ги е завладяла и не мога да спра да се питам какво щеше да стане, ако не бях видяла със собствените си очи как я убиват, ако не усещах ръката й около моята да се отпуска, докато животът я напуска. Ако съществуваше дори съвсем нищожен шанс все още да е жива, какво бих направила, за да я намеря?

Отговорът е прост: бих направила всичко.

— Ще го посетим довечера — казвам на Херон.

Блейз има нощна вахта, но се съгласява да остане при мен, докато заспя. Макар да съм му благодарна за компанията, разговорът ми с Херон още ми тежи. Нямам намерение да го лъжа, но и не мога да се насиля да кажа на Блейз, че възнамерявам да се срещна със Сьорен довечера. Не искам да знам какво ще ми каже.

— Ако стигнем до Ста Криверо и Драгонсбейн все още се опитва да наложи тая работа с женитбата — казва той, обърнат с гръб към мен, докато си обличам нощницата, — ще си тръгнем. Има много още кораби в Ста Криверо. Ти, аз, Херон и Арт в кухните.

Не споменава Сьорен, което затвърждава решението ми да не му съобщавам за плана си. Той смята, че сега Сьорен е проблем на Драгонсбейн, нищо повече. Няма да го разбере. Само ще се чуди дали има истина в слуховете, които се носят за отношенията ни.

— Имаме нужда от Драгонсбейн не само заради нейните кораби — напомням му аз с въздишка, докато навличам нощницата през главата си. — И тя го знае. Можеш да се обърнеш, вече съм в благоприличен вид.

Той се обръща и очите му танцуват надолу по тялото ми, преди да се върнат обратно нагоре и да срещнат моите. Усмихва се леко.

— Ти никога не си в благоприличен вид — казва той и ме кара да се усмихна.

Още една краткотрайна картина на живота, който можехме да имаме — по-простичък, по-забавен. Усмивката му избледнява твърде бързо и се връщаме към живота, който всъщност имаме.

— Не може да обмисляш наистина предложението й.

— Разбира се, че не — отвръщам насмешливо. — Но няма да е толкова лесно, както да си тръгнем например, знаеш това. Всеки, чиято помощ приемем, ще поиска нещо в замяна. Всички искат нещо от мен.

Не осъзнавам колко са верни тези думи, докато не ги произнасям на глас, но веднъж изречени, те са неопровержими.

Протягам се под завивките и обръщам лице към стената, до която е опряно леглото ми. Чувам го как събува ботушите си, преди матракът да изскърца, когато пропълзява до мен.

Все още чувствам лъжата, която неудобно се е настанила между нас дори когато намества тялото си до моето, когато гърдите му се притискат към гърба ми, коленете му се свиват зад моите, а челото му докосва тила ми. Предпазливо, ръката му обгръща кръста ми, кожата му е гореща.

Той ухае на Астрея, като подправките и домашното огнище, като вкъщи.

— Искам те — прошепва той, думите му са несигурни.

Прокарвам върховете на пръстите си по ръцете му, думите, с които аз искам да отвърна, засядат в гърлото ми.