Повелителката на дима

Арест

— Той е един от съветниците ми — казвам на крал Етристо, напрягайки се да накарам думите да излязат през стиснатите ми зъби. — Когато ми обещахте защита, останах с впечатлението, че се отнася за цялата ни група.

От мястото си зад огромното мраморно бюро крал Етристо почти не ме поглежда. Въздиша тежко и завърта очи към небето. Това едва ли е почтително, но той не ме възприема като равна, а по-скоро като женско тяло, което говори повече, отколкото всъщност е необходимо. Дори не би се срещнал с мен преди закуска, което означава, че Сьорен е вкаран в затвора от осем часа.

— Както вече обясних няколко пъти, скъпа моя, аз не мога да гарантирам сигурността на онези, които нарушават законите на Ста Криверо. В Астрея смятате ли убийството за противозаконно?

През кожата ми се просмуква топлина, докато ръцете ми започват да се затоплят. Свивам ги в юмруци от двете си страни, но това не потушава огъня. Топлината, циркулираща по вените ми, става все по-гореща с всяко поредно произнасяне на думите скъпа моя. Насилвам се да дишам дълбоко. Откакто напуснахме кораба подобно нещо като обгорените чаршафи не ми се е случвало, само редки случаи на топлина по дланите и ръцете, и почти съм в състояние да убедя сама себе си, че си въобразявам, но в моменти като този съм убедена, че не си го измислям. Чувствам огъня вътре в себе си и зная, че ако сега излезе… Не мога да го пусна.

— Разбира се — отвръщам, като контролирам гласа си, за да звучи спокоен и уравновесен. Поглеждам Херон, Блейз и Артемизия, които стоят зад мен, преди да се обърна отново към краля. — За такива сериозни обвинения се изискват доказателства, а вие не сте предоставили нито едно, като се изключи родословната му връзка. Ако това е достатъчна причина някой да бъде задържан, тогава съм изненадана, че затворите ви не са препълнени.

Крал Етристо вдига пръсти отгоре на бюрото, върху снопчето документи, които, подозирам, само се преструва, че чете, за да избегне сблъсъка с мен.

— Като стана дума, сала Колтания в момента обучава моите аптекари как да приготвят нова доза серум на истината. Разбрах, че процесът отнема известно време — казва той. — Ако серумът изчисти името му, ще го освободя с най-смирени извинения, но човек не може да не е прекалено внимателен по отношение на вашата безопасност, скъпа моя. Особено откакто разбрах, че той е прекарвал доста нощи във вашата спалня.

Намекът в гласа му ме кара да се изчервя и се радвам, че единствено моите Сенки го долавят, макар да съм сигурна, че мълвата вече е пуснала корени, без съмнение и заради поведението ми в тронната зала. Та нали застанах между Сьорен и въоръжените стражи.

— Две нощи — отвръщам и посочвам тримата зад мен — заедно с останалите ми съветници. Ако той наистина е искал да умра, едва ли е имало по-удобен момент да го направи от онзи, докато спя.

Ъгълчетата на устата му увисват, образувайки дълбока бръчка, и най-накрая ме поглежда.

— Ами, в такъв случай, отварата на сала Колтания ще го очисти от всякакви обвинения и той ще е свободен само след няколко дни — заявява кралят, сякаш говори на досадно дете. Искам да изкрещя, но вместо това се усмихвам.

— Много добре — казвам напрегнато. — Но тъй като принц Сьорен е мой доверен съветник по международните въпроси, аз не мога добросъвестно да се срещам с когото и да било от кандидатите, докато той не бъде освободен, за да ме съветва. Вие, естествено, разбирате това, нали? Аз трябва да се грижа за собствените си интереси.

Крал Етристо изглежда така, сякаш му се иска да ме удари, но след секунда на лицето му се появява друга, приятна маска.

— Щом така настоявате, скъпа моя — казва той. — Но се тревожа, че вашата липса на доверие ще бъде възприета като обидно незачитане.

Хората, които настояват за доказателство за девствеността ми, ще са обидени, защото им нямам доверие. Бих се изсмяла на подобна ирония, ако не бях толкова ядосана.

— Нямам намерение да обиждам никого, разбира се — изчуруликвам аз. — Междувременно бих искала да разполагам с възможността да посещавам свободно принц Сьорен в тъмницата, за да съм сигурна, че към него се отнасят справедливо.

Изражението на крал Етристо за пореден път се вледенява.

— Скъпа моя, сега аз започвам да се чувствам засегнат от вашата липса на доверие.

— Още един път — запазвам залепената си усмивка — нямам такова намерение, Ваше височество. Но наистина смятам това за необходимо заради собственото ми спокойствие.

Крал Етристо скърца със зъби, но след известно време, което ми се струва цяла вечност, той кимва в съгласие.

— Много добре. — Правя лек реверанс, преди да се обърна и да изляза от залата заедно с моите Сенки, които ме следват неотлъчно.

Артемизия, Херон, Блейз и аз едва влизаме в стаята ми, когато Драгонсбейн нахлува с трясък и с буреносно изражение. За момент си мисля, че е ядосана заради ареста на Сьорен, но, разбира се, това е нелепо. Ако беше нейната воля, той все още щеше да е в корабния карцер.

— Не трябваше да искаш аудиенция с краля без присъствието ми — заявява рязко тя. — Имаш ли представа колко глупаво ме накара да изглеждам?

Оставям злъчта в гласа й да заглъхне, без да й обръщам внимание.

— Кралят арестува моя съветник и аз трябваше да се справя с това — казвам хладно. — Осмелявам се да кажа, че постигнах повече, отколкото ти би направила, защото не правиш почти нищо, щом кралят ти нареди нещо.

Тя се олюлява назад, сякаш съм я шамаросала. Известно време ме гледа така, сякаш иска да ме одере жива тук и сега, но аз удържам на напрежението.

— Интересите на Астрея са на първо място за мен — казва тя. — А в интерес на Астрея е да не обиждаме най-могъщия съюзник, когото имаме.

Не мога да не изсумтя.

— Той не е съюзник — казвам аз. — Ако беше, той самият щеше да ни даде войски. Той просто се присламчва към всеки, който може да му донесе повече пари. Ако императорът имаше желание да му плати достатъчно, той щеше да се обърне срещу нас на секундата. Точно сега моята зестра има по-голяма стойност и затова имам някаква власт. Възнамерявам да използвам това по най-добрия възможен начин и ако ти не направиш същото, значи си глупачка.

— Тео — шепне Артемизия, предупреждение, в което не се вслушвам.

Очите на Драгонсбейн са изпълнени с ледена ярост.

— Оставете ни — обръща се тя към моите Сенки, гласът й звучи като съскане.

— Ние ще останем с кралицата — отвръща твърдо Херон.

Издържам погледа на Драгонсбейн, без да трепна. От нищо друго нямам нужда, освен да съм близо до моите Сенки точно сега, но имам чувството, че онова, което Драгонсбейн ще каже, не бих искала да бъде чуто от всеки.

— Вървете — казвам им аз. — Няма да се бавя.

— Тео… — Блейз ме предупреждава.

— Върви — повтарям му аз.

Моите Сенки си разменят тревожни погледи, но се изнизват един по един, оставяйки ме насаме с Драгонсбейн. Ще излъжа, ако кажа, че вече не се страхувам от нея, но се опитвам да не ми личи. Тя усеща страха и се възползва от него.

— Императорът направи опит да отнеме живота ми — кръстосвам ръце върху гърдите си. — Тук, където крал Етристо ми обеща безопасност. Един човек е мъртъв, защото кралят подцени дългата ръка на императора, но вместо да търси истинския агент на императора, той арестува Сьорен. Междувременно онзи, който е дал отровата на онова момиче, е все още на свобода и е въпрос на време, преди да ударят отново. Тук не съм в безопасност.

— Да, така е — отвръща тя с равен глас. — Тук не си в безопасност. Но ти и не искаш да си в безопасност.

При тези думи не мога да сдържа смеха си, но съм изненадана колко язвително прозвучава.

— Да не би да намекваш, че искам да бъда убита?

Изражението й остава спокойно.

— Само казвам, че ти искаш да бъдеш кралица, а това не е безопасна роля.

— Аз не искам да бъда кралица. Аз съм кралица — поправям я аз. — И това е факт, който, изглежда, забравяш, освен когато го използваш в своя полза.

Сега е неин ред да се разсмее.

— Кралица на страна, която вече не съществува. Кралица без корона, без трон, без коронация. На какво по-точно си представяш, че си кралица? На трима глупаци, които те следват, сякаш си майка патица, защото някой им е казал, че си специална, а те са достатъчно тъпи, за да го повярват?

Правя неуверена крачка назад, но тя не е приключила.

— Опитвам се да ти помогна, но ти си прекалено упорита и надута, за да разбереш това — повишава глас тя. — О, божества, ти си точно като майка си.

Не за първи път някой ми го казва, но за първи път го изрича като обида.

— Не говори за майка ми! — Не осъзнавам, че крещя, докато не виждам учудването, изписано на лицето й, а очите й се стрелкат предупредително към вратата. — Майка ми те превъзхождаше като човек поне петдесет пъти — продължавам, като гледам да не повишавам глас.

Тя ме гледа продължително, преди от нея да се изтръгне силен смях като лай. После отива до шкафа с вината и дълго време избира бутилка. Маха корковата тапа и си налива чаша догоре, почти до ръба. Отпива голяма глътка, пресушавайки почти една четвърт от нея, а после отново обръща поглед към мен.

— Знаеш ли, не си първият човек, който ми казва това. Може би неточно петдесет пъти, малко е пресилено, но нещо в този смисъл. Стой по-изправено като Айрин! Усмихвай се като Айрин. Защо не приличаш повече на Айрин? — не минаваше и ден, без да го чувам поне веднъж. Усещах как името й се превръща в нещо като гвоздей, който някой забива в тила ми.

Тя прави пауза, за да си налее още една чаша, но вече бях чула достатъчно.

— Не е нейна вината, че си завиждала — казвам аз. Но това само я кара да се разсмее отново.

— Разбира се, че завиждах. Но не повече, отколкото тя на мен. Калистрейд, казваше тя, такава си късметлийка, че не трябва да взимаш уроци по благоприличие. Или: Иска ми се да не трябва да ставам призори, за да поздравявам с майка Пазителите. Защо да не мога да прекарвам следобедите в яздене на коне, както правиш ти? Доста често ме молеше да си разменяме местата, но аз винаги й отказвах. И аз като нея не исках да бъда принцеса с корона.

— Това е лъжа — казвам аз. — На майка й харесваше да бъде кралица.

Драгонсбейн свива рамене.

— Нямаше как да го зная. Тръгнах си, преди тя да бъде коронясана, и никога не се върнах обратно, но тя със сигурност не харесваше обучението.

Тя си налива още една чаша, този път не толкова пълна, и ме поглежда замислено.

— Имаш късмет, че не я познаваш в действителност.

Думите й са като студена вода по гърба ми.

— Да не би току-що да каза каква късметлийка съм, че майка ми е умряла?

— Не казах това — завърта очи Драгонсбейн. — Но е хубаво как си запазила толкова чист спомена за нея — идеална майка и кралица, прекрасна и добра, и храбра. Всъщност в съзнанието ти е една богиня, нали? Вероятно в някакъв момент всички момичета трябва да чувстват своите майки по този начин. Винаги настъпва момент обаче, когато илюзията за съвършенство се разпада, и тогава разбираш, че майка ти е просто човек, същият като теб, с недостатъци, със своите собствени пороци, неосъзнати предразсъдъци и невежество. Ти никога няма да имаш подобно просветление и да, наистина мисля, че заради това имаш късмет. Посвоему.

За миг изглежда толкова съкрушена и вече не съм сигурна дали да я зашлевя, или да й се извиня, но веднъж появила се, тази миниатюрна пукнатина на уязвимост веднага изчезва, запечатана зад твърдите й, непроницаеми очи.

— От това, което съм чувала, майка ти е била добра кралица — казва тя. — Изпълнявала е своите задължения, без да се оплаква, и е била доста харесвана, но тя завинаги ще остане кралицата, която загуби Астрея.

— Това не беше по нейна вина — възразявам аз. — Не е могла да знае, че каловаксийците настъпват.

За първи път Драгонсбейн е несигурна, колебае се достатъчно дълго, за да видя, че има възможност, която тя скришом преценява, преди отново да си върне твърдостта.

— По нейна вина беше — произнася бавно тя. — Изпратих й писмо месеци преди нападението, предупредих я, че ще нахлуят.

— Лъжеш — обвинявам я аз, но усещам как стомахът ми се свива. Не искам да чувам това, но не мога и да си тръгна. Тя пренебрегва моя протест и продължава:

— Нарече ме лъжкиня. Била съм едно недоразумение, плаващо наоколо и провъзгласило се за пират.

Идват ми наум куп обиди, които ми се иска да запратя по нея, опровержения, които умирам да изрека, но нито едно от тях не стига до устните ми. Трябва да си напомня да дишам. След малко изражението й се смекчава малко.

— Може би трябваше да те оставя да си живееш с онази чиста, неподкупна представа за майка ти.

— Не ти вярвам — отвръщам, макар малка част от мен да й вярва. В крайна сметка, няма причина да ме лъже за това. Драгонсбейн си налива още една чаша.

— Обичах силно сестра си, като оставим настрана всички илюзии. Тя беше моя пълна противоположност, но също така и другата ми половинка. Но тя беше жена с недостатъци. — Прави пауза, за да изпие виното си, преди да ме погледне с ясните си очи, плашещи със своята свирепост. Не си позволявам да трепна и да се отдръпна.

— Майка ти беше посредствена кралица — тихо казва Драгонсбейн. — Ти би могла да бъдеш велика кралица. Ако не вярвах в това, нямаше да съм тук. Но това не е от нещата, които стават лесно. Няма да се случи и напълно честно. Няма да мине без жертви, а аз се уморих да се отнасят към мен като към твой враг заради това, че го казвам открито. Ако ти не се откажеш от всичко заради Астрея — от гордостта си, от независимостта си, от приятелите си, никога няма да си я върнеш.

Не казвам нищо. Тя оставя празната си чаша върху шкафа и тръгва към вратата. С ръка на дръжката се обръща към мен:

— Всички хора правят грешки и майка ти не беше изключение. Обичаше те повече от всичко, обичаше и Астрея. Убедена съм, мислела си е, че постъпва правилно. Но и тя беше човешко същество — ни повече, ни по-малко.