Повелителката на дима

Заедно

— Какво си направила? — Блейз едва успява да си спомни, че трябва да говори тихо.

С него, Херон и Артемизия каютата изглежда по-малка от всякога. Няма дори място да се движиш наоколо. Артемизия и аз седим една до друга на леглото ми, Херон се е подпрял на стената до вратата, а Блейз е седнал върху тоалетната ми масичка. Мога да се обзаложа, че му се иска да стане, да закрачи из стаята, за да подреди мислите си, но не може да се изправи, без да настъпи крака на Херон, а и няма къде да стъпи.

— Не знаех какво са му причинили, макар да предполагам, че всички вие сте участвали. — Опитвам се да запазя гласа си спокоен и равен, докато хвърлям поглед към Артемизия и Блейз. Херон не ме поглежда, откакто оставихме Сьорен в ареста, а и аз не искам особено много да го виждам. Блейз свежда поглед, върху цялото му лице е изписана вина, но Артемизия не отмества очи от мен, невъзмутима.

— Знаехме, че ако разбереш, ще направиш нещо глупаво. И, уви, точно това става, защото искаш да направиш нещо глупаво — произнася напевно тя.

Без присъствието на Драгонсбейн тя е заядлива, както винаги, и колкото по-злъчни са думите й, толкова повече се радвам да я имам обратно.

— Какви сме, ако позволяваме той да стои там? — питам аз. — С какво сме по-различни от каловаксийците, щом действаме точно като тях? Аз бях в неговото положение, само че се отнасяха по-добре към мен. Поне имах стая. И не ме държаха във вериги. Даваха ми чисти дрехи и добра храна.

— Ти не беше направила нищо, за да заслужиш друго — казва Блейз. — Не си предвождала батальони, не си отнемала животи. Ти беше дете.

Прав е и не мога да споря с него за това.

— Сьорен може да бъде по-ценен за нас, ако е на наша страна — отвръщам аз.

— Ако е на наша страна — Артемизия повтаря като ехо след мен.

— Той смяташе, че е на наша страна, преди да го предам — изтъквам аз. — Беше готов да застане срещу баща си и да тръгне на война.

— Беше готов да се присъедини към каловаксийци заради Астрея — поправя ме Артемизия. — Това няма да се случи.

— И аз не го искам — отвръщам аз.

— Но всъщност го искаш — Херон проговаря за първи път. В гласа му още има студенина, но гневът му до голяма степен се е стопил. Останало е само огорчението, което е още по-непоносимо. — Ти искаш да се присъединим към него.

— Той иска да е различен — отвръщам. — Ти самият го видя, Херон.

Херон не отговаря, но челюстта му се стяга.

— Всичко е в нашите ръце — продължавам. — Той може да ни помогне, а ние дори не е нужно да предлагаме нищо в замяна, нито примирие, нито милост. Той просто иска душата си. Иска само да докаже на себе си, че не е като баща си. А ние можем да използваме това в наша полза.

— Тео… — започва Блейз с въздишка.

— Това не е идеалното решение — прекъсвам го аз. — Но точно сега сме се отправили към чужда страна, където ще бъда предложена за жена на този, който даде най-високата цена. Нищо в тази ситуация не е идеално.

Никой от тях не отговаря и в мен се надига трепетна възбуда от надмощието, което имам. Ние сме на една страна, напомням си аз, макар че толкова дълго съм била съвсем сама, че понякога лесно го забравям.

— Майка ми няма да го пусне — казва Артемизия. — Няма да отстъпи и крачка и ще има зад гърба си голяма подкрепа. Не казвам, че грешиш, но не казвам и че си права. Напомням ти само, че не можеш да си позволиш да я превърнеш в свой враг.

— Драгонсбейн не е най-добрият съюзник, знам — добавя Блейз. — Но точно сега тя е най-силният, който имаме. Налага се да подбираме битките си.

Спомням си, че си мислех същото за императора, че трябва да избирам за какво ще воювам с него и за какво няма, колко бързо научих, че нямам никакъв шанс да спечеля каквато и да е битка, затова и дори не се опитвах да се бия. Вече не съм му подвластна, вече не съм безсилна, но точно сега се чувствам именно така. При мисълта за Сьорен в тъмницата, пребит и сам, започва да ми се гади. Аз му причиних това, аз го затворих там и сега не мога да го измъкна.

— Добре — думите ми горчат — но докато е там долу, искам да е в безопасност, доколкото може. Херон…

Спирам. Нямам право да искам това от него, не и след онова, което е загубил, но все пак го моля, макар да не произнасям думите.

Херон преглъща и не отмества погледа си.

— Ще го лекувам през ден — казва той. — И само най-лошите рани. Иначе ще стане подозрително.

След като Блейз и Херон се изнизват от стаята, за да се върне всеки от тях към задълженията си, Артемизия се задържа до мен на леглото ми, подръпвайки една измъкнала се нишка от завивката, и ме наблюдава предпазливо с тъмните й очи. Изглежда, сякаш се страхува от мен, което е странно, тъй като често е точно обратното.

— Не ме взе за срещата с майка ми — казва тя след малко, всяка съгласна в думите й е достатъчно остра и реже.

— Сметнах, че ще е жестоко да те моля да вземеш моята страна срещу нейната — казвам, но това е половината истина и тя веднага го усеща.

Очите й се присвиват и тя рязко се изправя.

— Не се нуждая от съжаление, най-малкото от теб. — Гласът й е нисък и заплашителен. От думите й боли.

— Не те съжалявам — отвръщам, макар да не съм сигурна дали е вярно. Но Артемизия не иска хубави думи, смекчени и лесни за приемане. Тя иска суровата, неудобна истина и аз разбирам това.

— Ти си безполезна в присъствието на майка си — гледам я в очите, докато го изричам. — Имам нужда от хора, които са в състояние да й кажат, че греши, които ще се борят с нея и няма да се свиват от страх.

За миг тя се взира в мен шокирана.

— Не знаеш какво говориш — казва накрая.

— Мислиш, че не те исках в онази стая? Разбира се, че те исках. Имах нужда от присъствието ти. Блейз и Херон имат своите силни страни, но Херон е мечтател с разбито сърце, а проблемът на Блейз е, че не успява да види цялостната картина — фокусът му непрекъснато е в мен, а не в Астрея като цяло. Имах нужда от някого да каже това, което трябваше да се каже, а никой от двамата не е в състояние да го направи. Но и ти не можеш, когато майка ти е наоколо. Ти ставаш една мънкаща сянка с очи на уплашена кошута, а аз нямах нужда от такъв човек.

Тя стои неподвижно, с твърдо и непроницаемо изражение. Очаквам да започне да спори, да ме нападне. Искам да го направи. Но вместо това тя въздиша и свирепостта й се свива като корабно платно без вятър.

— Какво се случи на съвещанието? — пита тя.

Разказвам й за плановете на майка й да ме омъжи за чуждестранен владетел, за това как е насочила корабите към Ста Криверо. За събитието, което кралят там подготвя. Разказвам й как с нищо не съм се съгласила.

— Разумно от твоя страна.

— Кралиците не се омъжват — добавям аз.

— О, това е единствената ни възможност — изсумтява Артемизия, — ако искаме да си осигурим достатъчно голяма армия. Но аз познавам майка си и съм сигурна, че се домогва и до нещо друго чрез тази уговорка. Докато отказваш да се съгласиш на подобен уговорен брак, ще притежаваш нещо, което майка ми иска, така че ще имаш известен контрол над нея.

Не е онова, което искам да чуя, но с Артемизия това е рядкост. Точно поради тази причина я искам на моя страна.

— Нямам достатъчно власт да освободя Сьорен обаче — казвам аз.

— Дори и наполовина — отвръща тя, преди да замълчи. — Но пък може да е начало.

Обмислям казаното от нея за момент. После заявявам:

— Каквото и да има между теб и майка ти, трябва да се справиш с него.

Артемизия се поколебава, после кимва. Поглежда настрани и захапва долната си устна.

— Тя те подценява и това е предимство, което може да е в твоя полза, но не бъди дотолкова глупава, че да допуснеш същата грешка. Не подценявай онова, на което е способна.