Повелителката на дима

Маскировка

След закуска се обличаме и четиримата отиваме да се срещнем с Ерик и Хоа при входа на двореца. Слънчевата светлина е толкова ярка, че заслепява, и трябва да засенча очите си, като престъпвам извън двореца. Артемизия докладва, че щетите от земетресението са, слава богу, минимални — главно козметични повреди на дворцовата кула. Нищо по-значително от няколко счупени украси и дрънкулки, стенни свещници, малко пукнатини в плочките на пода. Нищо, което крал Етристо да не е в състояние да поправи бързо.

Този път нищо, мисля си, но си налагам да избягвам тези мисли.

— Кралице Теодосия — извиква глас. Щом очите ми привикват с ярката светлина, разбирам, че е Колтания, облечена в червена копринена рокля, която плътно обвива фигурата й, подчертавайки извивката на талията й и закръглеността на бедрата и гърдите й.

Макар да си отдъхвам, че е тя, а не някой стакриверийски придворен, все пак прехвърчат искри на раздразнение. Защо е навън, когато Сьорен е заключен във влажната тъмница? Тя трябва да работи върху серума на истината, за да може той да докаже невинността си. Не мога да си представя, че тя върши някаква работа в тази рокля.

— Сала Колтания — насилвам се да се усмихна. Тя протяга ръце да хване моите, преди да се наведе към мен и да целуне всяка от бузите ми по два пъти. Засмива се, когато вижда изненадата ми.

— Орианска традиция за поздрав към приятели — обяснява тя. — Стар навик, прощавайте.

— Няма нищо — казвам аз, макар да усещам следите от лепкавото й червило върху бузите си. Удържам на инстинктивното си желание да ги избърша — знам, че не е същото, но ми напомнят за императора, който ме белязваше с отпечатък от пепел по ръката по време на угощения.

— Усетихте ли земетресението по-рано днес? Доста страшно беше. Но денят е прекрасен. Заедно с Марзен сме се наканили да си направим още един пикник, трябва и вие да се присъедините. — Тя поглежда моите Сенки зад мен. — Вашите… придружители също са добре дошли, разбира се.

Усмихвам се насила.

— Земетресението беше страшно, но разбрах, че е нещо обичайно за тази област — казвам аз, макар да не зная дали това е истина. Колтания се намръщва, но преди да изкаже съмненията си, аз продължавам. — Много мила покана, но се боя, че докато принц Сьорен е в затвора, нямам намерение да се срещам с никого от кандидатите. Принц Сьорен е дипломатическият ми съветник и имам нужда от неговите напътствия по тези въпроси. Със сигурност разбирате — женитбата е решение, на което не бива да се гледа безотговорно.

Колтания повдига вежди.

— Не осъзнавах, че неговите съвети са ви толкова необходими, Ваше величество — казва тя. Аз се засмивам.

— Защо иначе ще го държа в моя съвет? — Преструвам се на изненадана. — О, сала Колтания, вие не вярвате на тези слухове, нали?

За един момент тя изглежда раздвоена, но после изражението й се смекчава.

— Какви слухове? — пита тя с намигване.

— Разбирам, че точно вие помагате на аптекарите на крал Етристо в приготвянето на серума на истината? — сменям темата аз.

— Да, изглежда, това е най-малкото, което мога да направя, за да стигнем до дъното на тая бъркотия. След онова, което се случи на бедния ерцхерцог, а и това, което почти сполетя и вас!

— Трагедия — съгласявам се аз. — Радвам се, че помагате. При тези ваши научни способности, съм сигурна, че много скоро името на Сьорен ще бъде изчистено и ние ще можем да се върнем към делата си.

— Разбира се, Ваше величество — накланя глава тя. — Ще направя всичко по силите си, макар че може да отнеме около седмица заради някои от по-редките съставки.

Пресягам се, за да стисна рамото й.

— Вярвам в таланта ви. Моля, насладете се на пикника и предайте поздравите ми на вашия брат. Да се надяваме, че скоро ще мога да прекарам време с вас и с канцлера Марзен.

Щом се отдалечаваме от Колтания и тръгваме надолу по стълбите на двореца, Артемизия избързва към мен, за да вървим заедно, като оставя Херон и Блейз на няколко стъпки зад нас.

— Честно, не мога да отгатна дали я харесваш, или не — отбелязва тя.

— Не съм сигурна дали и аз самата зная — признавам си аз. — Поне я уважавам.

Когато стигаме подножието на стълбите, претърсвам с поглед оживената тълпа да открия Ерик и Хоа. Те би трябвало да се отличават заради горакския брокат, но не виждам и следа от тях. Щом достигаме най-долното стъпало, към нас се приближават две фигури, покрити от глава до пети в дрехи с цвят екрю.

Тъй като са с качулки на главите им, лицата им са в сянка. Първоначално си мисля, че сигурно са двама манадолски свещеници, които винаги носят груби, традиционни дрехи дори в непоносимата жега, но когато единият от тях отмята леко качулката и ми дава възможност да видя лицето му, разбирам, че е Ерик. Което означава, че по-дребната фигура до него трябва да е Хоа.

— Каква маскировка само — казвам на каловаксийски. — Но е малко ненужна.

— Лесно ти е да го кажеш — промърморва той. — Стакриверийците не те заплюват и не те наричат ента крустен.

— Ента крустен? — повтарям след него и се смръщвам. Лицето му почервенява.

— От това, което схващам, на стакриверийски означава „прокълнатите“. Нещо като общо название за гораките. Изглежда, обвиняват нас, че с присъствието си сме предизвикали земетресението. Очевидно в Ста Криверо не са имали земетресение от векове.

Правя усилие да запазя изражението си спокойно.

— Така ли? — докато питам, си спомням нещо. — Сьорен каза, че стакриверийците смятат бежанците за проклятие и затова са ги затворили зад онези стени, за да не се разпространи тяхното проклятие.

Сякаш страната, завладяна от императора и опустошена от каловаксийските армии, е заразна и тази зараза може да се предаде от човек на човек, от една страна на друга. Като че ли е толкова просто.

— Тогава си сложете качулките — казва Херон на Ерик, като се оглежда, за да разбере дали някой ги е забелязал. — Поне докато излезем от града.

Ерик въздиша, но си поставя отново качулката и намигва на Херон.

— Жалко, че трябва да скривам това лице от света, но сигурно си прав.

Докато групата ни се изнизва през улиците на града, хвърлям поглед към Херон — лицето му е с цвят на ягодово сладко.

Оттеглям се заедно с Ерик и Хоа, за да могат Блейз, Херон и Артемизия да наемат коне, без да се притесняваме, че някой ще ни разпознае. Неприятната страна на цялото начинание е, че можем да вземем само три коня. За мен няма проблем, тъй като, така или иначе, не мога да яздя сама, но Ерик изглежда раздразнен, че ще трябва да дели коня си с още един ездач.

— Не съм яздил с придружител, откакто бях дете — казва той.

— Ако предпочиташ ти да водиш коня, за мен няма значение — казва му Херон, но се притеснява да погледне Ерик в очите, докато го изрича. — Искам да кажа… ако искаш да яздиш с мен. Може да яздиш с Блейз или с Арт, но се съмнявам, че някой от тях двамата ще те остави да хванеш юздите.

Ерик е изненадан и известно време гледа Херон, сякаш не е много сигурен какво да го прави.

— Добре — казва той накрая. — Благодаря ти.

Херон свива рамене и отново гледа встрани.

— Аз ще взема Тео — предлага Артемизия на астрейски, преди Блейз да ми предложи. — Блейз, ти ще вземеш Хоа.

Хоа изглежда объркана, защото е разбрала единствено името си. Побързвам да й преведа. Тя ме изслушва, оглежда Блейз и решително кимва.

— Той става — казва ми тя.

— Колкото и да е неприятно, мисля, че ще трябва да говорим на каловаксийски, така че всички да се разбираме — казвам аз. — Иначе ще трябва непрекъснато да превеждаме на Ерик и Хоа.

Артемизия завърта очи от досада.

— Мразя да говоря на този език — заявява тя на каловаксийски със силен акцент, като произнася неправилно няколко думи. — Чувствам го като поредното посегателство.

Хоа я поглежда така, сякаш я вижда за първи път.

— Съжалявам — казва тя. Нейният каловаксийски е много по-добър, но все пак не е идеален.

Артемизия е изненадана от извинението и е леко изнервена — нов вид, в който я виждам, и не мога да скрия, че ми е приятно.

— Всичко е наред — казва тя на Хоа след малко. — Исках само да кажа… Не беше нещо против вас. Просто се оплаквах.

— Често го прави — казвам на Хоа. — Не го приемай лично. Артемизия ме поглежда заплашително, но не ми възразява, само ме ощипва по ръката.

— А заради това ще яздя супер бързо.

Стомахът ми се свива от лошо предчувствие.

— Тогава ще повърна върху теб — отговарям й аз.

Хоа се разсмива. Не бях чувала смеха й преди — мелодичен е и ми напомня на птича песен на разсъмване. Красив е.