Повелителката на дима

Ста Криверо

Стената, която огражда столицата на Ста Криверо, е толкова висока, че ми е трудно да определя къде свършва тя и къде започва небето. По време на едночасовото пътуване нямаше какво много да се види, освен пясък. Той се простираше във всички посоки, набраздявайки земята с вълнообразните си форми. Само два пъти забелязах признаци за селища в далечината, не по-големи от петдесетима жители.

— Осем от десет души живеят в столицата — беше споменал Сьорен по време на урока ни. — Условията извън нея са убийствени — жарки лета с почти никакви възможности да се намери храна и вода, а и зимите не са по-добри.

— А защо двама на всеки десет избират да са извън нея? — попитах. Артемизия само сви рамене.

— Това е домът им — беше отвърнала тя.

Сега, като гледам издигащата се стена пред мен, се чудя дали тук не се крие и нещо друго. Градът едва ли е толкова гостоприемен, а и знам, че стените обикновено се строят по една основна причина — да държат хората навън.

Но не и нас. Спираме пред богато украсени, тежки порти, които се отварят със скърцане, управлявани от сложно устройство от въжета и скрипци. Процесът е бавен, но когато столицата постепенно се открива пред нас, аз зяпвам от възхита.

Въпреки че астрейската столица — такава, каквато съществува в детските ми спомени, е най-красивото място на света, дори аз трябва да призная, че столицата на Ста Криверо е равностойна.

По време на пътуването ни дотук очите ми посвикнаха с ярката слънчева светлина, ала от великолепието на столичния град те отново ме заболяват. Накъдето и да погледна, всичко е или в полирано злато, или богато обагрено, ослепителна красота, която е едва ли не екстравагантно безвкусна в своята поразителност.

Десетки вретеновидни кули се издигат над улиците като позлатени стръкчета островръх кладиум, толкова изящни и крехки, че се боя, дори лек ветрец може да ги събори. Няма две кули, еднакви по цвят, а на върха на всяка една виси отпуснат в неподвижния въздух флаг. В близост до земята се виждат редици от къщи и магазини с плоски покриви и огромни прозорци, а всяка стена е изрисувана като произведение на изкуството. Една от тях показва две танцуващи човешки фигури в ярки облекла, докато друга разкрива нощното небе, осеяно със звезди, които изглеждат така, сякаш наистина блещукат. Други са изрисувани по-просто, с цветове, които се въртят спираловидно над повърхността.

Дори пътищата сякаш са направени с показна цел — всяка тухличка е ослепително бяла и без никакви видими следи от изтъркано, въпреки множеството карети и тълпи от хора, минаващи отгоре им.

— Имат магия — заявявам, защото няма друго обяснение. — Мислех, че Астрея е единствената страна, притежаваща магия.

Смехът на Драгонсбейн е подигравателен.

— Няма магия — поклаща тя глава.

— Ама улиците са толкова чисти — продължавам да споря — и въздухът е по-хладен, а и онези кули не е възможно да се издигат от само себе си.

— Права беше, няма други страни, освен Астрея, притежаващи магия по същия начин като вас, като изключим скъпоценните камъни, които купуват от императора — казва Андерс. — Но тъй като им липсва магия, те се стремят да наподобят нейния ефект чрез напредък в науката и… — Той прави пауза, търсейки астрейската дума. След малко се отказва. — Технологиите. — Не съм сигурна на какъв език е това, но със сигурност не е астрейски. Той продължава. — Улиците остават чисти, защото са покрити със съединение, което отблъсква отпечатъците и петната. Въздухът е по-хладен, защото столицата е построена върху подземен извор. Кулите се издигат високо, защото са построени по точните спецификации, изготвени от екип от математици.

— Наука и технологии — повтарям бавно, изпробвайки звуците на странните думи. Науката поне е познато понятие, изучаването на органичната материя, химията, медицината, растенията и животните, макар да имам чувството, че този вид наука е нещо съвсем различно от тази, която познавам. Не мога дори да предположа какво има той предвид под технологии обаче, а съм твърде смутена, за да го попитам. Изглежда като нещо, което би трябвало да познавам. Едно е да се правя на глупачка, друго е болезнено да осъзнавам колко малко зная за света извън Астрея. Артемизия и Сьорен може и да ме бяха подготвили за кандидатите за ръката ми, но не бяха ме подготвили за това.

Не мога да си представя как дворецът би могъл да е още по-прелестен от останалата част на града, но се оказа, че е. Вместо отделните кули, пръснати из града, тук има група от над две дузини вретеновидни кули с най-различни височини и цветове, всяка една с конусообразен покрив и свой собствен флаг. Най-високата е разположена в самия център, боядисана в наситеночервено, а флагът й е чисто бял с оранжево слънце. Няма нужда да питам някого, за да разбера, че флаговете са сигилите на различните семейства, които живеят в онези кули, и следователно, най-голямата трябва да принадлежи на кралското семейство.

— Наистина е впечатляващо — промърморвам тихичко на Блейз. Скорошното ни пререкание все още се спотайва дълбоко в главата ми, въпреки че никой от нас не го споменава. Не мисля, че някой от нас би искал да го поднови. Колкото и да се мъча обаче, не мога да забравя туптенето на дървения корпус около нас, когато Блейз се ядоса, сякаш целият кораб щеше да се разпадне на трески.

— Много са… островърхи — вдига рамене той. — Предпочитам дом.

Дом. Какво казах на Блейз, когато тръгвахме? Това са само стени, покриви и подове. И навярно това е самата истина, но сега, когато той произнесе думата, не мога да спра болката в мен, която изпитвам. Не към моя дворец — такъв, какъвто беше последния път, когато бях там, с изгорялата градина и напуканите, мръсни витражи, с императора, седнал на трона на майка ми, а към дома отпреди обсадата. Дворецът на Ста Криверо би го засенчил, но Блейз е прав — предпочитам моето място, с неговите кръгли стаи и сводести тавани, със златните мозайки и витражите навсякъде, където погледнеш. Ста Криверо е красив, но никога не бих могла да го сравня със спомена за дома, към който принадлежа и за който копнея.

След като ние седмината слизаме вкупом от каретата, четирима стражи, облечени в небесносини изгладени униформи със златни еполети, ни ескортират през сводестия вход на двореца. В антрето се откроява огромно спираловидно стълбище със златен парапет и облицовани с плочки стъпала в цветовете на дъгата. Когато поглеждам нагоре, спиралата от стъпала се извисява толкова високо, че не виждам края му.

— Вие трябва да сте нашите астрейски гости — обажда се женски глас, кънтящ в огромното пространство. Поглеждам наоколо, но е невъзможно да се каже откъде идва той. Най-накрая очите ми съзират жена, приближаваща се с бързи крачки в края на стълбището, облечена в падаща на дипли рокля от памук с цвят на праскова и пристегната в кръста с плътна жълта лента. Може би е с пет години по-голяма от мен, с бронзова кожа и тъмнокестенява коса, падаща до раменете й на свободни къдрици. Има мило лице, но съм се научила да не се доверявам на външния вид.

Тя се усмихва, разкривайки два реда блестящи бели зъби.

— Името ми е Несрина. Крал Етристо ме помоли да ви заведа до покоите ви, за да се настаните преди вечерята. Наясно сме, че дворецът може да е твърде объркващ за новодошлите.

Несрина се засмива леко, което звучи добре заучено, и се чудя колко ли пъти е предвождала подобни обиколки.

Драгонсбейн се прокашля.

— Аз съм принцеса Калистрейд — казва тя, макар да не успява да изрече принцеса, без да направи гримаса. — Това са Андерс и Ериел — продължава тя, като прави знак към тях и всеки от тях кимва в потвърждение. — Артемизия, Блейз, Херон, принц Сьорен… и, разбира се, моята племенница — кралица Теодосия.

Несрина кимва на всеки един от нас, докато Драгонсбейн ни посочва, но когато идва моят ред, тя прави грациозен реверанс, като добавя още няколко претенциозни жеста.

— Ваше величество, елате с мен и ще се качим горе.

Отново поглеждам нагоре към спираловидното стълбище, което изглежда безкрайно. Краката вече ме болят при мисълта да изкача всички тези стъпала. Перспективата да спя на люлеещия се кораб изведнъж ми се стори не чак толкова неприятна, колкото ми изглеждаше сутринта.

— Колко е високо? — надявам се въпросът ми да не звучи грубо. Последното нещо, което искам да направя, е да обидя домакините.

Несрина се засмива и завърта глава.

— Не се безпокойте, Ваше величество. Имаме подвижна платформа, не сме диваци — обръща се и ни подканва да я последваме.

Изглежда, аз съм единствената, която не знае какво е подвижен подиум, но не искам да показвам своята наивност и неосведоменост, задавайки въпроси. Предпазливо я следвам и тя спира пред огромна месингова клетка в основата на стълбището, сгушена в средата на спиралата. В нея има плюшен червен килим и един мъж без риза, застанал мирно, кожата му е с цвета на решетките зад него. Раменете му са широки, а ръцете му — най-големите, които някога съм виждала, мисля, че може би са по-големи от обиколката на талията ми.

Несрина прекрачва клетката и с жест ни приканва да я последваме, но аз се колебая, а в ума ми се въртят какви ли не начини нещо да се обърка. Това е капан. Крал Етристо ме смята за достатъчно глупава да вляза в клетка, за да ме предаде на императора и да си прибере петте милиона златни монети. Знам, че трябва да се правя на глупачка, но със сигурност не чак такава.

Сьорен спира до мен.

— Подвижните платформи са най-лесният начин човек да стигне до върха на кулите — промърморва той. — С тази манивела мъжът издига кутията нагоре, малко по малко.

Поглеждам крадешком към него, неспособна да скрия недоверието си.

— Ще паднем и ще се пребием — отвръщам. Той вдига рамене.

— Стакриверийците ги използват от десетилетия и са продали модела и на други страни по света. Ние дори го адаптирахме, за да можем да го използваме в мините в Астрея. Няма съобщения за смъртни случаи. Казват, че е много по-вероятно да паднеш, докато се качваш по стълбите.

Въпреки че стомахът още ме свива, аз се присъединявам към другите в клетката. Щом вратата зад мен се затваря с метален звук, цялото ми тяло се напряга. Насилвам се да дишам дълбоко, но знам, че ще е трудно, докато не изляза от това приспособление. С останалите осем души вътре, оставяйки достатъчно пространство на обслужващия платформата, почти няма място да движа ръцете си.

— Към двадесет и петия етаж, моля, Аргос — казва Несрина. Тя е напълно спокойна, сякаш прави това през цялото време. Най-вероятно го прави. Обслужващият платформата — Аргос, кимва, хваща огромната манивела и я завърта. Мускулите му се издуват от усилието.

— Ще друса при тръгването — прошепва ми Сьорен, миг преди да го усетя. Въпреки предупреждението на Сьорен се стряскам и се хващам за първото попаднало ми нещо, което се оказва ръката на Сьорен и рамото на Артемизия. Арт ме отблъсква и отначало ми се струва, че и Сьорен го прави, но след секунда той хваща ръката ми и преплита пръсти в моите. Платформата е толкова претъпкана, че никой не го вижда, но аз импулсивно искам да си отдръпна ръката. Зная, че така трябва, но не мога да се принудя да го направя.

Отначало тръгваме бавно, но постепенно усилваме и набираме скорост и започваме да се издигаме наистина много бързо — далеч по-бързо, отколкото ако се изкачвахме по стъпалата. Преминаваме покрай тях и цветовете им се размиват, но независимо че е по-лесно, отколкото очаквах, не мога да се отпусна. Свила съм се и почти усещам как раменете ми докосват ушите ми, стискам ръката на Сьорен, сякаш се опитвам да я счупя.

Той не я отдръпва, за което заслужава уважение, и няма как да не се сетя за последния път, когато ни се случи това — в тъмните подземни затвори на астрейския дворец, тичахме по коридорите, преследвани от каловаксийските пазачи и техните кучета, а те ни приближаваха с всяка изминала секунда. Не искам да си спомням за това, но предполагам, че в известен смисъл е за предпочитане пред картината какво би се случило, ако манивелата се счупи и клетката полети надолу към земята.

— Последния път, когато идвах тук — прошепва Сьорен, макар да ми се струва, че всички на платформата го чуват — беше по времето, когато баща ми ме изпрати на дипломатическо пътуване, за да се опитам да направя стакриверийците наши съюзници. За първи път се качих тогава на движеща се платформа и едва не припаднах, което изобщо не съответстваше на образа на силен владетел, който баща ми искаше да представи. Разбира се, стакриверийците нямаха никакъв интерес към подобен съюз, както установих по-късно. Но искаха да се уверят, че аз, и съответно баща ми, разбираме колко са силни и че дори да не сме съюзници, ще е грешка да ги смятаме за врагове.

— Вярно е — казва Несрина, поглеждайки към нас през рамо. — Каловаксийците никога не биха посмели да нахлуят в Ста Криверо. И точно поради тази причина това е най-безопасното място за вас, Ваше величество.

— Толкова съм ви благодарна — казвам с най-сладката си усмивка, сякаш ми дава подарък, като ми предлага гостоприемство, което е изначално човешко отношение. — Вашето внимание към мен никога няма да бъде забравено.

И все пак, когато платформата най-сетне спира внезапно, с неконтролируемо люшкане, което кара стомаха ми да се преобърне, не мога да не се запитам колко ли ще ми струва любезността на Ста Криверо.