Повелителката на дима

Игра

Драгонсбейн успява да си сдържи езика зад зъбите през останалата част от тихата, напрегната вечеря и дори по време на връщането ни с подвижната платформа. Устните й са здраво стиснати през цялото време, очите й гледат сурово и право напред. Ала щом оставаме в коридора сами — само тя, Сьорен и аз, тя сграбчва ръката ми и ме извърта към себе си, а ноктите й се забиват в меката кожа откъм вътрешната страна на ръката ми.

— Утре ще се извиниш на крал Етристо и ще се съгласиш на всички прегледи, които те сметнат за нужни.

Сьорен застава помежду ни.

— Ако не си отдръпнеш ръката — казва й той на каловаксийски с нисък глас — аз ще го направя вместо теб и това ще бъде неприятно преживяване и за двама ни, но за теб със сигурност по-болезнено.

Драгонсбейн стиска челюсти и се взира напрегнато в него за миг, сякаш обсъждат дали неговата чест в действителност ще му позволи да нарани жена. Тя взима мъдрото решение да не рискува и пуска ръката ми.

— Ще се извиниш за избухването си — казва тя отново, без да сваля очи от мен.

— Разбира се, лельо — казвам по-меко накрая, извисявайки глас. — Сигурна съм, че крал Етристо ще разбере колко разтревожена бях при мисълта, че тялото ми отново ще бъде мушкано след цялото малтретиране, на което бях подложена в ръцете на императора. И съм сигурна, той ще се съгласи, че ще е по-добре да се изчака, поне докато малко се възстановя. Ако избраният от мен съпруг държи на този преглед, аз ще се съглася да го направя преди сватбата.

Тя ме поглежда с присвити очи.

— Играеш опасна игра.

С усилие сдържам смеха си.

— Играла съм и по-опасни.

Блейз, Херон и Артемизия вече ме чакат в стаята. Би трябвало да го очаквам — естествено, че ще искат да узнаят подробности за вечерята. Разбира се, че ще трябва да им разкажа, колкото и съкрушена и унижена да се чувствам от тази мисъл.

Но първо имам нужда да се отърва от този уред за мъчение — роклята.

— Малко помощ, моля, Арт — казвам, грабвайки една нощница от шкафа, и се скривам зад паравана с три крила. — Може да ти потрябва камата ти.

Артемизия ме освобождава от роклята, в която шивачката ме беше зашила, макар да го прави не така грациозно, обсипвайки пода с мъниста, които се разпиляват с глух шум като при дъждовна буря.

Издърпвам роклята пред главата си и с наслада вдишвам дълбоко няколко пъти. Носих роклята само няколко часа, но бях забравила колко е хубаво чувството да поемеш въздух с пълни гърди, вместо да се задъхваш на пресекулки. Може би затова Амиза и Лилия бяха толкова тихи на вечерята — не са могли да дишат, какво остава да говорят.

— Добре — излизам иззад паравана. Съзнавам колко смешна сигурно изглеждам сега в свободната си памучна нощница и с лице, цялото боядисано и лакирано, но има по-важни неща. Присъединявам се към другите в зоната за сядане, като се настанявам на свободния стол до Блейз.

— Налага се да говорим на каловаксийски заради Сьорен. Това добре ли е за всички?

Другите изпъшкват, но в крайна сметка се съгласяват. Не мога да ги виня — говоренето на каловаксийски ме кара да се чувствам така, сякаш съм обратно в двореца на императора.

— Трябва да продължим да те учим на астрейски обаче. Най-малкото ще ни спести много време — казвам на Сьорен.

Той кимва.

— Чувствам се като магаре, но мисля, че схващам по нещичко от време на време. Бавно.

— Какво се случи тази вечер? — пита ме Блейз на каловаксийски. — Опитахме се да дойдем с теб, но не ни разрешиха.

— Стакриверийците ценят своята изключителност — казва Сьорен. — Бях изненадан, че ме поканиха, но предполагам, са се забавлявали, тъй като не разбирах и дума от разговора.

Разказвам им за кралското семейство и за интереса им към отношението на императора към мен, как са били не просто очаровани, а направо въодушевени от подробностите за моето пленничество и наказания.

— Те сякаш не гледат на мен като на личност, а като на рядък експонат с прилежащата му история — оплаквам се аз.

— Стакриверийците в столицата са склонни да водят безгрижен, лек живот — казва Сьорен. — Особено кралското семейство. Предполагам, че изпитват някакъв вид възбуда от твоето страдание, защото не могат съвсем да проумеят, че е истинско. Сякаш си герой от пиеса.

Намръщвам се, но преди да отговоря, той продължава.

— За какво беше спорът накрая? — пита той, макар да изглежда, че изпитва неудобство. — Поразбрах нещичко… май изглеждаше важно.

Част от мен не иска да отговори — най-вече, защото ще трябва да обяснявам на Блейз, Херон и Артемизия какво означава девственост, но Сьорен е прав. Това е важно. Спорът не е приключил още, а и не бива отново да имам тайни от тях. Така че обяснявам какъв е конфликтът колкото се може по-простичко, въпреки че чувствам как бузите ми пламват, докато говоря. Полагам всички усилия да не се разтреперя от погнуса, когато им съобщавам за предложения от краля преглед. Макар че той не уточни в какво точно се състои прегледът, лесно е да се предположи.

— Това е разпространена практика — казва Сьорен, щом млъквам. Изглежда отвратен. — Обаче ти беше права да откажеш.

Артемизия кимва, но между веждите й се появява бръчка.

— Ще придобие още по-голямо значение, когато накрая се съгласиш.

Вторачвам се в нея с отворена уста.

— Няма да се съглася на това — заявявам. — Мислех, че от всички хора вие ще разберете… — Гласът ми секва. Артемизия ми беше доверила за физическото насилие над нея в мините, нищо, че и Херон е бил там. Съмнявам се, че тя ще иска това да се узнае от всички.

— Ти също си жена — казвам вместо това. — Би ли позволила да те преглеждат така, сякаш е някакъв вид експеримент?

— Не — свива рамене тя. — Но аз не искам да се омъжвам.

— Нито пък аз — възкликвам по-силно, отколкото ми се иска. Артемизия остава невъзмутима от моето избухване, само леко повдига вежди.

— Добре. Аз нямам нужда да се омъжвам, за да използвам армията на друга страна да си върна трона. Така по-добре ли е? — пита тя. Завъртам очи от безсилие да отговоря.

— Това е друг проблем за друг ден — казвам вместо това.

— Ще се появят още такива проблеми — казва Херон, а гласът му е тих и неуверен заради каловаксийските думи, които вероятно повече е чувал, отколкото произнасял.

— Знам — отвръщам, като си разтривам слепоочията. — Крал Етристо каза, че кандидатите ще започнат да пристигат утре. Сигурна съм, че ще се появят още проблеми.

Настава гробна тишина, притискаща ни от всички страни. Утре кандидатите ще пристигнат, за да наддават за мен, а моята страна и аз ще бъдем изложени на показ като някой от сувенирите на тейна. Разговорът на днешната вечеря ще се повтаря многократно, с всеки един от тях, и си представям как всеки крал и император ще ръчка за повече подробности за страданието ми, всеки от тях ще ме изучава като прасе, което ще заколят за своето пиршество.

— Скоро — казва Артемизия с въздишка, надигайки се, за да се изправи — но и не тази вечер.

Едва се довлича през стаята до един малък скрин, на който не бях обърнала много внимание. Когато отваря вратите му с лек замах на китките, виждам три рафта с бутилки вино. Измъква произволно една от тях и я донася, изважда камата си и я използва да извади корковата тапа.

— Ние сме извън Астрея — казва тя, докато налива виното във водните чаши на масата. — В безопасност сме в красивия дворец в Ста Криверо и бунтът е жив благодарение на нас. Това е повод за празнуване, не мислите ли?

Оптимизмът на Артемизия е неочакван, но посрещнат радушно и аз й се усмихвам, когато ми подава чаша. Една по една, тя подава чаша на всеки, дори и на Сьорен, който изглежда изненадан от жеста.

— За Астрея — вдига бутилката Артемизия. — За това, което беше, и за това, което ще бъде отново. И за всичко, което пожертвахме заради нея.

И ей така, жилото в думите на Артемизия се заби в кожата ми. Аз съм пожертвала достатъчно за Астрея, искам да кажа, не мога повече да дам. Но това не е истина и ние и двете го знаем. Ако се стигне дотам, няма нещо, от което да не се откажа, за да спася страната си.

От волята си.

От тялото си.

От живота си.

Няма да се стигне дотам, казвам си, но някъде дълбоко знам много добре, че може да се стигне и дотам. Един справедлив свят не би поискал нищо повече от мен, то този свят не е справедлив.

Чукваме заедно чаши с бутилката на Артемизия и пием.

— Няма ли да поговорим колко абсурдно е това място? — пита Херон и въпросът му ме изненадва. Откакто измъкнахме Сьорен от карцера на кораба, в повечето случаи той мълчи, но, изглежда, се опитва да се промени. — Всичко е потънало в злато и скъпоценни камъни и цветове. Цената на роклята, с която беше облечена, сигурно ще стигне да се изхрани едно семейство в Астрея за цяла година, Тео.

Не мога да се въздържа да не се засмея, потъвайки по-дълбоко в стола си и отпивайки още една глътка от виното. Също като виното на вечерята, то е тъмно и ароматно, не е като онова, с което съм свикнала, но малко по малко започва да ми харесва.

— Късметлия си, че не ти се наложи да я облечеш. Задушаваше ме и тежеше повече от цял бушел с тухли. А и това… Как се казваше? Платформа?

— Движеща се платформа — казва Сьорен в пристъп на смях. — Мъжете, които ги управляват — това им е работата. Повечето мъже нямат силата да го правят, така че онези, които могат, са добре платени.

— Обличат ли изобщо някога ризи? — пита Херон. — Не че се оплаквам, но униформата им… е много странна.

— Явно ризите им пречат — казва Сьорен.

— Правдоподобно извинение — изсумтява Артемизия. — Чух за няколко афери тук между тях и благороднички. Явно е обичайно. Едно от предимствата на тази работа.

— Поне докато се усетят съпрузите — смее се Сьорен. — Случи се, когато бях на посещение тук преди няколко години. Онзи лорд беше бесен и настояваше за екзекуцията на оператора, но кралят трябваше да отхвърли молбата му, защото се оказа, че обслужващите тези подвижни платформи са по-ценни от благородниците.

— Само изчакайте няколко години, докато кулите се изпълнят с деца с мощен гръден кош, които ще отказват да носят ризи — казвам със самодоволна усмивка.

Всички се заливат от смях от тази картина и смехът не стихва дълго време. Тъкмо да се овладеем, някой поглежда в очите друг и смехът започва отново.

Приятно е да се смеем така свободно, петимата заедно. Да си позволим да забравим за всичко извън стаята поне за малко, та дори и за някои неща вътре в стаята. Херон и Сьорен не си говорят директно един на друг, но вече не се притеснявам, че Херон ще се опита да го удари отново. Предполагам, че е това е най-доброто, на което мога да се надявам, като се имат предвид всички неща.

Когато свършваме първата бутилка, се каня да приключваме вечерта и да изпратя другите по стаите им, но нямам сили да го направя. Не искам да съм сама. Не искам да спра да се смея. Веднага щом свърши всичко това, реалността на утрешния ден ще се настани, а още не искам да мисля за утре.

Надигам се с мъка от стола, за да взема още една бутилка, този път с по-леко вино, и я подавам на Артемизия да измъкне корка.

Вдигаме тост за операторите на движещите се платформи.

Тост за боговете.

Тост за онези, които загубихме.

Тост за нас.

За миналото.

За бъдещето.

Когато светлината на утрото се прокрадва през прозорците, ние сме почти в безсъзнание. Проснала съм се върху леглото с Артемизия от едната ми страна и с Херон от другата, и двамата похъркват доста силно. Блейз се е изтегнал в долния край на леглото, борейки се за място с дългите крака на Херон. Не спи, взира се в тавана с безжизнени, блуждаещи очи, но това е най-близкото състояние на отмора, в което съм го виждала, откакто сложих приспивателно в чая му. Сьорен спи на канапето, хвърлил е една от декоративните възглавници върху лицето си, за да се скрие от светлината и шума.

Последното нещо, което си помислям, преди умът ми да потъне в мрака, е дали някога ще достигнем до онази точка, когато той наистина ще бъде един от нас.