Моло Вару

Не искам нищо друго, освен да се скрия в стаята си целия ден и да планирам евентуалното ни бягство от Ста Криверо, но вместо това се приготвям за разходка в градината с Колтания. Поканата й беше твърде настоятелна, а аз се надявам да я убедя да побърза с нейния серум на истината, за да измъкна Сьорен от затвора колкото се може по-бързо.

Артемизия седи в единия ъгъл на стаята, лъскайки непрекъснато нарастващата си колекция от кинжали, докато Херон се опитва да поправи една от роклите ми. Колкото и да е сръчен, ще е трудно да се скрие колко много скъпоценности съм отскубнала, за да ги дам на децата в лагера.

След онова, което Сьорен и Ерик ми казаха за сушата в Ста Криверо, постоянно се тревожа, че Водната дарба на Артемизия може да се превърне в прицел. Тя е само едно момиче, не може да подобри положението за дълъг период от време, а и ще означава крал Етристо да разкрие слабостта си, което той едва ли ще направи заради толкова малка облага. Все пак се радвам, че скоро ще се махнем от това място.

— Разкажи ми пак какво каза Блейз, когато му съобщи за нашия план — обръщам се към Артемизия от мястото си до леглото, стиснала в скута си една възглавница.

Артемизия върти очи от досада.

— Не зная как очакваш от мен да го цитирам по-точно от това, което вече казах. Той отвърна: „Добре“.

— Само това? Нищо друго?

— Попита какво искаш да направи той. Обясних му да предаде писмото на някого, който може да го занесе на вектурийския вожд. Той ми благодари, взе писмото заедно с храната и водата които му отнесох, а аз се върнах веднага. — Гласът й е накъсан и нетърпелив. Това е предупреждение да не я притискам повече, но не му обръщам внимание.

— А как изглеждаше, когато го каза? Смята ли, че идеята е добра или не я одобрява?

Тя забива камата в пода до нея с остър звук, който проехтява из стаята.

— Изглеждаше като човек, на когото му е горещо и е много жаден.

Не знам какво да кажа. Част от мен настоява да се извиня, но подозирам, че ще ме нарече глупачка, ако го направя. За какво да се извинявам? Че му позволих да напусне двореца? Той е опасен и няма желание да се промени. Всичко, което мога да направя, е да се уверя, че няма да нарани никого.

На вратата се почука и преди да мигна, Херон и Артемизия вече са на крак с извадени оръжия.

— Съмнявам се убиецът да си направи труда да почука — отбелязвам, но Артемизия ми махва с ръка да мълча и пресича стаята до вратата. Отваря я както винаги — върхът на камата е насочен към лицето на посетителя. Този път от другата страна на нейното острие се оказва Ерик, който е много изплашен. Щом го вижда, Артемизия шумно въздиша, сякаш той й създава неудобство, че не се е опитал да ме убие, и с нежелание сваля камата си.

— Ерик — казвам аз, когато тя отстъпва, за да му направи място да мине — приготвено ли е всичко за път?

Той кимва, поглеждайки към Артемизия и Херон.

— Те знаят ли всичко?

Преди да успея да отговоря, Артемизия се намесва.

— Аз смятам, че това е един глупав план, но според Херон е смел.

Поглеждам я намръщено.

— Ти ми каза, че смяташ плана за добър — отбелязвам аз.

Не съм казвала подобно нещо — отвръща тя със сумтене. — Това, което казах, беше, че планът е съвсем малко по-добър от женитбата за някого, който няма никакъв личен интерес, свързан с Астрея, освен да си напълни джобовете.

— Ами, казано от теб, това всъщност звучи като решително одобрение — казва Ерик кисело.

За моя изненада, Артемизия се разсмива. Тя също се изненадва от реакцията си и се намръщва, преди да седне на стола с висока облегалка и да продължи да лъска колекцията си от ками.

— Ако някой от вас иска да дойде с мен, няма да имам нищо против компанията му — добавя Ерик, а погледът му се спира на Херон. Херон среща погледа на Ерик и — може да е само плод на въображението ми, бузите му порозовяват. Настъпва доста дълга пауза и за момент си помислям, че той може да се съгласи, но накрая Херон поклаща отрицателно глава.

— Нашето място е с кралицата — казва той накрая.

Колкото и егоистично да прозвучи, се радвам, че го казва.

Не знам какво бих правила без него и Артемизия.

— Очевидно, не сте единствените, които го чувстват по този начин — казва Ерик с въздишка, преди да се обърне към мен. — Майка ми също реши, че иска да остане с теб. Опитвам се да не го приемам твърде лично.

Усмихвам се.

— Радвам се, че Хоа ще бъде с мен — признавам аз. — Имам чувството, че едва сега започвам да я опознавам.

Ерик завърта очи с досада.

— Да, да, и тя каза същото за теб — звучи ми леко разочарован. — Каза също, че стакриверийските прислужници те обличат с твърде пищни и ярки рокли за кралица и че тя трябва да остане, за да сложи край на това.

— Тя не ми е повече прислужница и компаньонка. Сигурна съм, че като майка на император сега има куп други проблеми, които изискват вниманието й.

— Ти може да мислиш така, но тя смята, че външността е важна за една владетелка, по-важна, отколкото за един владетел, тъй като за нея съдят първо по външния й вид. Очевидно, ти имаш повече нужда от нея. Което си е вярно, като изключим, че тя е моят преводач от горакски.

— Как тогава ще се оправиш без нея? — вдигам вежди, а той се смръщва и лицето му се изкривява от усилието да се концентрира.

Ен кава дименданат — казва той. — Това означаваше или „Ще се оправя“, или „Имам дебело магаре“. Но имах предвид първото. Всичките ми магарета са ужасно мършави.

Засмивам се.

— Помоли я да ти напише някои фрази, преди да тръгнеш — предлагам. Той кимва, а после казва:

— О, щях да забравя защо всъщност дойдох — той бърка в джоба си, изважда два еднакви къса злато, всеки от които с размера на палеца ми, и ми подава единия.

— Подарък от учителя Джуру. Нарича се моло вару — обяснява Ерик.

— Това ли е фалшивото злато, за което спомена, че прави? — Вдигам късчето към очите си и го разглеждам внимателно.

— Не, това е истинско. Само е било… да кажем, подложено на експерименти?

Отмествам поглед от парчето злато към него.

— Как?

Ерик махва пренебрежително с ръка.

— Той ми разясни целия досаден процес чрез майка ми, разбира се, но дори и с превод беше доста неразбираемо. Същността е, че златото е податлив метал. Като се приложи достатъчно натиск… — Той млъква и пъхва парчето злато в устата си и го захапва силно.

Чувствам как моето парче злато се раздвижва в пръстите ми. Почти го изпускам. Когато го вдигам, виждам следи от зъби, вдлъбнати леко върху повърхността на златото.

— Как… — понечвам да кажа, но се спирам и оглеждам парчето от всички страни, като очаквам да изчезне, но то остава.

— На горакски моло вару означава „мимически камък“. Те са свързани. Каквото се случва на единия, се случва и на другия.

— Това е… — взирам се в камъка — или невероятно, или плашещо — успявам да довърша.

— И двете, мисля — казва Ерик, като взима камъка от мен и го подхвърля на Херон, който ловко го хваща. — Можеш ли да го наблюдаваш? Не е необходимо да го захапваш, разбира се. Достатъчно горещ инструмент ще издълбае думи в него. Дръж го в джоба си и ако усетиш, че се затопля, ще знаеш, че имам съобщение за теб. И обратно.

— Идеално — казвам аз.

Ерик се усмихва.

— Макар и сърдитко, учителят Джуру е нещо като гений — неохотно признава той.

— Предай му моите благодарности. И на добър път, Ерик.

Той кимва, поглеждайки към Артемизия и Херон, преди да обърне поглед към мен.

— Грижи се за майка ми. Ще ви видя и двете в Огнената мина.

Загрузка...