Преследвачът

Десета глава

Пени Бърджес напълни чашата си с „Калифорнийско шардоне“ от бутилката върху хладилника и се върна обратно в хола точно навреме, за да чуе заглавията на водещите местни новини на Би Би Си. Нищо ново, за което да се притеснява, помисли си тя с облекчение. Сутринта първото, на което попадна, бе въоръжен грабеж. Полицията все още разпитваше един мъж във връзка със серийните убийства на гейове, но въпреки това до момента нямаше никакви отправени обвинения. Пени сръбна от виното и си запали цигара.

„Скоро трябва да се придвижат нанякъде“ — помисли си тя. До сутринта или трябваше да го обвинят в нещо, или да го пуснат да си върви. До тук никой от колегите й не бе надушил нищо около самоличността на заподозрения, което беше доста забележително. Цялата журналистическа гилдия разчиташе изключително много на личните си контакти с полицията, но за пръв път източникът й на информация бе отказал решително да снесе нещо. Пени реши, че е по-добре да хвърли поглед към съдебните списъци на съдиите от сутринта. Имаше голяма вероятност ченгетата да го разпитват за някоя дреболия, за да могат да го задържат, докато изровят доказателството, от което се нуждаят, за да му лепнат серийните убийства.

Когато новините продължиха със седмичната прогноза, телефонът иззвъня. Пени се протегна до масичката край дивана и грабна слушалката.

— Да?

— Пени? Кевин се обажда.

„Алелуя!“ — помисли си радостно тя, стана, но това, което си позволи да каже с цигара между зъбите, бе само:

— О, Кевин! Как я караш?

В същото време ровеше в чантата си за химикал и бележник.

— Излезе нещо, което може да те заинтересува — каза внимателно следователят.

— Няма да ми е за пръв път! — заяви тя нагло.

Случайните й срещи от сексуален характер с женения Кевин Матюс я снабдяваха с нещо повече от вътрешна информация от брадфийлдската полиция. Той се оказа един от най-изключителните любовници, които някога бе имала. Искаше й се само да надмогва по-често католическото си чувство за вина.

— Това е сериозно, Пени! — протестира Кевин.

— Аз също съм сериозна, скъпи!

— Слушай, искаш ли тази информация или не?

— Определено я искам. Особено ако е името на оня тип, който държите в ареста за странните убийства.

Тя чу остро поемане на дъх.

— Знаеш, че не мога да ти кажа това! Има ограничения все пак!

Пени въздъхна. Това бе определението за тяхната връзка.

— Добре тогава, какво можеш да ми кажеш?

— Попай е бил отстранен.

— Разкарали са го от случая? — попита Пени, докато мозъкът й работеше на бързи обороти. „Том Крос? Отстранен?“

— Отстранен е от работа, Пен. Бил е изпратен вкъщи с висящо дисциплинарно наказание.

— От кого? — „Боже мой, та това е статия и половина! Какво ли е намислил Попай обаче този път?“ За момент я обзе паника. „Ами ако са го пипнали да дава името на заподозрения на някой от съперниците ми?“

Едва дочака отговора на Кевин.

— От Джон Брандън.

— За какво, по дяволите?

— Никой не казва. Но последното, което направи, преди да види Брандън, беше, че претърси къщата на заподозрения.

— Законно ли? — пробва се Пени.

— Доколкото знам, е имал разрешително — отвърна предпазливо той.

— Тогава какво става, Кевин? Попай попаднал ли е на някакви доказателства, или какво?

— Не знам, Пен — смънка той жално. — Виж, трябва да тръгвам. Ако чуя нещо друго, ще ти се обадя. Става ли?

— Добре, благодаря, Кев. Ти си страхотен!

— Да, да. Ще ти се обадя скоро.

Линията прекъсна. Пени остави слушалката обратно на мястото й и се изправи на крака. Забърза се към спалнята си, като събличаше халата си в движение. Пет минути по-късно летеше надолу по стълбите, като ги прескачаше по две наведнъж, към подземния гараж. В колата провери тефтерчето си за адреса. После потегли, като репетираше наум какво щеше да каже на вратата.

Тони се усети да се отдръпне пръв от затягащия го обръч. Тялото му се откъсна и увеличи дистанцията помежду им от сантиметър на метър.

Опитвайки се да замаже положението и за да скрие неудобството, което го обзе, Карол се обади:

— Извинявай, но ти просто имаше вид на човек, който се нуждае от прегръдка.

— Няма нищо — отвърна Тони сковано. — Ние го използваме непрекъснато в груповите терапии.

Те останаха така за момент, без да посмеят да кръстосат погледи. Тогава Карол се приближи до Тони, плъзна пръсти по отпуснатата му ръка и го насочи напред през университетския двор.

— Е, кога ще мога да видя най-после този профил?

Разговорът вече бе на безопасна тема, но Карол все още бе твърде близо, за да се успокои. Тони чувстваше напрежението в себе си, сякаш студена ръка притискаше гърдите му. Постара се да докара спокоен, нормален глас:

— Имам да свърша малко друга работа сега. А профилът ще е първото нещо, с което ще се захвана сутринта. Ще го имам в общи линии готов за теб някъде в ранния следобед. Три часа става ли?

— Добре. Виж, ще имаш ли нещо против, ако се навъртам наоколо, докато работиш? Мога да препрочета онези изявления, защото няма да имам спокойствие, ако се върна на улица „Скаргил“.

Той, изглежда, се колебаеше.

— Предполагам.

— Обещавам да не ви досаждам, доктор Хил! — подразни го тя.

— По дяволите! — каза Тони и щракна пръсти с фалшиво разочарование. „Погледни се на какво приличаш! — помисли си той цинично. — Минаваш за човек, уверен във всяко свое движение.“ — Всъщност не е точно така. Колебаех се само защото не съм свикнал да работя с някой друг в стаята.

— Ти няма да усетиш, че съм там!

— Силно се съмнявам! — увери я Тони. Може би тя го възприе като комплимент, но той знаеше истината.

Пени натисна звънеца на къщата — близнак, имитираща стила на Тюдорите, разположена на една от най-отбраните улици в Южен Брадфийлд. Дори с шефска заплата тя изглеждаше не по джоба на Том Крос. Но репутацията на Попай като човек с късмет се бе материализирала преди няколко години, когато спечели петцифрена сума от тотализатора. Последвалият купон влезе в полицейската митология. Сега, изглежда, бе изпуснал по пътя талисмана си за щастие.

В коридора щракна лампа и някой се приближи до вратата, превръщайки се в безформена сянка върху петнистото стъкло.

— „Петък — тринайсети“ посреща „Хелоуин“ — промърмори Пени под носа си, когато чу завъртането в ключалката. Вратата се отвори подозрително само няколко сантиметра. Тя се наведе леко напред и се усмихна на силуета зад вратата.

— Детектив-суперинтендант Крос? — попита тя благо и не можа да си поеме дъх от вихъра дим, които излизаше на талази от вратата. — Пени Бърджес, „Сентинъл Таймс“.

— Знам коя сте! — изграчи Крос, като размазваше думите, очевидно след употреба на алкохол. — Какво, по дяволите, искате, като ми се мъкнете по това време на нощта?

— Чух, че сте имали малък проблем в работата — пробва се Пени.

— Тогава сте в грешка, мадам. А сега се омитайте!

— Вижте, утре всичко ще цъфне по медиите. Ще се окажете под обсада. „Сентинъл Таймс“ винаги ви е подкрепял, господин Крос. Бяхме на ваша страна през цялото това време, през цялото разследване. Не съм някой сеирджия или хиена от Лондон, готова да довърши повалената жертва. Ако проявите интерес, читателите ни ще имат правото да чуят вашата гледна точка за историята.

Вратата все още зееше отворена. Ако успееше да каже толкова, че да му попречи да затръшне вратата под носа й, тогава шансовете бяха на нейна страна. Щеше да измъкне нещо полезно от него.

— Какво те кара да смяташ, че съм отстранен от случая? — засече я той предизвикателно.

— Така чух. Не знам защо и това е причината да дойда, за да чуя вашата истина, преди да издадем официалната версия.

Крос се намръщи, а изпъкналите му очи като че ли изхвръкнаха още повече.

— Нямам какво да кажа — отвърна той, като наблягаше на всяка сричка.

— Дори нещо, което не се записва? Вие желаете просто да стоите и да ги наблюдавате безучастно как унищожават репутацията ви след всичко, което сте направили за полицията?

Крос отвори по-широко вратата и хвърли поглед към улицата.

— Сама ли сте?

— Дори не съм оставила бележка, че съм тук. Току-що чух новината.

— Тогава по-добре веднага да влезете.

Пени пристъпи прага и влезе в коридор, който като че ли бе излязъл от каталога на Лора Ашли. В отдалечения край на коридора една врата беше полуотворена, и въпреки разстоянието ясно се отличаваха гласовете от телевизора. Крос я насочи в обратната посока в един просторен хол. Когато запали осветлението, очите на Пени се изпълниха с всевъзможни модели плетки, които не можеше да види накуп и в магазин за плетива. Завесите, килимите, мокетите, тапетите, хладилника и разпръснатите възглавнички бяха нюанси на зелено и кремаво.

— Чудесна стая! — възкликна Пени, заеквайки.

— Така ли мислите? Смятах, че е ужасна. Жена ми казва, че това е най-доброто, което може да се купи с тези пари, което бе единственият аргумент да го направя — мърмореше Крос, докато я водеше към барчето. Наля си твърдо питие от една гарафа, а после като че ли го осени някаква мисъл и той се обади: — Вие сигурно не желаете, тъй като сте с кола?

— Точно така — съгласи се Пени, като се мъчеше да докара гласа си по-мил. — Нямам шанс да се измъкна, след като вашите момчета са по пътищата.

— Искате да знаете защо мекушавите копелета ме отстраниха от случая? — попита той войнствено, като източи шия напред като гладна костенурка.

Пени кимна, не смеейки да измъкне тефтера си.

— Защото те предпочитат да вярват повече на някакво проклето измислено докторче, отколкото на едно истинско ченге. Ето защо!

Ако Пени бе куче, ушите й със сигурност щяха да се вирнат. И тъй като не беше, тя се установи на любезно вдигнати вежди.

— Доктор?

— Те домъкнаха този психар — чекиджия, за да върши нашата работа! И според него оня шибан педал, когото пипнахме, не е виновен! Така че доказателствата отиват по дяволите. Бил съм ченге от двайсет и кусур години и вярвам на инстинкта си. Копелето е в ръцете ни, чувствам го с цялото си същество! Това, което направих, бе опит да се уверя, че той ще остане зад решетките, докато хванем всички проклети изгубени краища на плетеницата. — Крос изгълта питието си и тресна празната си водна чаша върху барчето. — Те имат шибаното безочие да отстраняват точно мен!

„Изплюй камъчето за доказателствата тогава!“, помисли си Пени. Въпреки че отчаяно искаше да разбере повече за мистериозния доктор, Пени чувстваше, че първо трябва да остави Крос да си излее болките.

— В какво ви обвиниха?

— Не съм направил нищо лошо — отвърна той, като си сипа нова стабилна доза алкохол. — Бедата на проклетия Брандън е в това, че толкова дълго се стремеше към удобното бюро, че накрая забрави в какво всъщност се състои работата му. Инстинктът, за това става въпрос! Шесто чувство и скъсване от работа. А не някакъв фокусник с глава, бъкаща от проклети малоумни идеи като на някой шибан социален работник.

— Кой е този тип тогава? — попита Пени.

— Доктор Тони, проклетникът Хил! От шибаното Министерство на вътрешните работи. Седи си в своята кула на мечтите, далеч от действителността, и ни учи как да хващаме негодници. Той разбира от работата на ченгетата толкова, колкото аз от проклетата ядрена физика. Но доброто докторче казва педерастът да си ходи и Брандън веднага се съгласява. „Да, сър“, „не, сър“, „веднага, сър“! И понеже не съм на тяхното мнение, ме изхвърлиха от играта — довърши жално Крос и сръбна от уискито си. Лицето му вече бе пламнало от яростта и алкохола. — Всеки би помислил, че си имаме работа с майстор, а не с някакъв тъп, шибан задник, който се прави на бандит и просто е имал малко повече късмет досега. Човек не се нуждае от всезнайковци с проклетото „доктор“ пред имената им, за да пипне отрепка като нашия човек. Това, което трябва да стори, е да изхвърли убийствените отнесени идеи вън от полицейския участък!

— Значи, правилно е да се каже, че вие не сте съгласен с провежданата линия на разследване?

Крос изсумтя.

— Може и така да се каже. Отбележете думите ми, че ако пуснат това копеле да си върви, ние скоро ще търсим поредното тяло!

За изненада на Тони Карол доказа, че бе права за думите си. Седна на бюрото му и прегледа купа с показания, докато той продължи да работи на компютъра си. Далеч бе от разсейването, дори, напротив, присъствието й го успокояваше. Нямаше проблеми да се заеме отново с профила от там, докъдето го беше оставил.

Тони отлепи поглед от екрана и се обърна към Карол. Тя бе напълно погълната в четенето си. Между веждите й се бе изписана познатата линия от намръщената й, съсредоточена физиономия. Дали не бе откачил, като обръщаше гръб на това, което, изглежда, тя му предлагаше, мислеше си той. От всички, с които се бе забърквал, тя най-добре би разбрала напрежението от работата му, възходите и паденията, съпътстващи проникването в главата на един социопат. Тя беше интелигентна и чувствителна и ако се отдадеше така цялостно на една връзка, както на кариерата си, може би щеше да се окаже достатъчно силна да се справи с проблемите му заедно с него, вместо да ги използва като средство за тормоз.

Изведнъж, почувствала очите му върху себе си, Карол вдигна глава и го озари с уморена усмивка. В този момент Тони взе решение. „Няма начин.“ Имаше достатъчно проблеми и глупости в главата му и без да допуска някой друг да го прави заложник на бъдещето. Карол беше твърде проницателна, за да я допусне до себе си.

— Всичко наред ли е? — попита го тя.

— Започвам да го усещам — призна Тони.

— Това може би не е най-приятното място, където се ровиш? — подхвърли Карол.

— Не, но за това ми плащат.

Тя кимна.

— Е, предполагам, че те задоволява. А сигурно е и вълнуващо?

Той се усмихна криво.

— За теб може и така да изглежда. Аз понякога се чудя дали това не ме прави толкова смахнат. Почти като тях.

Карол се засмя.

— Ти си като мен. Казват, че най-добрите в залавянето на крадци са тези, които влизат в главите на негодниците. Така че, ако аз съм добра в това, което правя, значи и аз трябва да мисля като тях. Което не означава да искам да правя същото като тях.

Странно успокоен от думите й, Тони се обърна отново към екрана.

Тони натисна бутона „съхрани“ на компютъра и се отпусна назад с доволна усмивка. Това бе добро място да спре. Утре сутринта щеше да допълни списъка с подробностите от характеристиките, които очакваше да открие в главата на Ханди Анди. Трябваше да опише предложенията за потенциалния начин на действие от страна на полицията по случая.

— Свърши ли? — попита го Карол.

Той се обърна и я видя, отпуснала се назад в стола си пред затворените папки от купчината пред нея.

— Не разбрах, че и ти си свършила.

— Преди десет минути. Не исках да смущавам шеметното движение на пръстите ти.

Тони мразеше другите да го наблюдават и изучават, както той самият правеше. Мисълта, че може да се превърне в пациент на собственото си изследване, бе един от онези кошмарни ужасии, които го караха да се събужда, облян в пот.

— Свърших за днес — каза той, като направи копие от файла си на дискета и после я прибра в джоба си.

— Ще те закарам до вкъщи — предложи Карол.

— Благодаря — прие Тони, като се изправи на крака. — Изглежда, тук няма да има нужда да се притеснявам, че съм без кола. Честно казано, не обичам много да шофирам.

— Не мога да те обвиня. Движението в града е истински ад на колела.

Когато Карол спря отвън пред къщата на Тони, се обърна към него:

— Имам ли някакъв шанс да си изпрося чаша чай? И по-добре да не споменавам, че ми се пика, та ми се вика!

Докато Тони слагаше чайника на котлона, Карол хукна нагоре към банята. След малко, докато се спускаше по стълбите, чу собствения си глас да излиза от телефонния секретар. Застана на стъпалата на стълбите, за да го шпионира как той се наведе над бюрото си с лист и химикал в ръце, слушайки съобщенията. Тя се наслаждаваше на нарастващото чувство на близост към лицето му и жестовете на тялото му. Гласът й спря и машината даде звуков сигнал.

— Здравей, Тони, аз съм Пийт! — съобщи следващият глас. — Трябва да съм в Брадфийлд следващия четвъртък. Имам ли шансове да се класирам за легло и една бира в сряда вечерта? Между другото поздравления, че си влязъл в отбора на разследването на странните убийства. Надявам се, че ще пипнеш копелето!

Отново звуков сигнал.

— Антъни, скъпи мой! Къде се мотаеш? Лежа тук сама и копнея за теб. Имаме една недовършена работа, любов моя…

При звука на гласа Тони изведнъж се изопна и се втренчи в телефонния секретар. Гласът бе дрезгав, секси, интимен.

— Не си мисли, че можеш…

Тони удари с ръка копчето и прекъсна изведнъж гласа.

„Твърде разпалено реагира за човек, който не е обвързан с някого!“ — помисли си Карол с горчивина.

Тя пристъпи напред през прага на вратата.

— Нека просто забравим чая. Ще се видим утре — каза тя с леден, режещ глас.

Тони се завъртя. В очите му се четеше паника.

— Не е това, което изглежда — измънка той, без дори да има време да обмисли отговора си. — Дори не съм виждал някога тази жена!

Карол зави покрай вратата и се спусна надолу по коридора. Когато стисна бравата, Тони продължи с леден глас:

— Казвам ти истината, Карол. Въпреки че всъщност това въобще не е твоя работа.

Тя обърна глава назад и успя да измъкне отнякъде една полуусмивка.

— Ти си напълно прав. Това не е моя работа. До утре, Тони.

Затварянето на вратата отекна в главата на Тори като удар от пневматичен чук.

— Слава богу, че си психолог! — каза той горчиво на себе си, като се отпусна на стената. — Това направо би могло да накара човек, който не е специалист, да рухне. Ти наистина си вярваш, че се справяш с работата, нали, Хил?