Преследвачът

Когато Гарет ми пусна една полуусмивка в трамвая, се уверих, че мечтите ми бяха на път да се осъществят. Заради една неочаквана криза в службата и цялото допълнително извънработно време, което тя ни докара, нямах възможност да го следвам повече от седмица.

Образът му ме успокояваше, за да заспя, когато се връщах вкъщи след всичките часове работа, и гласът му звучеше изкусително в ушите ми, но аз изпитвах нужда да го видя от плът и кръв. Нагласих будилника си в ранен час, за да ми даде малко повече време да бъда пред къщата му, преди да тръгне за работа. Но изтощението ме повали и аз се успах. Когато се събудих, осъзнах, че единствената ми възможност бе да настигна трамвая му, две спирки по-надолу по линията. Трамваят тъкмо дойде, когато стигнах спирката. Нетърпеливо огледах по диагонал първия вагон, но не можах да го открия. Тревога стегна гърлото ми. Тогава изведнъж видях блестящата му глава точно до вратата на втория вагон. Пробих си път през тълпата и успях да застана до него. Колената ми се търкаха в неговите. При физическия контакт той вдигна глава. Сивите му очи се присвиха в ъгълчетата и една усмивка трепна върху устните му. Аз му върнах усмивката и се извиних.

— Съжалявам.

— Няма проблеми. Трамваят е доста тъпкан през деня.

Исках да продължа разговора, но изведнъж блокирах и не можех да измисля какво да кажа. Той отново се върна към вестника си „Гардиън“, а аз се установих така, че да мога да го наблюдавам с периферното си зрение, докато се преструвах, че гледам преминаващия градски пейзаж. Знаех, че не беше кой знае какво, но поне беше поставено началото. Той ме познаваше. Знаеше вече, че съществувам. Сега всичко беше само въпрос на време.

Шекспир е имал право, когато е казал: „Първото, което трябва да направим, е да убием всички адвокати.“ Така поне на света ще останат по-малко лъжци. Какво да очакваш от човек, който защитава първия ден тъжителите, а на другия ден обвиняемите.

Паркирах точно на ъгъла, недалеч от къщата на Гарет, откъдето можех да го видя, като се прибира у дома. Благодарение на тъмните стъкла на джипа ми оставах незабелязан. Къщата му нямаше ограда, така че можех да виждам право в хола му.

Дотук знаех навиците му. Прибираше се малко след шест, отиваше до кухнята за кутийка „Гролш“ и се връщаше в хола, където пиеше бирата си и гледаше телевизия. След около двайсет минути си донасяше нещо за хапване — пица, вечеря по поръчка, печени картофи. Определено не го биваше много в готвенето. Когато бъдем заедно, мислех си, щеше да се наложи да поема отговорността за тази страна от живота ни.

След новините напускаше стаята, вероятно за да свърши някаква друга работа в някоя от останалите стаи на къщата. Представях си юридическите книги, подредени върху чамови етажерки. След това или се връщаше пред телевизора, където оставаше до късно през нощта, или прескачаше до кръчмата на ъгъла, за да пийне една-две бири „Лейджърс“.

Гарет се нуждаеше от някого, с когото да споделя живота си, мислех си аз, докато го чакаме да се прибере. Точно аз бях човекът, който можеше да го направи. Гарет щеше да бъде коледният подарък, който исках да си направя.

В пет и петнайсет един бял „Фолксваген Голф“ се плъзна на паркинга зад къщата на Гарет и една жена излезе от него. После се наведе отново към колата и взе папка, натъпкана с документи и дамската си чантичка. Помислих си, че имам смътен спомен за нея, докато тя вървеше по тротоара. Миньонче, светлокестенява коса, опъната назад в тежка плитка, големи очила с рогови рамки, черен костюм, бяла блуза с жабо около врата.

Когато зави към портата на Гарет, направо не можех да повярвам на очите си. За няколко секунди тя стигна вратата. Казвах си, че може би е неговият посредник за недвижими имоти, застрахователният му агент или колежка, която му е докарала някакви дела. Каквото и да е. Всичко друго.

После тя отвори капака на чантата си и измъкна един ключ. Съзнанието ми пищеше „Не!“, докато тя пъхна ключа в ключалката и влезе вътре. Вратата на хола беше отворена и тя метна папката си на канапето. После изчезна отново. Десет минути по-късно тя се върна, увита в голямата бяла хавлия на Гарет.

Откровено казано, споделях мнението на Шекспир през цялото време.

Сезонът изискваше да бъдем весели, така че си наложих да не се оставям разочарованието да ми развали настроението. Вместо това се концентрирах в търсенето на следващия обект. Исках нещо подходящо за сезона. Малко добър, стар, примитивен християнски символизъм. Наистина не може да се направи кой знае какво с ясли и пелени, така че си позволих малко артистична волност и се спрях на другия завършек на живота.

Разпъването на кръст като форма на наказание вероятно е било заето от римляните. А те пък от своя страна са го заели от картагенците. (Интересно все пак, че римляните са смятали всички останали за варвари…) Те са го възприели някъде по времето на Пуническите войни и в началото разпъването е било запазено само за роби. Което ми се струва доста подходящо, тъй като беше единствената роля, която очаквах да пасне на Гарет. По-късно, в дните на империята, наказанието е станало по-общо, отсъждано за всички местни, имали наглостта да се държат непристойно, след като римляните така любезно са дошли да ги окупират, о, извинете, да ги цивилизоват.

По традиция престъпникът първо е бил бичуван, после е бил заставян да мъкне напречната греда за кръста из улиците до мястото, където един висок кол е стоял забит в земята. След това е бил приковаван за напречната греда и издиган чрез скрипец. Краката му понякога били приковавани, друг път връзвани за стълба. Понякога, полумъртви от изтощение, жертвите случвали на изблици милост и състрадание от страна на войниците, които чупели краката им, за да позволят на нещастниците да изпаднат в безсъзнание. Моите намерения обаче бяха да избера далеч по-атрактивния кръст на свети Андрю. От една страна, щеше да се получи много по-интересно натоварване върху мускулите на Гарет. От друга страна, ако той случайно се надигне, това ще улесни достъпа на шиповете.

Интересно, че разпъването на кръст никога не е било използвано като наказание върху войници освен в случаи на дезертиране. В крайна сметка римляните може би са били прави.