Преследвачът

Дамиен Коноли — типично ченге. И да исках, нямаше да мога да намеря по-подходящ човек, за да дам урок на полицията, дори да търсех цяла година. Но той бе вече там, в моя списък, един от личната ми класация „Топ десет“. Беше ми по-трудно да го следя, защото плаващият му график на работа често се разминаваше със собственото ми работно време. Но както често казваше баба ми, нищо хубаво не идва лесно.

Хванах го в капана по обичайния ред.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но колата ми се развали, а нямам никаква представа къде е най-близкият апарат за пътна помощ. Може ли да ползвам телефона ви, за да им се обадя?

Почти смешно е колко лесно можеш да прекрачиш прага на домовете им. Трима мъже са мъртви, а те все още не вземат най-елементарни предпазни мерки. Почти ми беше жал за Дамиен, тъй като от всичките той беше единственият, който не ме бе предал и измамил. Но ми беше нужен, за да им дам пример. За да им покажа колко трогателно безпомощни са. Дразнеше ме, че ме спрягаха с така наречената „гей общност“, но те бяха донякъде прави, когато казваха, че докато жертви са предполагаемите гейове, полицията не ще направи нищо. Убийството на един от техните хора щеше да бъде това, което да ги стресне и да ги накара да седнат и да се замислят. Поне щяха да бъдат принудени да ми отдадат признанието и уважението, които заслужавах.

За да отбележа това, замислих нещо по-специално за Дамиен. Един необичаен метод за наказание, използван от време на време, за да действа като ужасяващ пример. Изглежда, най-често е прилаган в случаи на тежка измяна, където някой е бил уличаван в заговор за убийството на краля. Напълно подходящо, смятах аз. Защото какво беше Дамиен, ако не една неразделна част от групата, която трябваше да ме унищожи, стига да можеше?

Последният запис за прилагането на това наказание датира от 1238 година в Англия, когато някакъв дребен благородник нахлул в кралските територии в Удсток, възнамерявайки да убие Хенри Осми по време на лов. За да демонстрира на всички други потенциални изменници, че кралят се отнася сериозно към опитите за покушение срещу живота му, непокорният мъж бил осъден да бъде разчленен от коне, а след това обезглавен.

Друго, пак кралско убийство, е предизвикало същата участ в средата на осемнайсети век. Името на убиеца просто трябва да е било предзнаменование. Франк Дамиенс е пронизал крал Луи Петнадесети във Версай. Присъдата му гласяла: „Гърдите, ръцете, бедрата и прасците му трябва да бъдат жигосани с щипци; дясната му ръка, държала ножа, с който е извършено нападението, да се изгори в сярна киселина; след това във врящо олио, разтопено олово; смола и восък, смесени със сяра да се излеят в раните му и накрая тялото му да бъде дърпано и разчленено от четири коня.“

Според записките за екзекуцията тъмнокафявата коса на Дамиенс побеляла от ужас, докато извършвали мъченията. Казанова, онзи, великият любовник, пише в спомените си: „Наблюдавах ужасната сцена четири часа. Но на няколко пъти бях принуден да извърна главата си и да запуша ушите си, когато чувах неистовите му писъци при откъсване на половината му тяло.“

Очевидно не можех да се сдобия с чифт коне долу в мазето, така че трябваше да се справя със собствените си уреди. Построих система от въжета и скрипци, прикачена за тавана и пода и свързана с една от онези лебедки, които използват на яхтите. Всяко въже завършваше с по една стоманена окова и щеше да обхване китките и глезените. Като нагласих дължината и тежестта на въжетата, провесих Дамиен във въздуха, а стиснатите му в окови крайници бяха разпънати в едно масивно човешко Х. Жалките му гениталии висяха в средата като нещо, наподобяващо карантия в месарски магазин.

Хлороформът имаше по-лош ефект върху него, отколкото върху другите. Веднага, след като дойде в съзнание, той започна да повръща постоянно, което не беше лесна работа, когато висиш във въздуха на метър от земята. Добре, че махнах преди това кърпата от устата му, защото в противен случай той щеше да се задави от собственото си повръщане. Това щеше да ми изиграе лош номер, лишавайки ме от задоволството да се насладя на мъчението му.

Естествено, беше напълно объркан. Нямаше никаква представа защо бе тук.

— Защото аз те избрах — обясних лаконично. — Просто не си имал достатъчно късмет да си избереш друга професия. Сега имам намерение да те разпитам, както вие разпитвате заподозрените си.

Докато се лутах из кухнята на леля Дорис и търсех напосоки нещо, което щеше да ми бъде полезно, се натъкнах на формичките й за сладки. Спомнях си го много добре. Всяка година нейният последен коледен сладкиш ставаше произведение на изкуството, непостижимо, за който и да е пекар от Брадфийлд. Веднъж чичо Хенри я извика, докато тя правеше големия сладкиш, и аз взех торбичката с формичките с намерението да помогна. Едва ли имах повече от шест години. Когато тя се върна от противната селскостопанска работа и видя усилията ми, направо обезумя от ярост. Грабна кожения ремък за точене, който чичо Хенри използваше, за да остри бръсначите си, и така ме нашиба с него, че ми прокъса ризата. После ме заключи в стаята, лиши ме от вечеря и ме забрави за двайсет и четири часа само с една кофа, в която да пикая. Сега знаех, че най-после намерих подходяща функция за безценните й формички.

На тавана бе прикачена горелка, така че лесно можех да нагрявам приспособленията и да жигосвам Дамиен точно така, както екзекуторът е правил с адаша му Дамиенс преди двеста и четиридесет години. Имаше нещо много красиво в начина, по който кожата му разцъфваше в алени звезди, когато нагрятата до червено метална розетка се допираше до бледата му кожа. Оказа се също изненадващо ефективно. Каза ми всичко, което ме интересуваше, и един куп глупости, за които и пет пари не давах. Съжалявах само, че не е бил пряко включен в разследването на последното ми произведение. Но успях да се уверя колко безпомощни и неориентирани са ченгетата.

Реших да захвърля останките от Дамиен отново в Темпъл Фийлдс. Използвах времето от Гарет насам, за да намеря други безопасни места за остатъците от произведенията ми. Задният двор на „Кралицата на сърцата“ се оказа съвършен за целта — уединено и изолирано през нощта. Но на сутринта щеше отново да се превърне в оживено място, така че Дамиен нямаше да вкочанясва на студа твърде дълго време.

Беше назряло времето за нова игра. Някъде в подготовката на всичко това, малко след Адам, се качих един ден на тавана. Отворих един стар сандък, който съдържаше съхранени от мен вещи, части от миналото ми. Едно от нещата, които открих, запазено като сувенир, бе кожено яке, подарено ми от инженера на един съветски кораб вместо пари за една нощ, която той скоро няма да забрави. Има вид и се смята за нещо много различно от всичко, което видях в тази страна. Започнах да цепя кожа от ръкава, докато не получих нещо, което би могло да мине за закачено на пирон или остър ръб на ключалката. Чувствах задоволство. Пъхнах парчето в чекмеджето. После нарязах останалото яке на парчета, напъхах го в една найлонова торба с черупки от яйца и обелки от картофи. След това подкарах колата към града, докато намерих желязна кофа — вагонетка, където я хвърлих. Докато се наложеше да използвам уловката, за да ги заблудя, остатъците от якето ще бъдат дълбоко погребани на неизвестно място.

Не можех да овладея тръпката на задоволство, която ме изпълваше при мисълта за това колко време и усилия щеше да загуби полицията, докато се опитваше да разбере откъде се е появило това странно парче кожа. Но никога няма да могат да го свържат с мен. А и никой в Брадфийлд не ме е виждал никога да го нося.

Този път гласността освети всичко, което постигнах до тук. Най-накрая полицията се предаде и призна, че зад всичките четири убийства стои един мозък. Най-сетне бяха разбрали, че е време да ме възприемат на сериозно.

След като Дамиен бе премахнат и вкаран в компютъра ми, оставаше един човек, с когото все още имах работа, преди да се върна на първоначалния си проект. Не можех да открия мъж, който да ме заслужава. Мъж, който да сподели живота ми като равен и уважаван партньор. Не и докато не накажех онзи, който публично се бе отнесъл към мен с такова пренебрежение.

Доктор Тони Хил, глупакът, който дори не разбра, че Гарет Финеган е един от моите трупове, бе новата ми цел. Той ме обиди. Беше ме облял с презрение, отказвайки да признае постиженията ми. Нямаше си и представа за калибъра на мозъка, срещу който се бе изправил. Щеше да се наложи да си плати за арогантността.

Премахването му бе истинско предизвикателство. Не би ли било за всеки така?