Преследвачът

Шеста глава

Работата може да е безполезна, но поне беше тактика за отвличане на вниманието. Тони бе забил очи в екрана и спускаше поглед надолу, към табличката информация, която бе събрал от полицейските рапорти. Доволен, че успя да отсее и класифицира всичко полезно, той включи принтера. Докато машинката потрепваше и шумеше при печатането, Тони отвори друга папка и започна да нахвърля заключенията, които бе събрал от необработените данни. Трябваше да прави каквото и да е, само да я държи далеч от съзнанието си.

Бе толкова погълнат от работата си, че едва установи звъненето на вратата. Когато иззвъня втори път, той вдигна сепнато глава и хвърли поглед към часовника. Единайсет и пет. Ако бе Карол, значи бе подранила. Той я очакваше по-късно. И двамата се бяха съгласили, че не е от кой знае какво съществено значение дали ще предприемат обиколката си преди полунощ. Тони се изправи на крака, разяждан от съмнения. След като знаеше телефонния му номер, за Анджелика нямаше да е много трудно да се добере и до адреса му. Той се домъкна до входната врата точно когато звънецът издрънча за трети път. Сега горещо съжаляваше, че не бе монтирал шпионка на вратата си. Предпазливо отвори вратата на няколко сантиметра.

Карол се ухили насреща му.

— Изглеждаш, като че ли очакваш Ханди Анди да нахлуе вътре.

Тони замълча и тя добави:

— Съжалявам, че малко подраних. Наистина се опитах да позвъня по телефона, но непрекъснато даваше заето.

— Съжалявам — промърмори Тони. — Трябва да съм забравил случайно да го затворя преди това. Хайде, влез, няма проблеми — каза, успявайки да докара усмивка на устните си, и поведе Карол към кабинета си. Като стигна до бюрото, върна слушалката обратно върху телефона.

Карол отбеляза, че сигналът „заето“ съвсем не е бил случаен. „Заключение: той не иска да бъде безпокоен дори от телефонния секретар“ — помисли си тя. Сигурно като нея не можеше да понася телефонния звън. Тя хвърли поглед към листовете хартия, които се бяха струпали на принтера.

— Ти очевидно си бил доста зает. А пък аз си мислех, докато чаках да отвориш, че ти трябва време, защото си задрямал.

— Ти успя ли да дремнеш? — попита Тони, като забеляза, че очите й бяха по-ясни отпреди.

— Четири часа. Щом не са десет, не ми стигат. Междувременно имам малко информация за теб.

Тя накратко му разказа за посещението си на улица „Скаргил“, но си премълча за враждебността на Крос.

Тони слушаше внимателно, като си нахвърляше кратки бележки в тефтера.

— Интересно. Не мисля, че имаме много мотиви да прибираме отново прелюбодейците в района. Ако Ханди Анди влиза във форма сега, по-вероятно е да е бил забъркан в незначителни нарушения, дребни кражби, малко насилие, въобще нещо такова. Все пак аз съм бъркал и преди.

— Не сме ли грешили всички? Между другото проверих специалистите ни от екипа „ХОЛМС“, но нито един от тях си няма и понятие от статистически анализи на модели. Затова попитах брат си какво може да направи за нас. Трябваше ли да му оставя снимките, или има някакъв друг начин за представяне на необработените данни?

— Предполагам, че шансът да сгреши, е далеч по-малък, ако работи направо от снимките — каза Тони. — Благодаря ти, че свърши тази работа вместо мен.

— Нямаш ядове! Между нас казано, мисля, че е много доволен, задето го помолихме за услугата, защото смята, че не го приемам на сериозно. Сигурно знаеш, че брат ми създава програмни продукти с игри, а аз работя с реални неща.

— И приемаш ли го?

— Какво? Да го приемам на сериозно? Разбира се! Уважавам всеки, който надвишава моите скромни компютърни възможности. Освен това печели два пъти повече от мене. Това трябва да е сериозно.

— Не знам дали е точно така. Андрю Лойд Уебър7 вероятно печели на ден повече, отколкото аз на месец, но все още не го възприемам на сериозно. — Той стана. — Карол, ще имаш ли нещо против, ако те оставя сама десетина минути? Имам нужда да си хвърля един душ набързо, за да се разсъня.

— Добре, не се притеснявай. И без това съм подранила.

— Благодаря ти. Искаш ли една биричка, докато чакаш?

Карол поклати глава.

— Не, аз съм пас. Навън е студено, а из Темпъл Фийлдс няма много места, където една жена би могла да изпразни бойлера си.

Почти засрамен, Тони вдигна снопа листа от принтера и ги предложи на Карол.

— Започнах работа върху жертвите. Може би ще искаш да погледнеш, докато ме няма?

Карол взе листата с нетърпение.

— Разбира се. Аз съм истински очарована от целия тоя начин на работа.

— Това е само подготовката за съществената част — поясни Тони, като се обърна към вратата. — Искам да кажа, че все още не съм свършил със заключенията. Тъкмо работех по тях.

— Не се притеснявай, Тони. После ще ти помогна — каза Карол, когато той напускаше стаята. Тя задържа за момент поглед след него. Чудеше се каква бе причината, която го бе разстроила така. Според нея до времето, когато се бяха разделили следобеда, лесно бяха изградили приятелско отношение. Но сега той бе отнесен и раздразнителен. Дали беше уморен, или причината бе, че се чувстваше неловко заради присъствието й в дома му, чудеше се Карол.

— Господи, какво значение има това! — промърмори тя на глас. — Концентрирай се, Джордан! Събери си акъла!

После фокусира погледа си върху първия лист и започна да разглежда данните.

I. Измиване на тялото: Не са били използвани никакви козметични средства (сапуни, шампоани), което предполага, че нападателят не влага в процеса на измиване някакво специфично значение. По-скоро, имайки предвид цялостното му внимателно поведение, допускам, че измиването е с намерение да се заличат евентуални следи, оставени по тялото. Особено след като убиецът очевидно е проявил специално внимание към ноктите си. Драскотините по всичките четири жертви не показват нищо друго, освен следи от неароматизиран сапун.

II. Превръзките: Нито една не е намерена по телата, но след аутопсиите са открити натъртвания, наподобяващи белезници по китките, леки белези от залепващ материал, липсващи косми и охлузвания по глезените, съответстващи на лейкопласт и отделни превръзки. Белези от лейкопласт са намерени и по лицето около устата. Няма следи от превръзки на очите.

А: Адам Скот. Изкълчване и разместване на глезените, колената, бедрата, раменете, лактите и няколко прешлена на гръбнака. Наподобяват разпъване на диба. Пробни нарези след настъпване на смъртта по пениса и тестисите.

Б: Пол Гибсън. Жестоки разкъсвания на дебелото черво, съществени нарушения на целостта на аналния сфинктер и частично изкормване. Предполагам, че шиповиден предмет многократно е бил вкарван през ануса. Има също няколко вътрешни изгаряния на тъканта. Възможна употреба на топлинен или електрически удар. Лицето е жестоко пребито преди смъртта — охлузвания, натъртвания, надробени лицеви кости и зъби. Нарязвания по гениталиите след смъртта, по-изразени, отколкото при А.

В: Гарет Финеган. Неравномерни прободни рани по дланите и стъпалата. Приблизителен диаметър — един сантиметър. Разкъсвания по лявата буза и носа. Предполагам, от счупването на чаша или бутилка с дясната ръка на нападателя. Изкълчени рамене? Вероятно разпъване на кръст? Нараняването по гениталиите е след настъпването на смъртта. В действителност — кастриран.

Г: Дамиен Коноли. Изкълчвания, подобни на А, но липсва голямата гръбначна травма, за да ни наведе на идеята за използването на дибата. Голям брой малки изгаряния по трупа с формата на звезди. Пенисът е отрязан след смъртта и напъхан в устата на жертвата. Въпрос: Били ли са белезниците на Дамиен Коноли все още в дома му, или са били заключени в работния му кабинет в полицейския участък?

Въпрос: Защо телата винаги са изхвърляни в нощта на понеделник срещу вторник? Какво се случва в понеделник срещу вторник? Какво се случва в понеделник, което му позволява да бъде свободен? Дали работи през нощта и понеделникът е свободният му ден? Или вероятно е женен мъж, чийто понеделник е свободен, защото жена му членува в някой клуб или излиза с приятелки? Дали понеделникът не е от обичайните дни за нощни митарства и той може да бъде сигурен, че ще открие жертвите в домовете им?

Карол усети, че Тони се е върнал, но продължи да чете, като просто вдигна ръка и помаха с пръсти, за да му даде знак, че е видяла присъствието му. Когато стигна края на материала, пое дълбоко дъх и каза:

— Е, доктор Хил, трябва да си бил доста зает.

Тони се усмихна и се отмести от прага на вратата, където се беше подпрял.

— Не мога да повярвам, че там има нещо, което ти да не си подредила вече добре в главата си.

— Не, но като го виждам така подредено, изглежда някак си по-ясно.

Тони кимна.

— Той има много специфичен почерк.

— Искаш ли да поговорим за това сега?

Тони погледна пода.

— По-скоро бих искал засега да оставя повечето от работата. Имам нужда информацията да улегне в съзнанието ми. Освен това трябва да прегледам всички свидетелски показания, преди да мога да си помисля за създаването на профил.

Карол не можа да скрие разочарованието си.

— Разбирам — бе всичко, което успя да каже.

Тони се усмихна.

— Повече ли очакваше?

— Всъщност, не.

Усмивката му се разшири още повече.

— Дори мъничко?

Беше заразителна усмивка. Карол се ухили в отговор.

— Надявах се, може би. Но да очаквам — не. Между другото има нещо, което не разбрах. Какво е това НПП, ПП, НСП? Искам да кажа, нали не става дума за Национални паркинги за превозни средства или Национална социалистическа партия?

— Това са акроними. НПП — няма постоянен партньор, ПП — постоянен партньор и НСП — няма скорошен партньор. Това при нас е станало мания и засяга всички заети в областта на психологията и социологията. Трябва да е доста объркващо за непосветените. Съжалявам за това. Опитах се да огранича професионалния ми жаргон колкото ми бе възможно.

— За да не объркваш профаните като нас ли, а? — подразни го Карол.

— По-скоро е самосъхранение. Последното нещо, което искам, е да дам повод на скептиците да се хванат за нещо. Доста трудно е да накарам хората да приемат, че докладите ми си заслужават да бъдат прочетени, без да ги отблъсквам с всички онези ненужни псевдонаучни глупости.

— Вярвам ти — увери го Карол с ирония. — Ще тръгваме ли?

— Разбира се. Но има още нещо, на което искам да ти обърна внимание — каза Тони, като изведнъж стана сериозен. — Става дума за жертвите. Всички смятат, че убиецът си е набелязал гейове за мишена. Сега има стотици, вероятно хиляди активни гейове в Брадфийлд. Тук е едно от най-големите свърталища на хомосексуалисти в страната извън Лондон. И все пак нито една от жертвите не е била известна с някакъв хомосексуален живот. Какво ти говори това?

— Предполагам, че той е прикрит и си пада по мъже, които също са прикрити като него.

— Може би. Но ако всички те са твърде заети да се правят на нормални, как ги среща той?

Карол изправи ръбчето на хартията, за да спечели малко време за обмисляне.

— Списания с рубрики за запознанства може би? Малки обяви? Телефонни линии за разговор на няколко човека едновременно? Интернет?

— Добре. Всички възможности. Но не е имало никакви следи за подобни интереси според докладите на полицията, когато са претърсвали домовете им. В нито един от случаите.

— Тогава какво се опитваш да кажеш?

— Не смятам, че Ханди Анди напада гейове. Мисля, че ги харесва нормални.

Сержант Дон Мерик реши, че никога не му бе идвало така до гуша. Като че ли не му беше достатъчно зле, задето Попай му беше пряк началник според новото разпореждане на шефа на полицията, ами сега се оказваше слуга на трима господари. Предполагаше се, че той трябва да съблюдава дали се изпълняват нарежданията на следовател Джордан, когато тя не е наоколо. От него се очакваше също да работи с Кевин Матюс по случая Дамиен Коноли. И не на последно място да бъде свръзка с Боб Стансфийлд във връзка с работата, която той и следовател Джордан са свършили вече по случая с Пол Гибс. Като капак на всичко трябваше да прекара вечерта в „Дяволската дупка“.

Мнението му бе, че никога не бе попадал в клуб с така подхождащо си име. За „Дяволската дупка“ се мъдреше следната обява в гей пресата:

Всичко това беше скромно казано. „Дяволската дупка“ бе мястото, където можеш да отидеш и да намериш партньори, ако садомазохизмът и игрите на пленници бяха начинът, по който се разтоварваш.

Мерик се чувстваше като Снежанка, попаднала в оргия. Нямаше и представа как се предполага, че трябва да се държи. Дори не беше сигурен дали се беше напъхал в подходящо облекло. Бе намъкнал стари нацепени дънки „Ливайс“, които обикновено виждаха бял ден само когато му се случеше да свърши някаква работа около къщата, обикновена бяла тениска и изподрано кожено яке, което носеше в дните, когато летеше на мотора си много преди да се родят децата му. В задния му джоб се намираха служебните му белезници. Той се надяваше, че придават правдоподобност на образа, в чиято кожа трябваше да влезе. Като огледа слабо осветения бар, Мерик забеляза много изтъркани дънки и кожени якета. Толкова много, че очакваше да види огнен сигнал SOS да се издигне над сцената. Поне повърхностно, мислеше си той, можеше да се съсредоточи върху ролята си. Което бе обезпокояващо само по себе си. Когато очите му свикнаха със слабата светлина, той зърна някои от колегите си. Повечето се чувстваха точно толкова неловко, колкото и той самият.

Всъщност клубът бе празен, когато бе влязъл към девет. Чувстваше, че невероятно много бие на очи и бе помолил да го пуснат. Върна се обратно на улицата и поскита из Темпъл Фийлдс близо час. Пи капучино в едно кафене. Чудеше се защо някои от гей клиентите му хвърляха такива странни погледи, докато не разбра, че бе единственият облечен с дънки и кожа. Ясно беше, че бе нарушил някакъв неписан код за определени дрехи. Чувстваше се толкова неудобно, че лисна горещото кафе като в мивка и бързо излезе обратно на улицата.

Мерик се чувстваше сериозно уязвим и самотен по тротоарите и пешеходните пътеки из Темпъл Фийлдс. Мъжете, които минаваха край него — сами, по двойки или на групи — го оглеждаха до един от главата до петите с любопитство. Повечето погледи се задържаха на нивото на чатала му. Имаше желание да се гръмне, че не бе намерил по-широки дънки, а бе скочил в тия, които се впиваха в тялото му доста стегнато. Когато една двойка чернокожи младежи мина покрай него с преплетени ръце, той чу единият да казва на висок глас на другия:

— Страхотен задник за бял, какво ще кажеш, а?

Мерик усети, че бузите му пламват. Не бе сигурен дали бе от гняв, или от объркване. В един миг на проблясък той ужасен осъзна какво имаха предвид жените, когато се оплакваха, че са третирани само като сексуални обекти от мъжете, че им служели само за сексуални забавления.

Върна се в „Дяволската дупка“ и се почувства облекчен, когато откри, че сега мястото се бе напълнило с народ догоре. Гърмеше силна дискомузика. Тактът на ударните инструменти бе толкова силен, че Мерик го усещаше да пулсира в гърдите му. На дансинга мъже в кожени дрехи, украсени с вериги, ципове и капси, се движеха ритмично и енергично, излагайки на показ естествено развитите си мускули, притискаха слабините си в празното пространство в странна пародия на секс. Сдържайки дъха си, Мерик си проби път през тълпата до бара. Поръча си бутилка американска бира, която му се стори невероятно блудкава, защото бе свикнал с пикантно сладкия вкус от бирата „Нюкасъл Браун“.

Завъртя се да огледа дансинга отново. После се приведе над бара и огледа помещението, като отчаяно се мъчеше да избягва зрителния контакт с отделни посетители. Той постоя така десетина минути, когато усети, че мъжът до него всъщност не се опитваше да бъде обслужен. Мерик се озърна наоколо, за да открие впитите в него очи. Беше почти толкова висок, колкото и самият той, но по-едър и мускулест по телосложение. Обут беше в тесни черни кожени панталони и бяла фланелка. Русата му коса бе късо подстригана отстрани и по-дълга отгоре, а тялото му имаше приятен загар. Той повдигна вежди и проговори:

— Здравей. Аз съм Йън.

Мерик се ухили слабо.

— Дон — отвърна той, като повиши глас, за да може да надвика музиката.

— Не съм те виждал преди тук, Дон — каза Йън и се приближи по-близо, така че голата му ръка се притисна до износения ръкав на Мерик.

— За първи път ми е — оправда се той.

— Тогава си новак в града, а? Не звучиш като местен.

— От североизток съм — каза той внимателно.

— А, това обяснява всичко. Едно хубаво момче северняче! — възкликна Йън, имитирайки акцента на Мерик.

Той от своя страна усети как усмивката му се стопи.

— Значи ти си редовен клиент тук?

— Никога не пропускам. Това е най-добрият бар за моя тип момчета — подхвърли Йън и му намигна дяволито. — Мога ли да те почерпя една напитка, Дон?

Потта се стичаше по гърба на Мерик, но той не можеше да промени нищо при жегата, която го душеше в бара.

— Ще взема още една от тази — склони той.

Йън кимна и се завъртя към бара, като използва тълпата около тях като извинение, за да се притисне по-плътно до Мерик. Мерик се бе втренчил към залата със стиснати зъби. Забеляза, че един от другите детективи от екипа го държи под око. Неговият колега му намигна странно и му изимитира нещо, помпайки с пръста на едната ръка към свития юмрук на другата. Мерик се обърна и се оказа лице в лице с Йън, който вече го бе обслужил.

— Хей, симпатяго, значи дойде да потърсиш малко забавление чак от далечния Север?

— Проучвам обстановката — оправда се Мерик.

— Каква е ситуацията при вас в Нюкасъл тогава? — попита Йън. — Позамряла? Или има избор за всякакви вкусове?

Мерик сви рамене.

— Не знам. Не съм от Нюкасъл. Роден съм в едно малко селце нагоре по крайбрежието. Това не е място, където можеш да бъдеш себе си.

— Разбирам те — подкрепи го Йън, като сложи ръката си върху тази на Мерик. — Е, Дон, ако искаш да проявиш себе си, дошъл си точно където трябва. И си намерил най-подходящия човек.

Мерик се молеше ужасът, който го сковаваше, да не е изписан на лицето му.

— Тук май е доста оживено — подхвърли той.

— Ако искаш, бихме могли да отидем на някое по-тихо местенце. Има една специална стая ей там, отзад, където музиката не е така силна.

— Не, тук се чувствам добре — побърза да каже Мерик. — Честно казано, музиката ми харесва.

Йън се премести напред така, че тялото му се надвеси над Мерик.

— Ти по какво си падаш, Дон? Отгоре ли обичаш да си, или отдолу?

Мерик се задави с бирата.

— Моля? — задъха се той.

Йън се засмя и разчорли косата на избраника си. Светлосивите му очи проблясваха лукаво, докато гледаше Мерик.

— Ама ти наистина май си самата невинност! Това, което искам да кажа, е какво харесваш най-много? Да го вкарваш или да го поемаш?

Ръката му се плъзна надолу по панталоните на Мерик. Точно когато детективът си мислеше, че е на път да бъде опипан така, както само жена му някога е правила, ръката на Йън се плъзна настрана, за да погали задника му.

— Зависи — успя да изграчи той.

— От какво? — прояви любопитство Йън и услужливо се присламчи толкова близо до Мерик, че той можеше да усети ерекцията на ухажора си.

— Зависи от това, доколко имам доверие на човека, с когото съм — отвърна ченгето, като се опитваше отвращението да не проличи в гласа или изражението му.

— О, на мен можеш да разчиташ. Ти също ми изглеждаш благонадежден тип.

— Съгласието няма ли да е малко обезпокоително? Все пак ние не се познаваме добре. А и при положение, че серийният убиец скита наоколо? — попита Мерик и се възползва от възможността да върне празната си бутилка на бара, за да мръдне леко от настоятелното тяло на Йън.

Йън му се ухили нагло.

— Защо трябва да се страхувам? Тия типове заемат високо положение в обществото и не киснат в места като това. Очевидно е, че оня откачен копелдак не ги прекарва тук.

— От къде знаеш?

— Видях снимките във вестника. Никога не съм видял нито един от тях на нашата територия. А, вярвай ми, аз я познавам много добре. Така разбрах, че и ти си ново парче в града — поясни Йън и отново се присламчи до Мерик, за да пъхне ръка в задния му джоб. Пръстите му попаднаха върху твърдите извивки на белезниците. — Ей, ама това изглежда вече интересно! Започвам да си представям как чудесно можем да се забавляваме двамата!

Мерик се напъна да се засмее.

— Ами ако съм убиецът?

— Е, и какво от това?! — попита Йън самоуверено. — Не съм от тоя тип мъже, по които си пада оня шибан смахнат. Той обича прикритите хомосексуалисти, а не расовите мъжкари. Ако попадне на мен, със сигурност ще иска да се чука, а не да убива. Освен това хубавец като теб няма нужда да убива, за да чука някого.

— Е, добре, може и така да е. Но как мога да съм сигурен, че ти не си убиецът?

— Ще ти кажа как. За да ти докажа, че не съм, ще ти разреша ти да си отгоре тази вечер. Ти ще си активният, а аз — този с белезниците.

„Продължавай в същия дух, и ще се окажеш прав за белезниците!“ — помисли си вбесен Мерик. После се протегна и стисна здраво китката на Йън, за да измъкне ръката му от джоба си.

— Не смятам така. Не и тази вечер. Както каза ти, аз съм новак в града. Нямам навика да мъкна някого вкъщи, поне докато не го опозная малко по-добре — озъби се той, освободи китката на Йън и отстъпи назад. — Радвам се, че се запознахме, Йън. Благодаря за питието.

Лицето на Йън се промени за секунди. Очите му се присвиха злобно, а усмивката му се деформира в ръмжене.

— Почакай за малко, северняко! Не знам в какви измислени сифилистични клубчета си свикнал да ходиш, но в този град никой не приема свалките на друг и не порка аванта, ако не е готов да си плати по някакъв начин!

Мерик се опита да се махне, но натискът около бара затрудняваше всяко движение.

— Съжалявам, ако нещо не съм разбрал.

Ръката на Йън се протегна и сграбчи Мерик здраво точно под бицепса му. Болката беше много мъчителна. Той намери време да се учуди що за птици бяха хората, които упорито търсеха такава болка в сексуалното си удоволствие. Йън мушна лицето си толкова близо, че Мерик можеше да помирише лошия дъх, който се бе научил да свързва със злоупотребата на амфетамин.

— Това не е недоразумение — сряза го той. — Ти си дошъл тук тази вечер за секс. Няма друга причина да си тук! Така че сексът е това, с което ще се заемем сега!

Мерик се завъртя на пети и остро изръга с лакът в ребрата Йън. Той остана без дъх, изстена и се преви на две, при което освободи ръката на Мерик, а неговата автоматично се притисна в слънчевия му сплит.

— Не, в грешка си, мой човек. Няма да стане! — каза меко Мерик и тръгна напред през очистилото се като по чудо пространство.

Докато пресичаше помещението, един от другите дегизирани полицаи се залепи зад него.

— Добра работа, сержант — каза той с половин уста. — Ти направи това, което всички се опитваме, откакто сме тук.

Мерик се спря и се усмихна на колегата си.

— Предполага се, че трябва да действаш под прикритие. Или танцувай мръсни танци с мен, или се омитай и дай възможност на някой от тези педали да те заговорят.

Като остави ченгето зяпнало, с увиснало чене, Мерик се отдалечи до дъното на дансинга и се опря на стената. Смущението, което бе предизвикал на бара, вече бе отшумяло. Йън си проби път през тълпата, като все още се държеше за стомаха, и напусна клуба, хвърляйки убийствени погледи към Мерик.

Не след дълго той отново имаше компания. Този път разпозна в събеседника си един детектив от другите полицейски участъци, който се бе присъединил този ден към екипа, занимаващ се с убийствата. Той се потеше под тежестта на коженото си яке и панталони, които приличаха подозрително на стандартна полицейска униформа за катаджии на мотори. Наведе се към Мерик така, че да не бъде чут от тълпата около дансинга, и му каза на ухото:

— Има един тип, когото смятам, че трябва да държим под око.

— Защо?

— Подслушах разговора му с двама педали — хвалеше се, че познавал убитите момчета. Много беше горд от този факт. Смятам, че не са много хората, които могат да го кажат. Чух го да казва също, че убиецът трябва да е добре сложен, като него, с мускулесто тяло, иначе не би могъл да развлачва телата насам-натам. Твърдеше и се обзалагаше, че тази вечер тук има хора, които не са знаели, че познават убиеца. Продължаваше да се перчи през цялото време.

— Защо не го хвана сам? — попита Мерик, тъй като думите на колегата му събудиха интерес в него. Но не искаше да си присвои заслугата за откритието му.

— Опитах се да завържа разговор с него, но той ме разкара — каза колегата му извинително и се усмихна криво. — Може би не съм неговият тип.

— А какво те кара да мислиш, че аз съм? — попита Мерик, защото подозираше, че му пуснаха тънка обида.

— Носи същите атрибути като тебе.

Мерик въздъхна.

— По-добре ми го покажи.

— Не поглеждай веднага, но сега той се е надвесил над диджея. Мъжкар, около метър и осемдесет, къса тъмна коса, сини очи, гладко избръснат, силен шотландски акцент. Облечен е като теб. Пие бутилка бира.

Мерик се облегна отново на стената и бавно огледа помещението. Веднага хвана в полезрението си заподозрения.

— Мисля, че го видях. Добре, приятелю, благодаря. Гледай да изчезнеш, когато аз тръгна.

После отлепи гръб от стената и остави колегата си да се упражнява да докара разочарован потиснат поглед. Мерик пресече заведението с бавна крачка, докато не се намери до мъжа, който му бе посочен. Той имаше едрото телосложение на щангист и лице на боксьор. Екипът му бе почти същият като на Мерик, като изключим повечето капси и ципове.

— Доста е оживено тук тази вечер, а? — подхвърли Мерик небрежно.

— Аха. Много нови лица. Половината от тях сигурно са куки. Видя ли тая мижитурка, с която говори преди малко? Той може да е дошъл тук направо с патрулката си. Срещал ли си някой друг, на когото на челото му да е изписано, че е ченге, като на тоя тук?

— Затова го и разкарах по-остро — отвърна Мерик.

— Аз съм Стиви между другото — представи се мъжът. — На теб ти идва доста досадна вечер от тия натегачи. Видях те как би дузпата на оня боклук одеве. Добра работа, момче.

— Благодаря. Аз съм Дон.

— Радвам се да се запознаем, Дон. Значи ти си новак тук, а? С тоя акцент е очевидно, че не си местен.

— Тук всеки ли се познава с останалите? — попита Мерик с крива усмивка.

— До голяма степен, да. В Темпъл Фийлдс всички сме като едно голямо семейство. Особено със садо-мазо постановките. Представяш ли си го, ако решиш да се оставиш някой да те върже, ще искаш да знаеш в какво се забъркваш.

— Прав си, Стиви — съгласи се съчувствено Мерик. — Трябва да си отваряш очите на четири, още повече като имаш предвид убиеца, който се шляе необезпокояван.

— Това е и моята гледна точка. Искам да кажа, вероятно нито един от убитите не се е замислял, че се забърква в нещо повече от малка неприятност. Знаеш ли, аз ги познавах: Адам Скот, Пол Гибс, Гарет Финеган и Дамиен Коноли. Всички. И нека ти кажа нещо. Никога не бих могъл да задържа който и да е от тях в подобна обстановка. Но никога не знаеш какво се мъти в главите на хората.

— Откъде ги познаваш тогава? Май според вестниците те не са били известни в тия кръгове тук.

— Държа гимнастически салон — обяви Стиви гордо. — Адам и Гарет бяха членове. От време на време излизахме да пийнем по едно. Пол Гибс го познавам от една моя партия, с когото си пийваха заедно. А онова ченге, Коноли, намина, когато гимнастическият ми салон бе ограбен.

— Обзалагам се, че тук няма много хора, които могат да кажат, че познават всички ония нещастници — подхвърли Мерик.

— Тук си прав, момчето ми. Предполагам, че убиецът не е имал нещо повече в главата си от идеята за малко забавление.

Мерик повдигна вежди.

— Според теб е забавно да убиваш хора?

Стиви поклати глава.

— Не, ти не следиш мисълта ми. Виж, не смятам, че той е имал намерение да убива тези момчета. По-скоро е нещо случайно, инцидентно, ако схващаш какво искам да кажа. Те си играят игричките и ако нашият човек се увлече, просто всичко излиза извън контрол. Той очевидно е силен, защото разнася труповете и ги захвърля из центъра на града. За бога! Едва ли тежи петдесет килограма. Ако той наистина е добре сложен, като мен, твърде вероятно е да не може да прецени силата си. Тогава това може да се случи на всекиго — добави той след кратка пауза.

— Четири пъти? — попита Мерик недоверчиво.

Стиви сви рамене.

— Може би те си го търсят. Знаеш ли какво имам предвид? Да го дразнят или нещо такова. Да обещават неща, които никога не биха дали някому, когато опре до набучването? Изпадал съм в такива ситуации, Дон, и повярвай ми, няколко пъти ми е идвало да удуша копелето.

Детективът в Мерик стоеше нащрек. Карол Джордан не бе единственото ченге в Брадфийлд, което се интересуваше от психологията на серийния убиец. Мерик бе чел случаи, където убийците се измъкваха с подобен род оправдания, хвалейки се пред непознати. Знаеше например, че йоркширският убиец се бе перчил пред приятелчетата си, че оправял проститутки. Искаше Стиви в стаята за разпити. Единственият проблем бе как да го докара дотам.

Мерик прочисти гърлото си.

— Предполагам, че единственият начин да избегнеш подобна ситуация, е да опознаеш хората, с които си лягаш, преди да стигнеш до кревата.

— Така мисля и аз. Какво ще кажеш да излезем? Може да мръднем на кафе или на вечеря? Да се опознаем по-обстойно?

Мерик кимна.

— Добре — склони той и остави остатъка от бирата си на близката маса. — Да вървим.

Малко след като излязоха, той успя да включи радиостанцията си само да предава и един от скритите екипи можеше да ги последва. После щяха да изпробват бабаитството на Стиви на улица „Скаргил“.

Въпреки че минаваше полунощ, улицата навън от „Дяволската дупка“ далеч не изглеждаше безлюдна.

— Насам — посочи Стиви наляво.

Мерик плъзна ръка в джоба си и опипа радиото.

— Къде отиваме?

— Има денонощен ресторант в „Кромптън Гардънс“.

— Страхотно. Бих могъл да видя сметката на един сандвич с бекон — възкликна Мерик.

— Всички тези мазнини са много вредни за здравето ти.

Когато завиха зад ъгъла и продължиха по алеята към площада, Мерик усети, че някой пристъпи от тъмното зад него. Той опита да се завърти по посока на стъпките.

Точно като небе, озарено от фойерверки, бе последният му съзнателен спомен, преди да му изскочат звезди от очите.