Преследвачът

Девета глава

— Добре, Анди, време е за шоуто! — каза Тони, като седна зад празния екран на компютъра си. След като Карол го остави, той едва се беше замъкнал горе, после бе изритал обувките си и захвърлил бейзболното си яке на площадката на стълбището. Беше направил пауза само за да изпразни пикочния си мехур и после веднага се зарови под завивките, потъвайки в най-дълбокия сън от месеци насам. Когато се събуди, минаваше обяд. Но за пръв път не усещаше вина заради работата, която трябваше да е свършил. Чувстваше се освежен, развълнуван, дори въодушевен. Претърсването на къщата на Стиви Макконъл му бе донесло нова увереност, че наистина разбира какво прави. Бе разбрал преди това с абсолютна яснота, че Ханди Анди не живее така. Това не бе нещо, което можеше да признае пред всеки извън тесния кръг приятели, занимаващи се също с профили. Но той откри у себе си истински устрем, осъзнавайки, че вероятно може да влезе в главата на Ханди Анди и да прекара пътечка през изопачения лабиринт на уникалната му логика. Всичко, което се искаше от него сега, бе да намери ключа от вратата.

В кабинета си Тони прерови останалите купове документи, като нахвърляше бележки през това време в тефтера си. После пусна щорите и каза на секретарката си да задържи всички обаждания. Завъртя стола си настрани, насочен към този за посетители. На бюрото от едната страна постави касетофона, все още изключен. После се отдалечи до вратата, обърна се с гръб към нея и започна да оглежда стаята. Някакви стихове, които бе чел някога, отекваха в съзнанието му. Нещо за някакъв път, разделящ гора, и важността да избереш разклонение, по което е вървяно най-малко. Доколкото можеше да си спомни, винаги го беше привличал неотъпканият път. Тъмната диря, по която вървяха пациентите му и която ги отвеждаше към мрачните гъсталаци, далеч от пъстротата и слънчевата светлина на широкия път.

— Нужно ми е да разбера защо си избрал този път, Анди — мърмореше си Тони под носа. — С това се справям най-добре, мой човек. Разбираш ли, знам какво ме привлича в него. Но аз не съм като теб. Мога да се върна, когато поискам. И да избера слънчевия път. Не трябва да бъда тук. Всичко, което правя, е да изучавам следите ти. Или поне това казвам на света. Но ние знаем истината, нали? Не можеш да криеш от мен, Анди — продължи по-меко Тони. — Аз съм точно като тебе, не разбираш ли? Аз съм огледалният ти образ. Бракониерът, превърнал се в пазач на дивеч. Единствено преследването ти ме е предпазило да се превърна в теб. Аз съм тук и те очаквам. Краят на пътуването.

После спря за момент, като се наслаждаваше на признанието, което направи пред себе си.

Накрая седна на стола си и се наведе напред, с лакти на коленете и сплетени ръце.

— Добре, Анди. Сега сме просто ти и аз. Ще прескочим към подготовката. Всички тези неща, които правим, за да започнем словесната си борба и накрая ти да решиш, че ще говориш с мен. Отиваме направо на този момент. Първо, искам да ти кажа колко съм впечатлен. Никога не съм виждал по-чиста работа. Нямам предвид само телата, а цялата изработка. Истински шедьовър. И никога никакви свидетели. Или иначе казано: никой никога не е открил нищо важно в това, което са видели или чули, защото би трябвало да има хора, дочули и видели нещо, но не са направили връзката. Как успя да бъдеш толкова невидим?

Тони стана, натисна касетофона на запис и пристъпи към другия стол.

После пое дълбоко дъх и бавно отпусна тялото си. Свикнал беше да използва дихателни техники, за да се докара до леко състояние на транс. Инструктираше съзнанието си да заспи, за да позволи на висшето му Аз да получи директно достъп до всичко, което знаеше за Ханди Анди, и да му даде отговори. Когато говореше, дори гласът му бе по-различен. Тембърът бе по-груб, тоновете по-дълбоки.

— Комбинирам. Внимавам много. Наблюдавам и изучавам.

Тони смени отново столовете.

— Тогава очевидно си разбрал много. Как ги избираш?

Отново в стола на Анди.

— Харесвах ги. Знаех, че с тях щеше да бъде по-различно, по-особено. Исках да бъда като тях. Всички те имаха добра професия, хубав живот. Аз съм добър в изучаването на нещата. Можех да се науча да бъда като тях и чудесно да пасна в живота им.

— Тогава защо ги убиваше?

— Хората са тъпаци. Те не ме разбират. Бях този, на когото винаги се смееха. После се научиха да се страхуват от мен. Не обичам да ми се смеят и се уморих от това хората да се пазят от мен, като че ли съм някакъв звяр, който ще ги нападне. Дадох им възможност, но те не ми оставиха никакъв избор. Трябваше да ги убия.

Тони потъна обратно в собствения си стол.

— И след като го направи веднъж, ти осъзна, че това е най-хубавото нещо на света?

— Почувствах се по-добре. Държах нещата под контрол. Знаех какво щеше да се случи. Всичко бе грижливо планирано и действаше добре.

Тони сам се изненада от степента на ентусиазъм, който излезе наяве. Почака още малко, но, изглежда, нямаше какво повече да изплува на повърхността.

Върна се обратно в своя стол.

— Не продължи твърде дълго, нали? Беше ли удоволствие за теб? Или усещане за сила?

В стола на Анди той за пръв път се почувства в затруднено положение. Обикновено въображаемият разговор със събеседника освобождаваше идеите му, позволяваше мисълта му да тече свободно. Но нещо тук пречеше. Явно това бе същината на проблема. Тони се върна пак на стола си и започна да обмисля.

— Серийните убийци реализират фантазиите си в престъпленията. Престъплението само по себе си никога не е същото като в представите, така че то има ограничена сила. Подробностите са включени във фантазиите, които по-късно се реализират на секунда, често като обредно убийство. И така нататък. Но колкото повече време минава, толкова повече мощта им намалява. Убийствата трябва да се приближават възможно най-близко като честота, за да подхранват фантазиите. Но твоите убийства не се приближават, Анди. Защо е така?

Той започна да крачи напред-назад, загубил вече надежда да разбере нещо повече. Позволи на съзнанието да се опразни от съдържание, остави подсъзнанието си да се понесе свободно, надявайки се, че накрая ще изплува отговор, който да задоволи представата му за Анди. След известно време Тони усети, че съзнанието му го напусна. Изведнъж, сякаш от много далече, дълбок кикот проехтя в него.

— Аз го знам, а ти трябва да го откриеш — подигра му се собственият му глас.

Тони отърси глава като гмуркач, изплувал на повърхността. Изправи се на крака. Бе доста замаян и вдигна щорите. Достатъчно с алтернативните техники. Това, което бе интересно обаче, бе точката, в която бе ударил мозъкът му. Това бе един от факторите за Ханди Анди, който бе уникален. Празнините оставаха постоянни.

Сети се за намерението си да посети университетската библиотека. Там, в отдела за проучване на пресата, той прегледа старите броеве на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“ за определени дати. Внимателно проучване на страниците разкри малко общо между четирите въпросни вечери, ако не се смята, че местният театър винаги изнася класически британски комедии всеки понеделник. Тони някак не можеше да си представи, че гротеска като „Паспорт до Помлико“ подхранваше смъртоносни сексуални фантазии. Накрая, някъде след седем, той бе готов да започне работа по профила.

Започна с обичайното предупреждение.

Тони продължи създаването на профила с подробни обяснения за четирите жертви. Включи всичко, което беше събрал от полицейските доклади, за домашните условия, къде и какво са работили, репутацията им между приятели и колеги, физическото им състояние, личността им, семейните връзки, хобита и социално поведение. След това написа кратко, резюме от доклада на патолога за всеки мъж, същността на нараняванията и описание на местопрестъпленията. После се зае с решителната част по организиране и подреждане на информацията в модел, който вече имаше някакъв смисъл, така че да може да започне да прави заключенията си.

Тони погледна мрачно екрана. Понякога мразеше професията си, която постоянно го принуждаваше да се изправи лице в лице със собствените си проблеми. Дали собствените му сексуални проблеми и провали не означаваха, че и той самият бе започнал да боксува по неотъпкания път? Щеше ли да има нощ, когато някоя жена можеше да отиде твърде далече, решавайки да обясни проблема му от женска гледна точка? Това би го извадило от равновесие. За Тони този сценарий бе прекалено жив. Затова и Анджелика му се струваше безопасна. Когато го докарваше до безумие, той просто можеше да тресне слушалката, вместо да й отвърти шамар. Или дори нещо още по-лошо. Най-добре беше да не рискува, мислеше си той. Не искаше дори да си помисля за Карол Джордан. „Ти го видя в очите й! Тя се интересува не само от мозъка ти! Дори не си го помисляй! Безполезно е! Залавяй се за работа!“

— Разкажи ми за това — каза горчиво Тони. Стана и започна да крачи между прозореца и вратата. — Аз направо можех да напиша справочник.

Още когато побойниците започнаха да го налитат, тъй като беше най-дребният и на улицата, и в класа му, той научи жестоките уроци на самоконтрола. НИКОГА не показвай, че са уцелили белязаната цел. Това само разкрива слабото ти място. Научи се да бъдеш един от тях. Изучи речника им, езика на тялото и жестовете, изгради своя лична поза. Смеси всичко това и какво ще се получи? Един човек, който няма и бегла представа кой всъщност е той. Имаш един съвършен актьор, мошеник, който може да си смени цвета като хамелеон в зависимост от средата около него.

Чудно е все пак, че заблуждава толкова много хора около себе си. Брандън явно си мисли, че е добър човек. Карол Джордан очевидно е очарована от него. Клер, секретарката му, го смята за най-добрия шеф, когото някога е имала. Все пак минаваше за човек. Добре. Единственият човек, когото не можеше да изработи, беше майка му, която все още го третираше със зле прикрито презрение. Единственото, което някога бе получавал от нея. Вината му — че баща му ги беше изоставил. Но нищо чудно да е било заради нея. Беше го зарязала в един детски дом, тъй като така нямаше да е нужно да се обвързва с родителите си, които имаха парите. По-късно, когато успя да убеди собствената си майка да гледа малкия Тони, тя се впусна презглава да прави кариера. Той правеше всичко възможно, за да се държи добре с майка си, както баба му го беше инструктирала, но това невинаги беше лесно. Не беше лоша жена, а просто бе обременена от собственото си възпитание, вярвайки, че децата трябва да се виждат, но не и да се чуват. Резултатът от домашната тирания бе бягството и на дядо му първо в хазартните игри и накрая заминаването му в Легиона. Тони бързо се бе научил на самоконтрол по най-трудния начин. Дали нещо подобно не се бе случило и с Анди? Тони разтри очи и за своя изненада откри, че са навлажнени. После отново се метна на стола и започна да печата с дивашка стръв.

Тони спря да помисли, като прехвърли страниците, които беше напечатал. Все още не мислеше като Ханди Анди, но загадъчното съзнание му ставаше все по-близко и по-близко. Той отново се зачуди дали ровенето му в изкривената логика на убийците бе заместител, единственото нещо, което го предпазваше да се присъедини към техните редици. Единствено бог му е свидетел, че понякога неизбежната лудост, която обхващаше главите им, му се струваше привлекателна. Достатъчно много пъти бе чувствал и убийствена ярост, въпреки че тя обикновено бе насочена срещу самия него вместо към човека, който споделяше леглото му.

— Стига вече! — извика Тони на глас и се обърна към светещия екран.

Тони спря да обмисли написаното. Сбъркан тип. Анализите му вероятно биха се сторили достатъчно добри на някой профан, но той далеч не беше удовлетворен от тях. Но дори да продължаваше да се рови в ума си и събраните данни, не можеше на този етап да изкара по-добро обяснение. Той въздъхна и продължи.

Тони вдигна стреснато глава. Какъв беше този шум? Звучеше като трясък на вратата в коридора, но по това време на нощта не би трябвало да има друг на етажа. Той нервно се отблъсна от компютъра, пързаляйки въртящия се стол, докато излезе извън осветения кръг на лампата върху бюрото му. Задържа дъх и се заслуша. Тишина. Напрежението постепенно започна да намалява. После неочаквано под вратата на кабинета му се появи светла ивица.

Металният вкус на страха скова Тони. Най-близкото нещо, върху бюрото му, което можеше да му послужи като оръжие за самоотбрана, бе парче ахат, което използваше като преспапие. Грабна го и започна да се промъква леко.

Когато Карол отвори вратата, с изненада откри Тони по средата на стаята, вдигнал някаква скала в ръката си.

— Аз съм! — изписка тя.

Ръката му се отпусна долу.

— По дяволите!

Карол се ухили.

— Кого толкова очакваше? Крадци? Журналисти? Или някой вампир?

Той се отпусна.

— Съжалявам. Прекарваш цял ден, опитвайки се да проникнеш в главата на един откачен, и накрая свършваш като не по-малък параноик от него.

— Откачен? — повтори Карол. — Това сега като някакъв нов технически термин, използван от психолозите ли идва?

— Само между тези четири стени — поясни Тони и се върна до бюрото си, като остави ахата на мястото му. — На какво дължа удоволствието?

— Тъй като „Бритиш Телеком“, изглежда, не е в състояние да ни свърже, помислих, че би било по-добре да дойда лично — отвърна тя, като си придърпа стол. — Оставих съобщение на телефонния ти секретар вкъщи тази сутрин. Допусках, че вече си напуснал работа, но не можех да те открия и тук. Опитах отново към четири, но не последва отговор от вътрешния ти номер. Поне така предположих, защото операторът ми казваше: „Свързвам ви ей сега“ и потъваше като в черна дупка. И, разбира се, след това човекът се е прибрал вкъщи, а на мен и през ум не ми беше минало да попитам за директния ти номер.

— Ти си била истински детектив! — подхвърли Тони.

— Е, както и да е. И бездруго това ми беше оправданието да се измъкна от улица „Скаргил“, защото вече не издържах и една секунда.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Само ако мога да говоря с пълна уста, защото умирам от глад. Можеш ли да се отлепиш от компютъра си?

Тони погледна екрана му, после върна поглед към мрачното лице на Карол и уморените й очи. Все пак той я харесваше, въпреки че не искаше да се сближават. Имаше нужда тя да е на негова страна.

— Изчакай само да запиша този файл и ставам. Мога да се върна по-късно и да го свърша.

Двайсет минути по-късно те вече опустошаваха пилешкото и лука от пикантните гозби на китайското ресторантче в Грийнхолм. Другите клиенти бяха студенти и такива с крайнодесни наклонности, които не бяха осъзнали факта, че вече не учат нищо друго, освен политическа търпимост.

— Не точно от типа „Всичко най-добро само при нас!“, но поне е евтино и вкусно, а и обслужването е бързо — извини се Тони.

— На мен ми допада. Предпочитам повече яйце и препечена филийка пред някакъв деликатес. Брат ми е наследил гена на чревоугодника в семейството — каза Карол. После бързо се огледа наоколо. Масата им за двама бе на не повече от крачка от съседната. — Нарочно ли ме домъкна тук, за да не можем да поговорим за работа? Някакъв психологически номер, за да освежиш мозъка, си?

Очите на Тони се разшириха.

— Дори не си го помислих. Ти си права, разбира се, не можем да говорим тук.

Усмивката на Карол огря очите й.

— Нямаш си и представа какво удоволствие е това за мен.

Продължиха да се хранят мълчаливо. Тони наруши тишината. По този начин контролираше темата за разговор.

— Какво те накара да станеш ченге?

Карол вдигна едната си вежда.

— Защото обичам да потискам непривилегированите и да се разправям с етническите малцинства — пробва се тя в отговор.

Тони се усмихна.

— Не мисля така.

Тя блъсна чинията си встрани и въздъхна.

— Младежки идеализъм. Имах налудничавата представа, че полицията трябва да бъде на мястото си, за да служи на обществото и да го защитава от беззаконието и анархията.

— Това не е чак толкова налудничава идея. Повярвай ми, ако си имаш работа с хората, с които на мен ми се налага да общувам, ще се радваш, че не са по улиците.

— О, на теория не е лошо, но на практика е пълен провал. Всичко започна, докато следвах социология в Манчестър. Специализирах в социологията на организациите и всичките ми колеги презираха полицията като корумпирана, расистка, сексистка организация, чиято единствена роля е да поддържа измамливото спокойствие на средната класа. Разликата бе, че те искаха да атакуват институциите отвън, докато аз винаги съм вярвала, че ако искаш основни промени, те трябва да дойдат отвътре.

Тони се усмихна.

— Не е ли малко пагубно за теб самата?

— Е, предполагам, че в началото не съм била наясно в какво се забърквам. Борбата на Давид да убие Голиат е било детска игра в сравнение с опитите да се променят нещата в полицията.

— Разкажи ми за това — подкани я той заинтересовано. — Екипите със специално предназначение биха могли да предизвикат коренна промяна в разкриването на сериозните престъпления. Но от начина, по който някои от младите полицаи я карат, човек би могъл да си помисли, че създавам тази схема, за да разреша на педофилите да работят като възпитатели на деца.

Карол се изкиска.

— Искаш да кажеш, че би предпочел да се върнеш обратно в изолатора между твоите откачалки?

— Карол, понякога се чувствам така, като че ли никога не съм го напускал. Нямаш си и представа каква освежаваща промяна за мен е да работя с хора като теб и Джон Брандън.

Преди Карол да може да отвърне, сервитьорът пристигна с основните им ястия. Докато хапваше от агнешкото и спанака, пилешкото и ориза, тя се обади:

— Твоята професия създава ли ти проблеми в личния живот, както полицейската служба?

Той веднага зае отбранителна позиция и отвърна на въпроса й с въпрос:

— Какво имаш предвид?

— Както каза по-рано, работата ти те е завладяла напълно. Пилееш си времето със смахнати и животни…

— А, точно като колегите ти — прекъсна я той.

— Да, прав си. И се прибираш вкъщи посред нощ, след като си си имал работа с изпочупени тела и натрошен човешки живот. Какво очакваш — да седнеш да гледаш поредния епизод от някой сапунен сериал и да бъдеш съвсем нормален човек?

— А ти не можеш, защото главата ти все още е пълна с кошмарните гледки от деня — довърши Тони. — А и с твоята работа ти имаш допълнителното усложнение да си непрекъснато в движение.

— Точно така. Твоите проблеми същите ли са?

Дали го подпитваше от чисто любопитство, или това бе просто заобиколен начин да разбере нещо за личния му живот, мислеше си Тони. Понякога му се искаше да може да изключи част от главата си, която трябваше да анализира всяко твърдение, всеки жест, всеки по-сложен елемент от езика на тялото и просто да се отпусне и наслади на вечерята с човек, който, изглежда, се радваше на компанията му. Изведнъж, осъзнавайки, че бе допуснал твърде дълга пауза между въпроса и отговора, той се обади:

— Аз вероятно съм още по-зле. Мъжете, изглежда, се вманиачават повече от жените. Искам да кажа, колко работохолици, колекционери на марки или футболни фанатици жени познаваш?

— И това пречи на личните ти връзки? — настояваше Карол.

— Е, нито една от тях не успя да преодолее дистанцията — обясни Тони, опитвайки се да поддържа нехаен тон. — Не знам дали е заради работата, или заради самия мен. В повечето случаи последното нещо, което са ми казвали на вратата, не е било „Ти и твоите откачалки“, така че стигнах до извода, че причината трябва да съм аз. Ами ти какво ще кажеш? Как се справяш с проблемите в работата?

Вилицата на Карол продължи пътя си до устата й и чак след като сдъвка и преглътна хапката, тя отвърна:

— Открих, че мъжете не са очаровани от постоянното ми отсъствие, освен ако и тях ги няма. Знаеш как е, никога не си там, за да поднесеш чай на масата, когато те трябва да хукнат за някой жизненоважен мач. Добави към това проблема да ги накараш да проумеят защо професията ти постоянно заема мислите ти. И какъв избор ти остава? Млади докторчета, колеги ченгета, пожарникари, линейкаджии. И от личен опит мога да ти кажа, че не са много тези, които са съгласни да имат връзка с равен. Предполагам, че професията ни отнема прекалено много, за да остане нещо от самите нас. Последният тип, по когото се бях увлякла, беше доктор и това, което искаше да прави, когато не работеше, бе да спи, да чука или да се забавлява.

— А ти искаше повече?

— Исках от време на време да разговаряме или дори да излезем на кино или театър. Но търпях всичко това, защото го обичах.

— Тогава какво те накара да сложиш край?

Карол заби поглед в чинията си.

— Благодаря за комплимента, но не го направих аз. Когато се преместих тук, той реши, че пътуването нагоре-надолу по магистралата е напразна загуба на време, така че ме смени с една медицинска сестра. И сега сме само котаракът ми и аз. На него, изглежда, не му пука много за непостоянния ми час на прибиране.

— Така значи… — поклати глава Тони. Беше доловил истинската болка под повърхността, но за пръв път не бе в състояние въпреки всичките си професионални способности да открие подходящ отговор.

— Ами ти? Има ли някакво увлечение?

Тони поклати глава и продължи да се храни.

— Такъв точен тип като теб? Мислех, че са те похитили още преди години — подхвърли Карол. Закачката в тона й скриваше нещо, което Тони се надяваше да си е въобразил.

— О, ти виждаш само очарователната страна! На пълнолуние ми пораства козина по лапите и започвам да вия срещу луната — призна Тони с мелодраматичен тон и цинична усмивка. — Аз не съм това, което изглеждам, Карол! — изръмжа той.

— О, бабо, защо са ти толкова големи зъбите?! — изписка Карол фалцетно.

— За да ям по-добре кърито си с тях — изсмя се Тони. Знаеше добре, че това бе точката, от която можеше да се задвижи връзката напред, но бе загубил прекалено много, като изграждаше защитата си точно срещу такива моменти на слабост. Затова не можеше да се предаде толкова лесно. Освен това си бе казал, че няма нужда от тази връзка. Имаше си Анджелика и горчивия опит, който го беше научил, че това бе всичко, с което можеше да се справя и все още действаше.

— И как попадна в тази съсипваща душата ти професия?

— Открих, докато работех по защитата на доктората си по философия, че мразя да се перча и да говоря пред публика, което изключваше и какъвто и да е вид академична работа. Така че се отдадох на клиничната практика — обясни Тони и леко прехвърли темата към порой от вицове за професията му. Чувстваше, че се бе разпуснал като човек, ходил по замръзнало езеро и осъзнал, че отново е на твърда почва.

Доядоха останалата част от вечерята си в безопасната тема за кариерите си. После Карол поиска сметката от сервитьора, когато той дойде да отсервира.

— Аз ще оправя сметката, става ли? Забрави феминизма. Ти си ми един законен разход по работата — обясни Карол.

Докато се връщаха към кабинета на Тони, той се обади:

— Така, обратно на работа. Разкажи ми как мина денят ти.

Бързото превключване от личен в професионален аспект на разговора увери Карол в нуждата да бъде по-резервирана с Тони. Не бе виждала някой друг така бързо да се отдръпва от един лек флирт. Това беше странно, още повече че бе усетила симпатиите му към себе си. А освен това нямаше никакви съмнения в способността си да привлича мъжете. Поне преследването на Ханди Анди в екип с Тони й даваше пространство и време, за да хвърли мост между тях.

— Тази сутрин направихме пробив. Или поне всички така се надявахме.

Тони изведнъж спря и се върна към Карол.

— Какъв точно пробив? — попита той.

— Не се притеснявай, не те държим настрана — успокои го Карол. — Нещо, което е било пренебрегвано досега, но понеже имаме твърде малко, за да продължаваме напред, всички се развълнуваха. Едно парче кожа, намерено върху един пирон на портата в двора на „Кралицата на сърцата“. В лабораторията направили бързо проучване и в крайна сметка излезе, че е доста необичайно. Еленова кожа с произход от Русия.

— О, боже мой! — възкликна Тони. После се обърна и направи две крачки. — Не ми казвай, нека да позная. Не можеш да си го набавиш в тази страна и вероятно е нужно да изпратиш някого в Русия, за да те снабди. А това е вече доста мътна история. Прав ли съм?

— Как, по дяволите, се сети? — извика Карол, като го дръпна за ръкава.

— Очаквах нещо подобно — отвърна той просто.

— Подобно на какво?

— Че нашият човек ще подхвърли нещо, което да отвлече вниманието от главния проблем, и цялата полиция ще започне да се щура наоколо като мухи без глави.

— Според теб това е подхвърлено нарочно? — почти изкрещя Карол. — Защо?

Тони потърка с ръце лицето си и после ги прокара през косата си.

— Карол, този тип е бил толкова внимателен досега. С почти аптекарска мания за чистота. Досега не бе оставил никакви следи. Типично за серийните убийци е да имат висок коефициент на интелигентност. А Ханди Анди е сигурно един от най-умните, на когото някога съм се натъквал и лично, и в цялата литература. И изведнъж, най-неочаквано, от нищото се появява не само някаква стара следа, но толкова странна, че вероятно би могла да бъде оставена от ограничен кръг хора. И ти продължаваш да твърдиш, че според теб е истинска улика! Точно това се опитва да постигне и самият той. Обзалагам се, че почти всички сте летели като финикийци цял ден, опитвайки се да разберете от къде се е появило това странно парче руска кожа, нали? О, и не ми казвай, нека позная. Хващам бас, че има специален екип, който да проучи живота на Стиви Макконъл, като се опита да установи откъде, по дяволите, се е сдобил с такова яке!

Карол го гледаше втренчено. Изглеждаше толкова очевидно, когато той обясняваше нещата. И как никой от тях не се бе запитал за достоверността на коженото парче!

— Прав ли съм? — попита Тони, този път с по-мек тон.

Карол направи гримаса.

— Не сме целият отдел. Само аз, Дон Мерик и двама от специалистите. Прекарах по-голямата част от деня на телефона в опити да установя дали Макконъл някога е бил в националния отбор по вдигане на щанги или културизъм, които са се състезавали в Русия или срещу руснаците. А Дон и момчетата обикаляха туристическите агенции, като проверяваха дали някога е бил на екскурзия там.

— О, боже! — простена Тони. — И?

— Преди пет години той е бил в отбора по вдигане на щанги от Северозапад, които са се състезавали по някакъв повод в Ленинград.

Тони пое дълбоко дъх.

— Горкото копеле! Просто няма късмет! Дано не ви е хрумнала идеята, че това е било умишлено премълчано! — добави той. — Не го казвам покровителствено. Осъзнавам колко сте вътре в работата и как отчаяно искате да пипнете това копеле. Просто ми се щеше някой да ми беше казал по-рано, преди да се допусне това да стане толкова важно за всички.

— Аз наистина се опитах да ти се обадя тази сутрин — оправда се Карол. — Ти все още не си ми казал къде беше.

Тони вдигна ръце.

— Съжалявам. Добре, предавам се. Бях в леглото. Спах. С изключен телефон. Бях изтощен от снощи и знаех, че няма да мога да се концентрирам, за да напиша профила, освен ако не поспя. Трябваше да проверя телефонния си секретар, когато станах. Съжалявам, че трябваше да изляза.

Карол се усмихна.

— Добре, от мен да мине. Този път ти прощавам и вместо да ти вземам страха, по-добре е да си запазиш малко за тогава, когато хванем Ханди Анди.

Тони направи гримаса.

— Не звучи ли по-добре „ако“?

Той изглеждаше толкова уязвим и несигурен с отпуснатите си рамене и клюмнала глава, че вътрешният порив на Карол надделя над решението, което бе взела само преди минута — да бъде по-сдържана и хладна към Тони. Тя пристъпи напред и го прегърна здраво и окуражително.

— Ако някой може да го направи изобщо, то това си ти — прошепна Карол, като триеше глава в брадичката му като котка, маркираща територията си.

Брандън гледаше втренчено Том Крос. Лицето му приличаше на маска, запечатала ужасена гримаса.

— Какво си направил? — попита той.

— Претърсих къщата на Макконъл — обяви Крос войнствено.

— Не казах ли категорично, че нямаме никакво право да вършим подобно нещо? Никой съдия в тази страна няма да приеме, че един арест за обикновено нападение на улицата ни дава достатъчно основания да лепнем на някого подозрение в убийство.

Крос се усмихна и се наежи като боен петел.

— Моите уважения, сър, но това беше преди. След като следовател Джордан установи, че Макконъл е бил в Русия, картината се промени. Все пак не са много хората, имали достъп до руски кожени якета със съмнителен произход. Това го прави вече подозрителен. Освен това има повече от едно съдебно доказателство, което дължите на мен.

— Трябваше да се посъветваш с мен! — заяви Брандън. — Последната заповед, която дадох по този въпрос, бе ясна — никакъв обиск!

— Опитах се да ви открия, сър, но вие бяхте на среща с шефа на полицията — опонира му самодоволно Крос. — Реших, че е по-добре да кова желязото, докато е горещо. И без това изглеждаше като че ли сме го опандизили без причина.

— Така че изгуби още повече време, като претърси къщата на Макконъл — допълни Брандън горчиво. — Не смяташе ли, че ти и хората ти можехте да бъдете заети с нещо по-полезно?

— Не съм ви казал още какво открихме.

Брандън усети, че сърцето му се сви. Не беше човек, който разчиташе на интуицията си, но сега го разяждаше черно предчувствие, толкова сигурно, както всеки твърд факт, на който беше попадал.

— Мисли много внимателно какво ще кажеш, Крос! — предупреди го той.

Моментно озадачение премина през лицето на Крос. Той се намръщи, но след секунда чертите му отново се разляха в доволна гримаса, защото бе прекалено уверен във важността на съобщението, за да се притеснява от думите на шефа си.

— Пипнахме го, сър! — обяви доволно той. — По дяволите правилата! Открихме една от фирмените коледни картички на Гарет Финеган в спалнята на Макконъл и един пуловер, за който жената, чистеща къщата на Адам Скот казва, че липсва. Плюс пътна глоба с номера на значката на Дамиен Коноли върху нея. Добавете това към руската връзка и мисля, че е време да обвиним един шибан бандит!