Преследвачът

Светът беше навън по улиците, като купуваше коледни подаръци, които по Великден все още щеше да изпраща. Тъпаци! Бях в тъмницата си, за да се уверя, че щях да имам Коледа, която никога нямаше да забравя. Въпреки че тя щеше да бъде последната за Гарет на земята и със сигурност всеки детайл щеше ясно да се запечата в паметта му, както и върху лентата ми.

Подготвях срещата ни с цялата грижа и прецизност, която притежавам. Пристигането на оная кучка означаваше, че не мога да използвам възможността да го хвана вкъщи, както направих с Адам и Пол. Трябваше да изготвя алтернативен план.

Изпратих му покана. Размислих, че Бъдни вечер ще бъде уговорена, независимо дали ще е със семейството си или с кучката, така че избрах предишния ден — двадесет и трети декември. Изразих се в такъв стил, като знаех, че той няма да устои на изкушението и никога няма да я покаже на кучката. Последното изречение гласеше: „Вход само чрез покани!“ Хитър номер. Това означаваше, че той трябваше да донесе единственото доказателство за контакт между нас.

Посоката на гърба на поканата, ако той предварително си бе направил труда да провери, го упътваше към една изолирана ваканционна къщичка, високо в пустите полета между Брадфийлд и йоркширските долини, към фермата и моето подземие. Предчувствах, че виличката нямаше да остане празна около Коледа. Но нямах намерение да оставя Гарет да стигне дотам.

Вечерта срещу Коледа бе съвсем банална — изцъклен полумесец, бял като лъснати кости, звезди, блеснали като диамантени късчета на кичарски часовник, тревата и оградите от жив плет, натежали от скреж. Завих по двупосочния път край запустелите полета, към ваканционната вила и две-три ферми. В далечината можех да видя двойните релси, упътени към Брадфийлд, виещи се като лъскави ленти през пустошта.

Включих аварийните светлини, излязох от джипа и отворих капака. Преместих това, от което се нуждаех, да ми е под ръка, после се облегнах на предния капак и зачаках. Беше лют студ, но не ми пукаше. Всичко бе добре пресметнато. Чаках само около пет минути, когато чух звука на мотор, който набираше по стръмния склон. Фаровете завиха на завоя под мен и аз пристъпих напред, като се размахах отчаяно с достатъчно премръзнал и отчаян вид.

Възстарият „Ескорт“ на Гарет наби рязко спирачка и спря пред джипа. Направих две колебливи крачки към него, когато той отвори вратата и излезе.

— Някакъв проблем ли имате? — попита той. — Опасявам се обаче, че съм съвсем бос по колите, но ако искате, бих могъл да ви хвърля донякъде…

Усмихнах се.

— Благодаря, че спряхте — отвърнах. Когато се приближих, нямаше и най-малка следа по лицето му, че ме е познал. Направо го намразих заради това.

Пристъпих обратно назад към джипа, като сочех към багажника.

— Не е сериозен проблем, само че се нуждая от помощ. Ако можете да задържите това тук неподвижно, за да мога да взема гаечния ключ и да завия тази гайка… — обясних аз, като сочех двигателя.

Гарет се наведе над багажника. Вдигнах ключа и го оставих да го опита.

След пет минути той бе здраво завързан като коледна пуйка и метнат в багажника на собствената си кола. Взех ключовете му от портфейла, а също така и поканата, която му бях изпратил. Върнах се обратно през града към фермата, където захвърлих безжизненото тяло най-безцеремонно на каменните стъпала на мазето. Тогава нямах време да направя нищо повече.

Не се върнах в джипа.

Подкарах колата на Гарет към центъра на Брадфийлд. После я зарязах в Темпъл Фийлдс, в задната алея на „Кромптън Гардънс“. Никой не ме забеляза. Всички бяха прекалено заети с празнуването. Отне ми просто десетина минути през града, за да стигна до гарата.

Двайсетина минути с влака и петнайсетина бързо ходене ме отведоха обратно до джипа. Приближих се много внимателно. Нямаше никакви признаци на живот или нещо подозрително, което да ме наведе на мисълта, че някой се навърта наоколо. Върнах се обратно до фермата, като си подсвирквах песента „Слушам песента на ангелите вестители“.

Когато светнах лампите на мазето, тъмносивите очи на Гарет ми метнаха яростни мълнии. Това ми хареса. След трогателния ужас на Адам и Пол за мен беше нещо ново да видя човек, който имаше някакъв кураж. Приглушените звуци, които идваха от запушената му с лепенка уста приличаха повече на гневно мърморене, отколкото на молба.

Наведох се над него и разроших косата му назад от челото. В началото той се отдръпна от мен, но после се успокои и престана да се тресе. В погледа му прочетох, че ме преценява.

— Така повече ми харесва — казах аз. — Не е нужно да се бориш. Безсмислено е да се съпротивляваш.

Той кимна в съгласие и после промърмори нещо, като посочи с очи лепенката. Коленичих до него и хванах анкерпласта в единия му край. После го махнах с едно бързо движение. Това беше по-мило от моя страна, вместо да го правя постепенно.

Гарет раздвижи челюсти и облиза пресъхналите си устни. После ме погледна свирепо.

— Някакво шибано забавление ли си устройваш? — изграчи той с дрезгав глас.

— Точно това, което си заслужи — обясних аз.

— Как, по дяволите, го направи?

— Ти се подигра с мен. Хвана се с оная курва. А на всичкото отгоре се опита да го скриеш!

В очите му просветна.

— Ти си… — започна той.

— Точно така — прекъснах го безцеремонно. — Така че вече знаеш защо си тук.

Гласът ми беше по-студен от каменния под. Станах рязко и отидох до пейката, където бях подредил оборудването си.

Гарет отново започна да ломоти, но аз просто изключих за гласа му. Знаех колко убедителни могат да са адвокатите и затова нямах никакво намерение да се оставя да ме отклонят от намеренията ми чрез каквито и да са сладки брътвежи. Отворих ципа на чантата и измъкнах кърпата с хлороформ. Обърнах се към Гарет и коленичих до него. Сграбчих с една ръка косата му, а с другата залепих опиума върху устата и носа му. Той се съпротивляваше конвулсивно, така че накрая приключих операцията с кичур коса в ръката си. Той изпадна в безсъзнание. Добре, че бях с найлонови ръкавици, защото в противен случай косата му щеше да ме пореже. А последното нещо, което исках сега, бе кръвта му да се смеси с моята.

Докато лежеше безжизнен, смъкнах дрехите му. Свалих колана от „стола на Юда“ и го затегнах около гърдите му, точно до подмишниците. Предварително закрепеният основен скрипец и хаспелът на една от гредите на тавана вече го очакваха. Прикрепих куката към колана. Издигнах тялото на Гарет с хаспела, докато то не увисна като коледен венец от имел. След като вече бе във въздуха, беше само въпрос на време и на няколко допълнителни движения да махна белезниците и да го закрепя на коледното си дърво. Кръстът на свети Андрю се бе получил от прикрепянето на две дъски за стената. Те бяха обвити предварително с бодливи клони от син норвежки смърч. На противоположните краища на кръста бяха прикачени кожени каиши, с които затегнах китките и глезените му. Разтворих свитите юмруци на Гарет и ги залепих с разтворени длани към кръста. Накрая махнах куката и оставих каишите на китките да поемат напрежението. Тялото му увисна обезпокоително и за момент се разтревожих, че избраните каиши не бяха достатъчно подходящи. Чу се кратко изскърцване на кожа върху дървото и после настъпи тишина. Висеше като апостол — мъченик на стената в тъмницата.

Измъкнах чука за забиване на пирони и подострените студени длета, подбрани специално за случая. Сега щяхме да бъдем заедно до настъпването на Коледа. Исках да вкуся всяка минута от предстоящите четиридесет и осем часа.