Преследвачът

Четвърта глава

Провалът на Дамиен Коноли още в началото на опита му да се премести в информационното бюро на участък в южната част на града го притесни прекалено. Въпреки че беше един от най-добрите в полицията в събирането на информация и обучен да работи по системата „ХОЛМС“, той беше прочут с вечните си закъснения. Поне два пъти седмично профучаваше през вратата на участъка десетина минути след като е трябвало да поеме смяната си. Но когато не се появи и половин час след започването на смяната му, сержант Клер Бонър направо побесня. Дори Коноли имаше достатъчно мозък да осъзнае, че ако имаше намерение да закъснее повече от петнадесет минути, беше длъжен да се обади. На всичко отгоре точно днес в Главното управление на полицията призоваваха целия екип служители по програмата „ХОЛМС“ заради разследването по случая със серийния убиец.

Сержант Бонър въздъхна и провери в тефтера домашния телефонен номер на Коноли. Набра, но телефонът звъня, звъня, докато накрая не се изключи автоматично. Започна да я изпълва чувство на безпокойство. Коноли бе самотник извън работата. Той бе по-мълчалив и може би по-замислен, отколкото другите полицаи, с които работеше сержант Бонър. Винаги поддържаше дистанция, когато се включваше в социалния живот на участъка. Доколкото бе запозната, нямаше приятелка, в чието легло Коноли да се е успал. Тя продължаваше да прехвърля наум различните възможности. Цялото му семейство живееше в Глазгоу, така че наблизо нямаше роднини, които да провери. Вчера бе почивен ден, така че би могъл да отдъхне някъде на друго място. Но когато свършиха смяната от предишната нощ, той бе отишъл да закуси с нея и още няколко от другите момчета. Не бе споменал нищо за евентуални планове през почивния ден, освен да си навакса съня и да поправи колата си — старичък открит спортен модел „Остин Хили“.

Сержант Бонър отиде до контролната стая и размени няколко думи с колегата си, като го помоли да предаде на една от патрулните коли да свърне покрай дома на Коноли и да провери дали не е болен или ранен.

— Вижте дали могат да проверят гаража, за да се уверят, че проклетата му кола не се е смъкнала от крика, оставяйки го отдолу — добави тя, като се обърна и пое към бюрото си.

Минаваше осем, когато дежурният от контролния пулт се появи в кабинета.

— Момчетата провериха къщата на Коноли. Никой не отваря вратата. Огледали са подробно наоколо. Всички пердета са били дръпнати. Млякото все още е било пред вратата. Доколкото са разбрали, не е имало никакви признаци на живот. Забелязали са обаче нещо странно. Колата му е била паркирана на улицата, което изобщо не е в неговия стил. Не е нужно да ти казвам, че той се отнася с оная кола като с безценно бижу.

Тя се намръщи.

— Може би някой му е дошъл на гости? Роднина или момиче? Вероятно им е позволил да оставят своята кола в гаража?

Полицаят от контролната поклати глава.

— Не. Момчетата са погледнали през прозорчето. Гаражът е бил празен. А не забравяй и млякото.

Тя сви рамене.

— Тогава не можем да направим нищо повече, нали?

— Е, той е на около двайсет и една. Мислех, че има повече акъл в главата, та да не попадне в списъка на изчезналите. Еми, хората са си казали — тихите води са най-дълбоки.

Сержант Бонър въздъхна.

— Ще му откъсна главата до кръста, само да ми се мерне пред очите! Между другото помолих Джоуи Смит да застъпи вместо него в кабинета за информация.

Дежурният вдигна отчаяно очи нагоре.

— Ти наистина знаеш как да уплътниш времето на човек. Не можа ли да хванеш някой от другите? Смит едва се справя с азбуката.

Преди да успее да му върне заяждането, на вратата се почука.

— Да? — извика тя. — Влез!

Една жена полицай от контролния пулт влезе нетърпеливо. Изглеждаше зле.

— Вижте — започна тя с тревога в гласа, която пролича от първата дума, — мисля, че е добре да хвърлите един поглед на това.

Държеше в ръцете си факс с оръфан край, където припряно е бил дръпнат от ролката.

Полицаят от контролния пулт бе по-близо, затова взе листа хартия и заби нетърпелив поглед в него. Пое рязко дъх, после за момент затвори очи. Постоя така миг, след което безмълвно подаде листчето на сержант Бонър.

В първия момент единственото, което видя, бе черно-бялото петно на снимката. За момент, сякаш мозъкът й механично превключвайки на защитна реакция, за да я предпази от ужаса, тя се учуди защо някой на своя глава е докладвал, че Коноли е изчезнал. След това очите й фиксираха знаците в думи.

Сержант Бонър хвърли мрачен поглед към другите двама полицаи.

— Няма никакво съмнение в това, нали?

Колежката й гледаше в една точка в пода, бледа и с влажни очи.

— Не мисля така. Това е Коноли. Искам да кажа, че ти не би го нарекла добра прилика, но това определено е той.

Полицаят от контролния пулт вдигна факса.

— Ще се обадя веднага на инспектор Матюс.

Бонър блъсна стола си назад и стана.

— По-добре да прескоча до моргата. Те ще се нуждаят от официално установяване на самоличността колкото може по-скоро, така че да могат да се захванат енергично с работата.

— Това напълно променя играта — каза Тони с мрачно лице.

— Положително обърква изводите ни до тук — съгласи се Карол.

— Въпросът, който ме измъчва сега, е дали Ханди Анди е знаел, че ни подхвърля ченге — размишляваше Тони на глас, при което се завъртя на стола си, за да се загледа през прозореца към покривите на сградите.

— Моля?

Той пусна една крива усмивка и отвърна:

— Извинявай, трябваше да ти обясня. Винаги им давам име. То го прави личност, човек от плът и кръв, а не някакъв фантом. — Отново се обърна с лице към Карол. — Това притеснява ли те?

Карол поклати глава.

— Не, във всеки случай е по-добро от прякора, който му лепнаха в полицията.

— Какъв е прякорът? — учуди се той и повдигна въпросително веждите си.

— Странния убиец — отвърна тя с отвращение.

— Това събужда много въпроси — продължи Тони уклончиво, — но ако то им помага да преодоляват страха и гнева си, вероятно не е чак толкова лошо попадение.

— Не го харесвам. Не ми звучи като лично име това Странния убиец.

— Какво го прави толкова лично за теб? Фактът, че сега очисти един от вашите?

— Вече така се чувствам. Когато дойде второто убийство, това, което аз разследвах, бях убедена, че имаме работа със сериен убиец. Тогава се почувствах съпричастна и то стана нещо лично за мен. Исках да се добера до това копеле. Изпитвах нужда да го направя. Професионално, лично, каквото и да е. — Ледената решителност в гласа на Карол вдъхна увереност на Тони. Тя бе жена, готова да премине през всякакви пречки, за да получи това, от което се нуждаеше, и да си свърши работата. Тонът и думите, които избра, също бяха преднамерено предизвикателство, за да му покаже, че изобщо не й пукаше какво мисли той за желанието й. Тони имаше нужда точно от такъв човек. Поне професионално.

— Ти и аз, двамата заедно, можем да го осъществим. Но, подчертавам, заедно. Знаеш ли, първия път, когато бях пряко увлечен в създаването на профил, ставаше въпрос за сериен подпалвач. След като успя да причини пет-шест големи пожара, вече знаех как го прави, защо го прави и какво означава всичко това за него. Знаех точно какъв тип откачено копеле е и все пак не можех да му сложа име и да си го представя. За известно време чувството за безсилие ме бе докарало до лудост. После осъзнах, че това вече не беше моя работа. А твоя. Всичко, което зависи от мен, е да те насоча в правилната посока.

Карол се усмихна мрачно.

— Просто ме насочи и аз ще хукна като ловджийско куче. Какво имаше предвид, когато каза, че се чудиш дали е знаел, че Дамиен Коноли е ченге?

Тони прекара пръсти през косата си, при което тя остана да стърчи като на пънкар.

— Добре. Имаме значи два сценария. Ханди Анди може би не е бил наясно, че Дамиен Коноли е ченге. Може би е просто съвпадение, особено неприятно съвпадение за колегите му, но въпреки това само съвпадение. Това обаче не е сценарият, който ми допада, защото от прочетеното и като се основавам на малкото, което знам до тук, излиза, че убитите не са случайни жертви, белязани на око. Според мен нашият човек избира грижливо жертвите си и планира всичко в детайли. Не си ли съгласна?

— Той не оставя нещата на шанса, това е очевидно.

— Така. Тогава алтернативата е, че Ханди Анди е знаел много добре, че четвъртата му жертва е полицай. Това само по себе си води до две други възможности. Ханди Анди е знаел, че пречуква ченге, но този факт е нямал никаква връзка със смисъла, който той влага в убиването. С други думи, Дамиен Коноли е паснал на всички критерии, които Анди изисква от жертвите си. Затова той е щял да умре, независимо дали е ченге или шофьор. Другият сценарий, който ми допада повече, е следният: фактът, че Дамиен е ченге, е решаващият довод за Ханди Анди да избере точно него за поредната си жертва.

— Искаш да кажеш, че по този начин той ни натрива носа? — попита Карол.

Слава богу, тя се оказа бързо схватлива. Това много щеше да улесни работата му. Издигаше се в очите му — освен привлекателен външен вид не беше и безмозъчна. Тези две качества щяха да направят повишението й по-лесно.

— Да, твърде възможно е — потвърди Тони. — Но мисля, че е по-вероятно да го е направил от суетност. Смятам, че е започнало да му писва от упорития отказ на шефа ви Крос да признае съществуването му. В собствените си очи той е просто най-добрият. И заслужава признание. И това желание да го признаят, е било противопоставено на отказа на полицията да признае, че зад всички убийства стои само един извършител. Добре, „Сентинъл Таймс“ е спекулирал с възможността за сериен убиец от втората жертва насам, но то не е същото, както полицията сама да го потвърди. Може би и аз несъзнателно съм налял масло в огъня след третото убийство.

— Имаш предвид интервюто, което даде за „Сентинъл Таймс“?

— Да. Предположението ми, че е възможно да действат двама убийци, вероятно е разгневило Анди, задето не е признат като майстор в занаята си.

— Боже мой! — възкликна Карол, раздвоена между отвращението и очарованието. — Затова той е излязъл и е видял сметката на първия полицай, та да ни накара да го вземем на сериозно.

— Това е вероятност. Разбира се, не може да бъде случаен полицай. Въпреки че е хвърлил око на полицията, важното за Ханди Анди, неговата главна директива, си остава жертвата да се вмести все пак в неговите много лични изисквания.

Карол се намръщи.

— Значи това, което искаш да кажеш, е, че Коноли по някакъв начин е различен от другите ченгета?

— Така изглежда.

— Може би става въпрос за неговата сексуалност. Имам предвид, че в полицията няма много гейове. А и тези, които са такива, така дълбоко се прикриват, че човек никога не би могъл да се усъмни в тях.

— Оу! — засмя се Тони и изпъна ръце, сякаш да я парира. — Недей да теоретизираш, без да имаш данни. Все още не знаем дали Дамиен е бил гей. Това, което може да ни бъде от полза, все пак е да разберем какви смени е работил в последно време. Да кажем, последните два месеца. Това ще ни даде представа по кое време си е бил вкъщи и ще улесни полицаите, които ще разпитват съседите му. Трябва да разчитаме също на колегите му, да ги разпитаме, за да проверим винаги ли е оставал сам, или дали понякога е карал някого до вкъщи. Нуждаем се от всичко, което можем да открием за Дамиен Коноли и като човек, и като ченге.

Карол измъкна тефтера си и нахвърли нещо в него, за да не забрави.

— Записки — промърмори извинително тя.

— Има още нещо, което това убийство ни казва за Ханди Анди — продължи Тони бавно, хващайки се за идеята, току-що озарила съзнанието му.

Тя вдигна очи и го погледна нетърпеливо.

— Продължавай.

— Той е много, много добър в това, което върши. Помисли. Един полицейски служител е добре обучен наблюдател. Дори най-тъпото ченге е много по-бдително за това, което става наоколо, отколкото средностатистическия член на обществото. Сега от чутото от теб излиза, че Дамиен Коноли е бил умна глава. Обработвал е наличната информация, което означава, че е бил даже по-схватлив и буден от повечето полицаи. Доколкото разбирам, работата му е била да действа като подвижна енциклопедия на участъка. Много добре е да разполагаш с цялата получена информация за познатите местни престъпници, но ако обработващият данните не е точен, тогава системата е безполезна. Прав ли съм?

— Улучи десетката. Добрият информатор замества цели шест човека. А както всички казват, Коноли е бил един от най-добрите.

Тони се отпусна назад в стола си.

— Значи, ако Ханди Анди е дебнал Дамиен, без да събуди никаква тревога или подозрения у него, нашият човек е много добър. Представяш ли си го, Карол? Ако някой редовно следи всяка твоя стъпка, рано или късно ще се усетиш, нали?

— По дяволите, поне така се надявам — отвърна тя сухо. — Но аз съм жена. Може би интуицията ни е малко по-силна от тази на мъжете.

Тони поклати глава.

— Мисля, че толкова умно ченге като Коноли щеше да забележи, че е следен, освен ако не е имал истински професионалист за опашка.

— Искаш да кажеш, че търсим някого, който е между нас, в полицията? — попита Карол, а гласът й се изви истерично, без да има време да обмисли въпроса си.

— Само предположение. Но не мога да го поддържам, докато не видя всички доказателства. Това ли са? — попита Тони, кимайки към кашона, оставен до вратата в кабинета й.

— Само част от тях. Има още една кутия и няколко папки със снимки в колата. И това е подбрано след доста солидна редакция.

Тони направи гримаса.

— Предпочитах да ги прегледам аз. Да идем да ги донесем.

Карол стана.

— Защо не започнеш с тези тук, докато донеса останалите?

— Искам да хвърля първо едно око на снимките, така че мога също да сляза и да ти помогна.

— Добре, благодаря ти — съгласи се Карол.

В асансьора застанаха на двата противоположни края. И двамата осъзнаваха въздействието от физическото присъствие на другия.

— Акцентът ти не е тукашен — отбеляза Тони, когато вратата се плъзна и затвори. Ако искаше да работи успешно с Карол Джордан, бе нужно да разбере не само как се справя с професионалния, но и с личния си живот. Колкото повече научеше за нея, толкова по-добре.

— Мисля, спомена, че смяташ да оставиш детективската работа на нас?

— Ние, психолозите, сме добри в установяване на очевидното. Нали това казват и тези, които ни критикуват. Твоите колеги, полицаите.

— Точно така. Родена съм в Уорик. После университета в Манчестър и на бърза ръка стигнах до столичното полицейско управление. Ами ти? Не съм много добра по акцентите, но мога да забележа, че си северняк, въпреки че също не звучиш като местен — отвърна Карол.

— Роден съм и израсъл в Халифакс. Завърших Лондонския университет, а после правих докторат по философия в Оксфорд. Прекарах осем години по специални болници. Преди осемнайсет месеца Министерството на вътрешните работи ме потърси, за да проведа това предварително проучване.

„Дай малко, за да получиш много — помисли си Тони с кисела физиономия. — Всъщност кой кого проучваше?“

— Значи и двамата сме аутсайдери? — попита тя.

— Може би това е и причината Джон Брандън да те избере за свръзка между мен и останалите.

Вратата на асансьора се плъзна и отвори. Те пресякоха подземния паркинг и стигнаха до мястото, където Карол бе оставила колата си. Тони вдигна кашона над багажника.

— Трябва да си по-силна, отколкото изглеждаш — каза той задъхано.

Карол грабна папките със снимките и се ухили:

— Имам черен колан по таекуондо. Виж, Тони, ако този маниак е в полицията, какъв тип очакваш да открием?

— Не трябваше да го казвам. Правех хипотези, преди да имам някакви данни, и не искам да придаваш някаква тежест на това предположение. Става ли? Изключи го от мозъка си — каза Тони, като едва си поемаше дъх.

— Добре, но какви биха били белезите? — упорстваше Карол.

Намериха се обратно в асансьора, преди Тони да успее да отговори.

— Поведение, което демонстрира, че си добре запознат с полицейските и съдебните процедури. Но само по себе си това не доказва нищо. В днешни дни има толкова криминални книги по действителни случаи и телевизионни филми за детективи, че всеки би могъл да знае някои доста специфични неща. Виж, Карол, просто го изхвърли от главата си, без предразсъдъци. В противен случай работата, която вършим, е безсмислена.

Карол потисна една въздишка.

— Добре. Но ще ми кажеш ли поне дали все още смяташ така, след като видиш доказателствата? Защото, ако се окаже нещо повече от едно голо предположение, може би ще се нуждаем от преосмисляне на начина, по който подхождаме към разследванията.

— Обещавам.

Вратата се отвори, сякаш слагайки точка на разговора им.

Вече в кабинета й Тони изтърва първата папка със снимките.

— Преди да започнем, би ли искал да ме просветлиш как смяташ да продължаваш? — попита го тя с готова тетрадка в ръце.

— Първо ще прегледам всички тези снимки, после ще те помоля да ми разкажеш какво сте постигнали с разследването дотук. Когато приключим, ще прегледам копията сам. Тези, които ти си направила. После обикновено нахвърлям психологически портрет на всяка от жертвите. Тогава ще направим втори разбор на материалите — каза той, като размаха документите. — И накрая ще отида в кабинета си, за да направя психологически портрет на нападателя. Звучи ли ти всичко това приемливо?

— Става. Колко време смяташ, че ще ни отнеме цялата операция?

Тони се намръщи.

— Трудно е да се каже. Сигурно няколко дни. Както и да е, изглежда, Ханди Анди се развихря на цикъл през осем седмици и няма никакъв знак, че ще ускорява темпото. Това междувременно е необичайно само по себе си. След като проуча материалите, ще имам по-добра представа доколко успява да се контролира, но мисля, че вероятно имаме достатъчно време, преди той да убие отново. Като казвам това, не изключвам възможността вече да е избрал следващата си жертва. Затова трябва да сме сигурни, че всеки напредък, който постигнем, е далеч от очите на пресата. Последното нещо, което искаме, е да му въздействаме като катализатор и това да доведе до ускоряване на процеса.

Карол простена:

— Винаги ли си толкова оптимистичен?

— Зависи от обстановката. О, и още нещо. Ако вече си стигнала до някакви подозрения, предпочитам да не знам нищо за тях на този етап, защото има опасност подсъзнанието ми съответно да промени профила.

Карол изсумтя.

— Де да имахме този късмет!

— Толкова ли е зле?

— О, ние притиснахме всички, които имаха вид на агресивно настроени и нападателни срещу гейовете, но никой от тях не изглеждаше дори мъничко подозрителен.

Тони направи състрадателна гримаса, после вдигна снимките от трупа на Адам Скот и бавно започна да ги прехвърля. Взе химикала и придърпа тефтера си по-близо. Хвърли поглед към Карол.

— Искаш ли кафе? — предложи той. — Исках да питам по-рано, но бях погълнат от разговора, който водехме.

Карол се чувстваше като конспиратор. Тя също се бе потопила в дискусията с интерес, въпреки угризенията и чувството за вина, че многобройните убийства не трябва да бъдат източник на удоволствие. Да приказва с Тони бе като да говори с равен, който нямаше да й забие нож в гърба. Главната му грижа бе да намери път към истината, вместо начин да повиши самочувствието си. Това бе нещо, което й липсваше досега в тоя случай.

— Аз също — призна си тя. — Искаш ли да отида и да донеса?

— Не, за бога! — засмя се Тони. — Ти не си за това тук. Почакай малко, сега ще се върна. Какво искаш да е твоето?

— Чисто. Без захар. И предпочитам да ми го вкараш венозно.

Тони измъкна една голяма кана от шкафа си и изчезна. След пет минути се върна с две димящи чаши и кана в ръка. Подаде едната на Карол и се пресегна към термоса.

— Ще го напълня. Предполагам, ще ни стигне за известно време. Обслужвай се, когато поискаш.

Карол отпи с наслада и благодарност.

— Ще се омъжиш ли за мен? — изгука тя с престорена романтичност.

Тони отново се засмя, за да прикрие спазъма на опасението, който стегна стомаха му — позната реакция дори към най-безобидния флирт.

— Няма да говориш така след няколко дни — подхвърли той небрежно и отново вниманието му бе привлечено от снимките.

— Жертва номер едно. Адам Скот — обяви той тихо и нахвърли нещо в бележника си.

После прехвърли снимките една по една, след което се върна отначало. Първата бе запечатала градски площад с високи къщи от осемнайсети век от едната страна, модерна административна сграда от другата и верига магазини, барове и ресторанти от третата. В средата му се кипреше градинка, пресечена от две диагонални пътечки. В средата й бе разположен богато украсен викториански фонтан. Паркът бе ограден от около петдесетинасантиметрова на височина тухлена ограда. Край двете страни на градината сплиташе клони гъст храсталак. Обкръжението бе леко запуснато, мазилката на къщите олющена на места. Тони си представи, че стои на ъгъла, поглъща с поглед пейзажа, вдъхва мръсния градски въздух, примесен с мирис на застоял алкохол и бързи закуски, и слуша звуците на нощта. Въртенето на моторите, отекването на високите токчета по паважа, случаен смях и викове, донесени от вятъра, цвърченето на скорците, лишени от сън заради луминесцентната светлина на уличните лампи. „Къде стоиш, Анди? От къде наблюдаваш ловното си поле? Какво виждаш? Какво чуваш? Какво чувстваш? Защо тук?“

Втората снимка показваше част от стената и храсталака откъм улицата. Тя бе достатъчно ясна, за да може Тони да съзре по стената малките железни връхчета, останали от оградата, която вероятно е била свалена през войната, за да бъде претопена в оръжие и снаряди. Откъм храстите се виждаха изпочупени клони и смачкани листа. Третата снимка бе запечатала тялото на мъж, проснат по очи на земята, с крайници, изкълчени в странни ъгли. Тони се остави картината да го увлече и погълне, като се опитваше мислено да стъпи в обувките на Ханди Анди. „Как се чувстваш, Анди? Горд ли си от себе си? Беше ли те страх? Ликуваш ли? Усети ли спазъм на съжаление, като изостави обекта на желанията ти? Колко дълго си позволи да те опива тази гледка, тази странна пародия, която създаде? Звукът на стъпки ли те подплаши? Или не ти пукаше?“

Тони откъсна очи от снимките. Карол го наблюдаваше.

За негова изненада за пръв път не се почувства неудобно под женски поглед. Вероятно защото връзката им имаше толкова здрава професионална основа, но без открита надпревара. Напрежението в него задълбочи една бръчка на челото му.

— Мястото, където е намерено тялото. Разкажи ми за това.

— „Кромптън Гардънс“. В сърцето на Темпъл Фийлдс, където свърталищата на гейовете и районите с червените фенери се застъпват. Там е едва осветено през нощта главно защото уличните лампи са винаги варварски разбити от продавачите на секс, които искат тъмнината да скрие деянията им. Сексът там много върви — в храсталаците, по пейките в парка, под дърветата, по праговете на офисите, в сутерените на къщите. Сутеньори, проституция и случайно минаващи. Хора се мотаят там през цялата нощ, но не са от тоя тип, които ще решат да направят услуга, като развържат езиците да кажат дали са видели нещо необичайно, дори да са забелязали — довърши Карол обясненията си, докато Тони нахвърляше записки в тефтера си.

— Ами времето?

— Суха нощ, въпреки че земята бе доста мокра.

Тони се върна към снимките. Тялото бе щракнато от различни ъгли. Следваха снимки за влажната земя в близък план след преместване на тялото. Нямаше видими следи от стъпки, но вместо това се забелязваха късчета от черна найлонова торба под тялото. Той ги посочи с върха на химикала си.

— Знаем ли какви са?

— Боклукчийските торби на отдел „Чистота“ към общината в Брадфийлд. Стандартен образец за офисите, блоковете… Някъде кофите на колела са неуместни. Този модел чували са в употреба през последните две години. Очевидно няма нищо, което да изясни дали парчетата са били вече там, или са хвърлени по едно и също време с тялото — довърши Карол.

Тони вдигна вежди.

— Изглежда, си погълнала дяволски много количество подробности от вчерашния следобед насам.

Тя се ухили.

— Изкушаващо е да се преструвам на супержена, но трябва да призная, че вече имах цел да разбера каквото мога за другите две разследвания. Бях убедена, че са свързани, въпреки че шефът ми не вярваше. И за да бъда справедлива към колегите си, следователите, водещи другите разследвания, трябва да кажа, че ми съдействаха непредубедено. Те не възразиха да преглеждам от време на време събраните от тях материали. Да се поровя в тях цяла нощ, просто опресни паметта ми. Това е всичко.

— Била си на крак цяла нощ?

— Както каза ти — зависи от обстановката. Ще бъда добре до около четири следобед. После умората и недоспиването ще ме сгромолясат, все едно ме е ударил чук по главата — призна си тя чистосърдечно.

— Съобщението е получено и разбрано — отвърна Тони, обръщайки се отново към фотографиите. Продължи да отхвърля сериите снимки от аутопсията. Тялото лежеше по гръб на бялата плоча и той за пръв път можа да види ужасяващите рани. Бавно премина през цялата последователност на снимките, като от време на време връщаше отново предишната, за да я разгледа отново. Когато затвори очи, можеше да си представи непокътнатото тяло на Адам Скот, върху което бавно се появиха рани и натъртвания, които приличаха на странни цветове. Почти успя да извика във въображението си на каданс ръцете, които докараха плътта до това критично състояние. След известно време той отвори очи и попита:

— Какво каза патологът за тези натъртвания по шията и гърдите?

— Белези от смукане. Като любовни ухапвания.

Тони спусна рязко глава над снимката и си помисли: „Каква странна пародия на любовта!“

— И какви са тия участъци на шията и гърдите? Нима наистина плътта е откъсната на три места?!

— Не, били са отрязани след смъртта. Може би обича да ги яде?

— Възможно е — кимна Тони, изпълнен със съмнения. — Можеш ли да си спомниш дали е имало някакви следи от мъченията по остатъците от тъкани?

— Мисля, че имаше — отвърна Карол с глас, който не можа да скрие изненадата й.

Тони кимна.

— Ще проверя доклада на патолога. На нашия Ханди Анди му сече пипето. Първото ми усещане е, че това не са сувенири или признаци за канибализъм. Мисля, че биха могли да бъдат белези от ухапвания. Но Ханди Анди знае достатъчно за съдебната стоматология, за да осъзнае, че идентифицирането на белезите от зъби може да се окаже достатъчно, за да се издъни. Така че, когато безумието отшуми, той е напълно хладнокръвен и премахва следите. Тези порязвания на гениталиите кога са направени — преди или след смъртта?

— След. Патологът отбеляза, че му се струва доста аматьорски и експериментаторски.

Тони се усмихна самоуверено.

— Патологът спомена ли какво е причинило травмата на крайниците? На снимките, където са го открили, прилича на парцалена кукла.

Карол въздъхна.

— Той не иска да прибързва с официално заключение. Всичките четири крайника са били изкълчени и някои от прешлените са били откачени от гръбначния стълб. Той каза… — Тя спря за момент и имитирайки зловещия тон на патолога, продължи: — Не ме цитирайте, но струва ми се, че съм виждал подобни наранявания от времето на испанската инквизиция, когато са разпъвали някого на диба6.

— Диба? По дяволите, наистина си имаме работа с пълна откачалка! Тоя не е сам в главата! Добре. Следващият. Пол Гибс. Този, мисля, че е от твоите, а? — попита Тони, като остави настрана снимките на Адам Скот и извади съдържанието на втората папка. Повтори действията си в същата последователност, както с първата. — Така, къде се намира второто престъпление и как е свързано с първото?

— Почакай за секунда, сега ще ти покажа.

Карол отвори една от кутиите и измъкна голяма мащабна карта, която не бе забравила да вземе със себе си. Разгъна я и я простря на пода. Тони стана от бюрото и коленичи до нея. Веднага усети аромата му — смес от шампоан и собственото му слабо животинско ухание. Нямаше и помен от парфюмите и одеколоните за след бръснене, предназначени за расови мъжкари. Тя наблюдаваше бледата му четвъртита ръка, положена върху картата с къси, почти набити пръсти с изрядно поддържани нокти и редки черни косъмчета в основата на всеки пръст. Ужасена, тя почувства възбудата на желанието си. „Същински пубер! Колко трогателно! — укоряваше се тя свирепо. — Като ученичка, която започва да лети във въображението си с първия учител, който я похвали за работата й. Кога ще пораснеш, Карол?“

Сега, скрита зад маската си, увлечено показваше местата по картата. Премести пръст.

— „Кромптън Гардън“ е тук. Улица „Канал“ е на около километър и половина оттам, ето тук. А кръчмата „Кралицата на сърцата“ е точно тук, някъде по средата между двете.

— Дали можем да допуснем, че той е добре запознат с територията си? — попита Тони, докато нахвърляше собствена карта в ума си с местата на убийствата.

— Така мисля. „Кромптън Гардън“ очевидно се е превърнало в хубаво бунище, но другите две намекват за доста висока степен познаване на Темпъл Фийлдс.

Карол приклекна, като се опитваше да разбере дали моделът на местопрестъпленията намеква за подход от специална посока.

— Нужно ми е да огледам местата. За предпочитане около времето, когато телата са били намерени. Знаем ли кога е било това?

— За Адам не. Предполагаемото време на настъпване на смъртта е час преди или след полунощ, но не преди това. С Пол знаем, че прагът е бил чист до три през нощта. Смъртта на Гарет се преценява между седем и девет вечерта, преди тялото да бъде открито. А при Дамиен се знае със сигурност, че в двора е нямало труп поне до единайсет и тридесет — изрецитира Карол, стиснала очи, за да си припомни информацията.

Тони се улови, че е забил хипнотично поглед в лицето й, доволен от свободата, която му се предоставяше от затворените й клепачи. Дори без живите очи той разбираше, че тя имаше класическа красота. Хубав овал на лицето, високо чело, чиста бледа кожа и гъста руса коса, подстригана леко етажирано. Силна решителна уста. Една бразда се появяваше между веждите й, когато се концентрираше. Преценката му бе направена с клинична рутинност така, като че ли бе снимка от медицинския картон за състоянието на някой болен. Защо става така — да срещне жена, която всеки нормален мъж би преценил като привлекателна, а в него нещо се затваряше? Дали защото отказваше да си позволи да почувства първите вълнения и тръпки, които могат да го завлекат до място, където ще изгуби контрол върху себе си и където го дебне съжалението. Карол отвори очи и в тях пробягна изненада, когато установи, че е наблюдавана.

Тони почувства, че ушите му пламват, и се върна обратно към картата.

— Значи той е нощна птица — каза внезапно. — И бих искал да огледам територията му тази вечер, ако мога. Сигурно ще можеш да намериш някой да ме разведе, за да можеш ти да поспиш малко.

Тя поклати глава.

— Не. Ако се справим с това тук до пет, ще се прибера вкъщи и ще дремна малко. Ще те взема около полунощ и тогава ще отидем. Така става ли? — попита след малко.

— Страхотно — отговори Тони, като се изправи на крака и се оттегли на бюрото си. — Стига ти да нямаш нещо против. — Вдигна отново снимките и си наложи да ги погледне пак през очите на Ханди Анди. — Направил е истинска пихтия от този, нали?

— Пол е единственият, който е пребит така жестоко. Гарет има нарези по лицето, но не се е стигнало до крайности. Лицето на Пол е смазано на каша — счупен нос, разбити зъби, раздробени скули и челюст. Аналните наранявания също са ужасяващи. Бил е частично изкормен. Степента на насилие е една от причините, заради която шефът ни чувстваше, че търсим друг извършител. Другият различен момент е, че нито един от неговите крайници не е изкълчен, за разлика от другите три трупа.

— Това ли е този, за когото вестниците писаха, че бил покрит с чували за боклук?

Карол кимна.

— Същата разновидност като парчетата, открити под тялото на Адам.

Преместиха се на Гарет Финеган.

— Ще трябва да помисля сериозно по този случай. Променил е начина на действие поне в два важни аспекта. Първо, мястото на захвърляне варира от Темпъл Фийлдс до „Карлтън Гардънс“. Това все още е запазена територия на гейовете, но все пак е отклонение. — Спря за малко и се разсмя гърлено. — Чуй ме. Като че ли не цялото му поведение е напълно ненормално. Вторият смущаващ момент е писмото и видеокасетата му до „Сентинъл Таймс“. Защо е решил да обяви местоположението на това тяло и не го е повторил с нито едно от другите?

— Мислих за това — обади се Карол — и се чудех дали няма нещо общо с факта, че в противен случай то би могло да лежи там дни наред, може би дори седмици, преди някой да го открие.

Тони нахвърля бележка в тефтера си и посочи с палеца на другата ръка:

— Тези рани по дланите и стъпалата. Знам, че звучи абсурдно, но изглежда почти като че ли е бил разпънат на кръст.

— Патологът също не бе достатъчно луд, за да запише това свое мнение. Но раните по дланите му, в съчетание с двете изкълчени рамене правят разпъването заключение, на което трудно можеш да се противопоставиш, особено като си спомниш, че това вероятно се е случило на Коледа. — Тя се изправи на крака и разтърка очи, за да прогони съня, който натежаваше върху клепачите й. Не успя да удържи дълбоката прозявка, от която чак челюстите й пропукаха. Закрачи напред-назад из малкия кабинет, свивайки рамене, за да поотпусне схванатите си мускули. — Проклетото копеле! — измърмори тя.

— Обезобразяването на гениталиите става дори по-свирепо — отбеляза Тони. — Той на практика го е кастрирал. И фаталната рана — прореза на гърлото. То също е по-дълбоко.

— Това казва ли ни нещо? — попита Карол почти неразбиращо между двете прозявки.

— Както вашия патолог, не ми се иска още да спекулирам с някакви заключения — отвърна Тони и продължи с последния комплект снимки.

За пръв път Карол видя как професионалната му маска се смъква. На лицето му се изписа ужас, очите му се разшириха, челюстта му увисна и едва си пое дъх. Не беше изненадана. Когато бяха обърнали Дамиен Коноли по гръб, детективът — двуметров ръгбист — се беше свлякъл като мъртъв, припадайки. Дори полицейският патолог, човек с богат опит, се бе обърнал за минута настрана, очевидно мъчейки се да не повърне.

Крайниците на Дамиен Коноли се бяха вкочанили в някаква странна пародия на човешки жестове. Изкълчените стави стърчаха в налудничави ъгли. Но имаше още нещо, далеч по-лошо. Пенисът му бе отрязан и напъхан в устата му. Трупът бе жигосан на гърдите със странни струпвания тук-там на цъфнали звезди от изгорено, но не по-големи от сантиметър.

— Боже мой! — възкликна Тони, като едва си пое дъх.

— Той наистина си разбира от работата! Става все по-добър, нали? — попита Карол горчиво. — Гордее се с произведенията си.

Тони не отвърна, а се съсредоточи върху ужасяващите снимки, за да ги проучи така подробно, както останалите. Накрая се обади:

— Карол, някой предложил ли е някаква теория за произхода на тези белези? С какво са направени?

— Няма версии.

— Изгарянията са доста странни. Варират по вид. Не прилича да са от един предмет. Фигурират поне пет различни форми. Имаш ли някой под ръка, който би могъл да направи компютърен анализ на формите? Да разбере дали няма някакво скрито заложено послание в тях? Трябва да са десетки тия проклети жигосвания!

Карол отново разтърка очите си.

— Не знам. Аз и компютрите сме толкова съвместими, колкото принцът и принцесата на Уелс. Ще попитам, като се върна в кабинета. И ако нямаме подходящ човек, ще попитам брат ми.

— Брат ти?

— Майкъл е компютърен гений. Занимава го разработването на компютърни игри. Искаш компютърен анализ, обработен и вкаран в игра с канонадни стрелби? Тогава той е точно човекът, който ти трябва!

— И може да си държи езика зад зъбите?

— Ако не можеше, нямаше да работи точно това. Милиони лири зависят от това дали компанията му ще се изкачи на следващото стъпало на стълбата, преди някой друг да го е направил. Повярвай ми, той знае кога да си затваря устата.

Тони се усмихна.

— Не исках да прозвуча нападателно.

— Не си.

Той въздъхна и продължи:

— Молих се на Бога да ме вземете много по-рано от това. Ханди Анди няма никакво намерение да спре до тук. Прекалено е увлечен и влюбен в работата си. Виж тези снимки. Това копеле ще продължи да пленява, измъчва и убива, докато не го хванете. Карол, тоя тип изгражда кариера на убиец.