Преследвачът

Един американски журналист беше казал: „Видях бъдещето и то действа.“ Знам какво точно е имал предвид. След като знаех, че Адам няма да бъде никакъв проблем.

Прекарах остатъка от седмицата в състояние на нервно напрежение. Дори се бях изкушил да взема едно от успокоителните, но устоях. Не беше време да се предавам на слабостта. Освен това не можех да си позволя да бъда някакво мекотело. Трябваше да имам пълен контрол над себе си. Годините на самодисциплина сега ми се отплащаха. Съмнявам се, че някой от колегите ми е забелязал нещо необичайно в поведението ми, докато съм на работа. Освен може би, че не си предлагах услугите доброволно извън работно време през уикендите, както обикновено.

До понеделник сутринта бях в пълна готовност. Всъщност достигнах връхната си точка. Бях спретнат и лъснат, бях съвършеният дебнещ убиец. Дори времето бе на моя страна. Свежа, ясна есенна утрин. Един от онези дни, които събуждат усмивка на устните дори на контрольорите. Точно преди осем минах край дома на Адам — нова триетажна градска къща с тераси и залепен за приземния етаж гараж. Пердетата в спалнята му бяха спуснати, бутилките с мляко все още стояха пред вратата, а от пощенската кутия се подаваше „Дейли Мейл“. Паркирах две пресечки по-надолу пред верига от магазини и повторих маршрута си. Вървях надолу по неговата улица, изпълнен със задоволство, че дотук се движех точно навреме. Перденцата вече бяха дръпнати, а млякото и вестникът — изчезнали. В края на улицата пресякох към един малък парк отсреща и седнах на една пейка.

Разгърнах моя „Дейли Мейл“ и си представих, че Адам чете в момента същата статия, в която аз се взирах, без да виждам и буква. Смених позата си така, че да мога да виждам външната му врата, без да се налага да надничам над вестника. Периферното ми зрение беше нащрек. Точно по разписание вратата се отвори в осем и двадесет и на прага й се появи Адам. Аз небрежно сгънах вестника си, пуснах го в близкото кошче до пейката и се спуснах по улицата, като следвах стъпките му.

Гарата се намираше на по-малко от десет минути пеша. Намирах се точно зад него, когато той прекрачи претъпкания перон. Малко след това влакът се плъзна в гарата и той тръгна, понесен напред от потока пътници. Задържах се малко назад и оставих няколко човека да застанат между нас. Нямах никакви планове и шансове.

Адам проточи шия, когато влезе във вагона. Знаех точно защо го прави. Когато погледите им се срещнаха, Адам кимна и си проби път през тълпата, така че можеха да си дрънкат безсмислици през целия път из града. Наблюдавах го, като се наведе напред. Познавах всяко изражение на лицето му, всяка извивка и жест на слабото му, мускулесто тяло. Леко чупливата му коса бе още влажна над врата, кожата му бе лъскава и свежа от бръсненето, ухаеше на парфюма му „Арамис“. Той се изсмя гръмогласно на нещо в глупавия им разговор и аз усетих киселия вкус в устата си на жлъчта, която се надигаше в мен. Вкусът на предателството. Как можа? Трябваше аз да говоря с него, аз да карам лицето му да се озарява, като ме види, и красивата усмивка да грейва върху топлите му устни. Ако намеренията ми някога са се люшкали нестабилно, то при вида на тия двамата, които се наслаждаваха на понеделничната си утринна среща, решителността ми стана твърда като гранит.

Както обикновено, той слезе от влака на площад „Улмаркет“. Следвах го на не по-малко от десетина метра. Той се обърна и помаха на тази, чийто любовник ще да бъде отнет. Леко се бях обърнал, преструвайки се, че чета разписанието на влаковете. Последното нещо, което исках точно тогава, бе той да ме забележи и да осъзнае, че го следвам по петите. Отделих няколко секунди в разсейване и поднових преследването си. Наляво по улица „Белуедър“. Черната му коса се мяркаше между магазините, сред магазинерите и служителите в офисите, които се тълпяха на тротоарите. Адам пое по една алея надясно и излезе на площад „Краун“ точно навреме, за да го видя, че изчезва в сградата на отдела за държавните приходи, където работеше. Доволен, че това бе просто един пореден понеделник, аз продължих през площада, покрай сградите от метал и стъкло, и влязох в новоиздигнатия търговски център с викториански сводове и колони.

Имах време за убиване. Мисълта ме накара да се усмихна.

Отидох в централната библиотека да направя някои проучвания. Нямаха нищо ново, така че се спрях на старата ми, любима „Убиване за компания“. Случаят Денис Нилсен никога нямаше да престане едновременно да ме очарова и отблъсква. Той успял да убие петнадесет млади мъже, без да липсват дори на един човек. Никой нямал и най-малка представа, че един сериен убиец на гейове дебне бездомните и скитниците. Той се сприятелявал с тях, отвеждал ги вкъщи, черпел ги по напитка, но можел да се справя с тях само когато били вече напълно умрели. Само тогава той можел да ги прегърне, да прави секс с тях, да ги обича. Това е гадост. Те не са направили нищо, за да заслужат такава съдба. Не са извършили никаква измяна, по никакъв начин не са го предали. Единствената грешка на Нилсен била в това как той се освобождавал от телата. Като че ли подсъзнателно е искал да го пипнат. Да ги насича и сготвя добре, но да ги пуска да изтичат в тоалетната?! Трябва да е било очевидно за интелигентен мъж като него, че тръбите няма да са в състояние да поемат такъв обем тежест. Така и не можах да си обясня защо той просто не е нахранил кучето си с месото.

Обаче никога не е късно да се поучиш от грешките на другите. Глупавите грешки на убийците никога не са спирали да ме озадачават. Не е нужно кой знае каква интелигентност, за да проумееш по какъв начин процедират полицията и съдебните експерти, за да вземеш подходящи предпазни мерки. Особено пък след като мъжете, които си изкарват прехраната, опитвайки се да хванат убийците, така подробно са написали учебници за специфичната природа на тяхната работа. От друга страна, ние само понякога чуваме за провали. Знаех, че никога няма да се появя в тези каталози за некомпетентност. Планирах всичко прекалено добре, всеки риск беше сведен до минимум и съпоставен с ползата, която щеше да донесе. Единственото обяснение за работата ми ще бъде този дневник, който няма да бъде отпечатан поне докато последният ми дъх не е далечен спомен. Единствено ще съжалявам, че няма да съм наоколо, за да прочета рецензиите.

Върнах се на поста си към четири, макар прекрасно да знаех, че Адам не напуска работата си преди пет без петнадесет. Седнах до прозореца в „Бъргър Кинг“ на площад „Улмаркет“ — съвършеното място, за да следя цялата алея, водеща към офиса му. Точно по график той се появи в четири четиридесет и седем и се насочи към гарата. Присъединих се към тълпата хора, чакащи на перона, и се усмихнах на себе си, когато чух влака да свири в далечината. Наслаждавай се на пътуването си, Адам. То ще бъде последното.