Принцът на мъглата

IX глава

Когато стигнаха до пътя, който водеше нагоре към фара, Макс имаше чувството, че мускулите на краката му са омекнали като масло. Преди да потеглят, Алисия бе предложила да вземе другия велосипед, който все още дремеше в сянката на навеса, но Макс отхвърли тази идея: той щеше да я откара със своето колело, както бе сторил Роланд предния ден. Само след половин километър вече се разкайваше за самохвалството си.

Сякаш предугадил какви страдания ще сполетят приятеля му по време на дългия път, Роланд ги чакаше с колелото си в началото на пътеката. Щом го видя, Макс спря и остави сестра си да слезе от велосипеда. Пое дълбоко дъх и се зае да масажира мускулите си, изтерзани от усилието.

— Като те гледам, май си се свил с четири-пет сантиметра — рече Роланд.

Макс реши да не хаби думи в отговор на тази шега. Алисия безмълвно се качи на колелото на Роланд и потеглиха отново. Брат ѝ почака няколко секунди, преди да започне да върти педалите по баира. Вече знаеше за какво щеше да похарчи първата си заплата: за мотоциклет.

Малката столова на къщата при фара ухаеше на току-що сварено кафе и тютюн за лула. Подът и стените бяха от тъмно дърво и нямаше почти никакво обзавеждане — с изключение на една огромна библиотека и разни морски уреди, чието предназначение Макс не можа да определи. Печка с дърва и маса с покривка от тъмно кадифе, обградена от няколко вехти кресла с избеляла кожа — това бе целият лукс, който Виктор Крей си бе позволил.

Роланд покани приятелите си да седнат на креслата, а сам се настани на дървен стол между тях. Почакаха около пет минути, почти без да разговарят, заслушани в стъпките на стареца на горния етаж.

Най-сетне възрастният пазач на фара се появи. Не изглеждаше така, както Макс си го бе представял. Беше среден на ръст, с бледа кожа и буйна посребрена грива, увенчаваща лице, което не издаваше истинската му възраст.

Зелените му, проницателни очи бавно обходиха лицата на брата и сестрата, сякаш се опитваха да прочетат мислите им. Макс се усмихна притеснено в отговор на изпитателния поглед. Виктор Крей му отвърна с любезна усмивка, от която лицето му грейна.

— От години не съм посрещал гости — рече пазачът на фара, сядайки на едно от креслата. — Ще трябва да извините обноските ми. Тъй или иначе, когато бях дете, мислех разните му там учтивости за голяма глупост. И все още мисля така.

— Ние не сме деца, дядо — каза Роланд.

— Всеки, който е по-млад от мен, си е направо пеленаче — отвърна Виктор Крей. — Ти трябва да си Алисия. А ти — Макс. Не се иска много ум, за да отгатне човек, а?

Алисия се усмихна топло. Познаваше стареца едва от две минути, а вече бе очарована от непринуденото му държане. Макс, от своя страна, изучаваше лицето му, като се опитваше да си го представи затворен в кулата на фара години наред — пазител на тайната на „Орфей“.

— Досещам се какво си мислите — продължи Виктор Крей. — Дали е истина всичко, което сме видели или мислим, че сме видели през последните няколко дни? Да си призная, никога не ми е минавало през ум, че ще дойде време да говоря за това с когото и да било, та дори и с Роланд. Но животът често се разминава с очакванията ни, не сте ли съгласни?

Никой не отговори.

— Добре, да преминем към същината. Най-напред трябва да ми разкажете всичко, което знаете. И като казвам всичко, имам предвид всичко. Дори разни подробности, които на вас може да ви изглеждат несъществени. Всичко! Разбирате ли?

Макс погледна към другите двама.

— Аз ли ще съм пръв?

Алисия и Роланд кимнаха. Виктор Крей му направи знак да започне разказа си.

През следващия половин час Макс разказа всичко, което си спомняше. Говореше, без да млъква, под внимателния поглед на стареца, който слушаше думите му без сянка от недоверие или — както очакваше Макс — изумление.

Когато момчето приключи, Виктор Крей взе лулата си и започна методично да я тъпче с тютюн.

— Бива си я историйката — промълви той. — Бива си я…

Пазачът на фара запали лулата и облак сладникав дим обгърна стаята. Дръпна бавно от специалния тютюн и се облегна в креслото си. После, гледайки и тримата приятели в очите, заговори…

— Тази есен ще стана на седемдесет и две и въпреки утехата, че не ми личат, всяка от тия години тежи на плещите ми като воденичен камък. С възрастта започваш да разбираш някои неща. Например сега вече зная, че човешкият живот се дели в общи линии на три периода. През първия изобщо не ни хрумва, че някога ще остареем, не си даваме сметка, че времето си тече и че от деня на раждането си вървим към неизбежния край. Мине ли първата младост, започва вторият период — тогава човек осъзнава колко е крехък животът и началното безпокойство полека нараства в душата като море от съмнения и неизвестност, които го съпътстват през остатъка от дните му. И най-сетне, към края на живота настъпва третият период — този на приемането и следователно на примирението и очакването. През живота си съм познавал мнозина, които зациклят на някой от тези стадии и не съумяват да продължат нататък. Това е нещо ужасно.

Виктор Крей забеляза, че и тримата са притихнали и го слушат внимателно, но по озадачените им погледи си личеше, че се питат какво цели с тези приказки. Млъкна за миг, за да дръпне от лулата си, и се усмихна на малобройната си публика.

— Това е път, който всички трябва да се научим да следваме сами, молейки провидението да ни помага да не се отклоняваме, преди да сме стигнали до края. Ако всички можехме да проумеем този простичък факт още в началото на живота си, много от мъките и страданията на този свят щяха да ни бъдат спестени. Но — и това е един от големите парадокси на вселената — за тази мъдрост узряваме тогава, когато вече е твърде късно. Край на проповедта.

Навярно се чудите защо ви разправям всичко това. Ще ви кажа. Веднъж на милион пъти се случва някой съвсем млад да проумее, че животът е еднопосочно пътуване, и да реши, че правилата на тая игра не му понасят добре. Това е като да решиш да мамиш в игра, която не ти е по сърце. Обикновено те хващат и не можеш да хитруваш повече. Но понякога измамникът успява да постигне своето. И когато вместо с карти и зарове се играе с живота и смъртта, тогава той става наистина много опасен.

Преди сума ти време, когато бях на вашите години, животът ме сблъска с един от най-големите измамници, които някога са стъпвали на тая земя. Така и не узнах истинското му име. В бедния квартал, където живеех, всички хлапета от улицата го знаеха като Каин. Други го наричаха Принца на мъглата — мълвеше се, че винаги изниквал от гъстата мъгла, която се стелеше над уличките нощем, и преди да съмне, изчезвал отново в мрака.

Каин беше млад и хубав мъж. Никой нямаше представа откъде се е пръкнал. Всяка нощ събираше в една от кварталните улички местните момчетии — дрипави и покрити с мръсотия и сажди от фабриките — и им предлагаше договор. Всяко хлапе можеше да изрече едно желание и Каин щеше да го осъществи. В замяна искаше само едно: безпрекословна лоялност. Една нощ Ангъс, най-добрият ми приятел, ме заведе на такава сбирка. Тъй нареченият Каин беше облечен като някой господин, току-що излязъл от операта, и усмивката не слизаше от устните му. Очите му като че ли променяха цвета си в тъмното, а гласът му беше глух и отмерен. Според другите момчета Каин беше чародей. Аз не бях повярвал дори на една-едничка дума от всичките истории, които се носеха за него в махалата, и нея нощ отидох на сбирката, настроен да се посмея на мнимия маг. Спомням си обаче, че в негово присъствие желанието да го взема на подбив мигом се изпари. Щом го видях, изпитах единствено страх и, то се знае, гледах да си държа езика зад зъбите. В онази нощ неколцина от уличните хлапетии изрекоха желанията си пред Каин. Когато приключиха, той отправи ледения си взор към ъгъла, където стояхме двамата с моя приятел Ангъс. Попита ни дали имаме някакви желания. Аз си траех, но Ангъс, за моя изненада, проговори. Същия ден баща му бе загубил работата си. Стоманолеярният завод, в който се трудеха повечето от възрастните в квартала, съкращаваше работници и ги заместваше с машини, които работеха по-дълги часове, без да се оплакват. Първи бяха натирени най-устатите лидери. Бащата на Ангъс отговаряше на всички условия, за да се озове на улицата.

Ангъс имаше петима братя и сестри. Положението на голямото семейство, което живееше свряно в мизерна къща, проядена от влагата, бе наистина отчайващо. С немощен глас моят приятел съобщи желанието си баща му да възстанови службата си. Каин кимна и си отиде — изчезна отново в мъглата, точно както ми бяха описвали. На следващия ден бащата на Ангъс по необясним начин се върна на работа в завода. Каин бе удържал на думата си.

Две седмици по-късно Ангъс и аз се прибирахме вкъщи, след като бяхме посетили един пътуващ панаир, разположен в покрайнините на града. Беше се стъмнило и за да не закъснеем прекалено, решихме да минем напряко покрай една изоставена железопътна линия. Вървяхме през местността, злокобно осветена от лунното сияние, когато от мъглата изникна силует, загърнат в пелерина, на която се виждаше шестолъчна звезда, вписана в златен кръг. Фигурата вървеше към нас по средата на изоставената линия. Това беше Принца на мъглата. Замръзнахме на място. Каин се приближи и заговори приятеля ми с обичайната си усмивка — време било да му върне услугата. Ангъс кимна, вцепенен от ужас. Каин каза, че молбата му била съвсем обикновена: ставало дума за незначително уреждане на сметки. В ония дни най-богатият човек в квартала — всъщност единственият богаташ — беше Сколимоски, полски търговец, който притежаваше магазин за облекло и хранителни стоки, откъдето пазаруваха всички. Задачата на Ангъс бе да подпали този магазин. Поръчението трябваше да бъде изпълнено следващата нощ. Приятелят ми се опита да възрази, но сякаш беше онемял. Имаше нещо в очите на чародея, което ясно показваше, че не бе склонен да приеме нищо друго освен безпрекословно подчинение. Отиде си така, както се бе появил.

С Ангъс ударихме на бяг. Тичахме по целия път до вкъщи и когато го оставих пред вратата на дома му, сърцето ми се сви от ужасения му поглед. На следващия ден обиколих квартала да го търся, но от него нямаше и следа. Започнах да се боя, че се е наканил да извърши престъпното деяние, възложено от Каин, затова реших да дежуря пред магазина на Сколимоски, щом се свечери. Нея нощ Ангъс не се появи и магазинът на поляка не пламна. Почувствах се гузен, че съм се усъмнил в приятеля си, и си помислих, че най-доброто, което мога да направя, е да отида да го успокоя. Тъй като го познавах добре, бях сигурен, че се е скрил в дома си, треперейки като лист при мисълта за отмъщението на зловещия маг. На следващата сутрин отидох в дома на Ангъс. Той не беше там. Със сълзи на очи майка му ми каза, че цяла нощ не се е прибрал, и ме помоли да го намеря и да го доведа.

Премалял от страх, кръстосах квартала надлъж и нашир, без да пропусна ни едно от смрадливите му кътчета. Никой не беше виждал приятеля ми. На здрачаване, изтощен до краен предел и недоумяващ къде другаде бих могъл да го търся, изведнъж бях обзет от мрачно предчувствие. Върнах се при старата железопътна линия и тръгнах край релсите, които проблясваха слабо под лунната светлина. Не се наложи да вървя твърде дълго. Намерих Ангъс проснат върху релсите, на същото място, където Каин бе изплувал от мъглата преди две нощи. Потърсих пулса му, но ръцете ми не напипаха кожа — само лед. Тялото на моя приятел се бе превърнало в гротескна статуя от синкав, вдигащ па̀ра лед, който бавно се топеше върху изоставената линия. На шията му висеше малък медальон със същия символ, който си спомних, че съм видял върху наметалото на Каин — шестолъчна звезда, вписана в кръг. Останах при Ангъс, докато чертите на лицето му се стопиха завинаги в локва от ледени сълзи, проблясваща в мрака.

Същата нощ, когато открих ужасната участ на моя приятел, магазинът на Сколимоски беше изпепелен от страшен пожар. Никога не споделих с когото и да било какво бях видял с очите си в тоя ден.

Два месеца по-късно семейството ми се премести на юг, далече от предишния ни дом. Месеците отминаваха и скоро започна да ми се струва, че Принца на мъглата е бил само един горчив спомен от мрачните години, прекарани в сенките на онзи беден, мръсен и жесток град на моето детство… Докато го видях отново и осъзнах, че случилото се в онази нощ е било само началото.