Принцът на мъглата

IV глава

Велосипедите, които Максимилиан Карвър бе избавил от заточението им в малкия гараж, се оказаха в по-добро състояние, отколкото Макс бе очаквал. Всъщност изглеждаха така, сякаш едва ли някога са били използвани. Въоръжен с две парчета велур и специална течност за почистване на метали, с която майка му винаги беше запасена, Макс откри, че под слоя мръсотия и плесен и двата велосипеда бяха лъскави, кажи-речи като нови. С помощта на баща си той смаза веригите и зъбчатите колела и напомпа гумите.

— По някое време може да се наложи да сменим вътрешните гуми — обясни Максимилиан Карвър, — но засега ще караме някак и с тези.

Единият велосипед беше по-малък от другия и докато ги почистваше, Макс не можеше да избие от главата си мисълта за предишните им собственици. Запита се дали доктор Флайшман не ги бе купил преди години с надеждата да се разхожда с Джейкъб по крайбрежния път. Максимилиан Карвър забеляза сянка от вина в погледа на сина си.

— Сигурен съм, че старият доктор щеше да се радва, че ти ще използваш това колело.

— Аз пък не съм толкова сигурен — промърмори Макс. — Защо са ги оставили тук?

— Лошите спомени и бездруго те преследват навсякъде, не е нужно да ги взимаш със себе си — отвърна баща му. — Предполагам, че вече не е имало кой да ги кара. Хайде, качвай се, време е да ги изпробваме.

Макс нагласи височината на седалката си, като същевременно провери спирачния маркуч.

— Няма да е зле да смажем още малко спирачките — предложи той.

— Същото си мислех и аз — съгласи се часовникарят и веднага пристъпи към действие. — Слушай, Макс…

— Да, татко?

— Не си слагай на сърце тая работа с колелата, а? Съдбата на онова нещастно семейство няма нищо общо с нас. Май не биваше да ви разказвам историята им — добави баща му с угрижено изражение.

— Не е важно. — Макс отново затегна спирачките. — Сега вече е идеално.

— Тръгвай тогава!

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Макс.

— Следобед, ако още имаш кураж да се състезаваш с мен, ще ти покажа къде зимуват раците. Но в единайсет имам среща в града с един човек на име Фред. Той ще ми отдаде под наем помещение за магазина ми. Трябва да мисля за бизнеса.

Максимилиан Карвър събра инструментите си и се зае да си чисти ръцете с парче велур. Макс наблюдаваше баща си и се чудеше какъв ли е бил на неговата възраст. Роднините все повтаряха, че двамата много си приличат, но те разправяха също така, че Ирина била досущ като Андреа Карвър. Това бе просто една от дивотиите, които разни баби, лели и куп непоносими братовчеди, които се изтърсваха на Коледа, повтаряха година след година като кудкудякащи квачки.

— Нещо пак си се размечтал — отбеляза Максимилиан Карвър с усмивка.

— Знаеше ли, че до гората зад къщата има градина със статуи? — внезапно попита Макс и сам се изненада, че е задал такъв въпрос.

— Сигурно има много неща наоколо, които още не сме видели. Гаражът е претъпкан с разни кутии, а тази сутрин открих, че мазето прилича на музей. Ако продадем всички вехтории в тази къща на някой антиквар, дори няма да се наложи да отварям магазин; ще си живеем от печалбата.

Максимилиан Карвър изгледа сина си въпросително.

— Слушай, ако не вземеш най-сетне да изпробваш това колело, то пак ще се покрие с мръсотия и ще се превърне във вкаменелост.

— Вече се е превърнало — отвърна Макс, като натисна педала на велосипеда, който Джейкъб Флайшман едва ли някога бе карал.

Момчето се понесе към града по крайбрежния път, подминавайки дълга редица от къщи, подобни на новото жилище на семейство Карвър. Пътят водеше право към малкия залив, където беше пристанището на рибарите. Край старите докове бяха закотвени само четири-пет лодки, предимно малки дървени ладии, не по-дълги от четири метра, които местните рибари използваха, за да хвърлят старите си мрежи на стотина метра от брега.

Макс ловко се промуши с колелото през лабиринта от лодки, изтеглени за поправка върху доковете, и камарите дървени щайги на местния рибен пазар. Сетне пое по вълнолома, извит около пристанището като полумесец, без да откъсва поглед от неголемия фар в края му. Когато стигна там, остави велосипеда подпрян недалече от фара и седна да си почине върху един от големите камъни от другата страна на вълнолома, разядени от атаките на вълните. Оттам можеше да съзерцава океана, простиращ се пред него като равнина от ослепителна светлина, която се разтваряше в безкрая.

Бе седял така едва няколко минути, когато видя друг велосипед да се задава по кея. Колоездачът — високо, стройно момче на шестнайсет-седемнайсет години, както прецени Макс — спря при фара и остави колелото си до неговото. После бавно отметна гъстата коса от лицето си и отиде до мястото, където почиваше Макс.

— Здрасти. Ти май си от семейството, което се настани в къщата в края на плажа?

Макс кимна.

— Казвам се Макс.

Момчето му подаде ръка. Лицето му бе силно загоряло от слънцето, а зелените очи гледаха пронизващо.

— Роланд. Добре дошъл в град Скука.

Макс стисна ръката му с усмивка.

— Как е къщата? Харесва ли ви? — попита момчето.

— Мненията са разделени. Баща ми е очарован от нея, но останалите от семейството виждаме нещата по друг начин.

— Запознах се с баща ти преди няколко месеца, когато дойде в града — каза Роланд. — Видя ми се забавен тип. Часовникар е, нали?

Макс кимна.

— Забавен е, да… понякога. Друг път му хрумват разни щури идеи, като например това да се преместим тук.

— Защо се преместихте?

— Заради войната. Баща ми смята, че в тия времена не е удачно да се живее в големия град. Вероятно има право.

— Войната — повтори Роланд, свеждайки очи. — Мен ще ме призоват в армията през септември.

Макс не знаеше какво да каже. Другото момче забеляза мълчанието му и се усмихна.

— Е, новината си има и добри страни — рече. — Това може да се окаже последното ми лято тук.

Макс плахо му върна усмивката, като си мислеше, че след няколко години, ако войната не бе свършила, щяха да призоват и него. Дори в такъв ослепително слънчев ден невидимият призрак на войната забулваше бъдещето в мрак.

— Предполагам, че още не си разгледал градчето — каза Роланд.

Макс потвърди.

— Добре, новако. Мятай се на колелото. Започваме туристическата обиколка.

Макс трябваше да полага усилия, за да не изостава от водача си. Едва бяха изминали около двеста метра от края на вълнолома, когато почувства как първите капки пот се стичат по челото и хълбоците му. Роланд се обърна и го изгледа с лукава усмивка.

— Липса на практика, а? Май си поръждясал от живота в големия град? — извика той, без да намалява темпото.

Макс го последва по крайбрежната алея и после по улиците на града. По някое време започна да изостава; тогава Роланд понамали скоростта и накрая спря до голям каменен фонтан в центъра на един площад. Макс се добра до него и остави велосипеда на земята. От фонтана бликаше примамливо студена вода.

— Не те съветвам да пиеш — каза Роланд, четейки мислите му. — Направо ще те пререже.

С дълбока въздишка Макс пъхна глава под освежителната струя.

— Добре де, ще караме по-бавно — отстъпи водачът му.

Макс постоя под водата няколко секунди, после се облегна на камъка, а от мократа му глава се стичаха капки по дрехите му. Роланд му се усмихна.

— Да си призная, не очаквах да издържиш толкова дълго. — Това — посочи той наоколо — е центърът на града. Площадът с общинския съвет. Онази сграда там е съдебната палата, но вече не се използва. В неделите тук има пазар. А в летните вечери прожектират филми на стената на съвета. Обикновено са стари и лентите им не са съвсем в ред.

Макс кимна едва-едва, като се опитваше да си поеме дъх.

— Звучи страхотно, нали? — разсмя се Роланд. — Има и библиотека, но главата си залагам, че не разполага с повече от шейсет книги.

— И какво може да прави човек тук? — успя да произнесе Макс. — Освен да се разкарва с колело насам-натам?

— Добър въпрос, Макс. Виждам, че картинката започва да ти се изяснява. Е, ще потегляме ли?

Макс въздъхна и двамата пак яхнаха велосипедите.

— Но този път аз определям темпото — настоя новакът. Роланд само сви рамене и натисна педалите.

През следващите два часа Роланд разведе Макс из малкото градче и околностите му. Погледаха стръмния скалист бряг в най-южната част, където според Роланд се намирало най-подходящото място за гмуркане, близо до стар кораб, потънал през 1918 г., който с годините обраснал с какви ли не причудливи водорасли, досущ като подводна джунгла. Една нощ, по време на страховита буря, корабът се разбил в опасните скали, лежащи на едва няколко метра от повърхността. Яростта на вълните и непрогледният мрак, нарушаван само от блясъка на светкавиците, станали причина всички членове на екипажа да загинат. Всички освен един. Единственият оцелял от трагедията бил някакъв инженер, който в знак на признателност към провидението, спасило живота му, се установил в градчето и построил голям фар на скалистото възвишение, стърчащо над сцената на произшествието. Този човек, сега вече доста възрастен, продължавал да бъде пазач на фара, а също и „приемен дядо“ на Роланд. След корабокрушението една двойка от града откарала пострадалия в болница и се грижила за него до пълното му възстановяване. Няколко години по-късно и двамата съпрузи загинали в автомобилна катастрофа и пазачът на фара поел грижата за малкия Роланд, който бил само на годинка.

Роланд живеел с него в къщата при фара, въпреки че прекарвал по-голямата част от времето си в една колиба, която сам си построил на брега, в подножието на скалите.

На практика пазачът на фара му бил като роден дядо. В гласа на момчето се долавяше горчива нотка, докато разказваше тези събития, и Макс го изслуша мълчаливо, без да задава въпроси.

След разказа за корабокрушението двамата повървяха по уличките край старата църква, където Макс се запозна с някои от местните жители — любезни хора, които побързаха да го поздравят с „добре дошъл“ в града.

Накрая изтощеният Макс реши, че не е нужно да опознае цялото градче само за една сутрин. Както се очертаваше, щеше да прекара няколко години там — предостатъчно време, за да разкрие всичките му тайни, ако изобщо имаше такива.

— Не е лъжа — съгласи се новият му приятел. — Слушай, лятно време почти всяка сутрин ходя да се гмуркам при потъналия кораб. Искаш ли да дойдеш с мен утре?

— Ако се гмуркаш така, както караш колело, ще се удавя — рече Макс.

— Имам допълнителен чифт очила и плавници.

Предложението звучеше изкусително.

— Дадено. Трябва ли да нося нещо?

Роланд поклати глава.

— Аз ще донеса всичко необходимо. Е… сега, като се замисля, ти можеш да донесеш закуска. Ще те взема от вас в девет часа.

— Девет и половина.

— Не се успивай.

Когато Макс пое обратно към къщата на плажа, църковните камбани известиха, че е три следобед. Слънцето започна да се скрива зад було от тъмни облаци, които вещаеха дъжд. Докато се отдалечаваше, Макс се обърна за миг да погледне назад. Застанал прав до колелото си, Роланд му помаха с ръка.

Бурята се стовари върху градчето като някакъв зловещ спектакъл от пътуващ панаир. За броени минути небето се превърна в оловен свод, а морето доби плътен метален оттенък като необятна шир от живак. Първите светкавици бяха придружени от силния вятър, който тласкаше бурята от морето към брега. Макс въртеше педалите с всички сили, но поройният дъжд го настигна на около половин километър от къщи. Когато се добра до бялата ограда, вече бе прогизнал до кости, сякаш току-що бе излязъл от морето. Изтича да остави колелото в гаража и влезе в къщата през задния вход. В кухнята нямаше никого, но във въздуха се носеше апетитна миризма. На масата намери поднос със сандвичи с месо и кана с домашна лимонада. До нея имаше бележка, написана с изящния почерк на Андреа Карвър.

Макс остави бележката и реши да отнесе подноса в стаята си. Беше изтощен от колоездачния маратон и гладен като вълк. Къщата изглеждаше опустяла. Алисия бе излязла или се бе затворила в стаята си. Момчето отиде направо в своята, преоблече се със сухи дрехи и се просна в леглото, където смяташе да изяде вкусните сандвичи, приготвени от майка му. Дъждът плющеше навън и прозорците се тресяха от гръмотевиците. Макс запали нощната лампичка и взе книгата за Коперник, подарена от баща му. Тъкмо четеше един и същ абзац за четвърти път, когато изведнъж си даде сметка, че е обзет от мисли за следващия ден. Просто нямаше търпение да отиде да се гмурка при потъналия кораб с новия си приятел Роланд. Изгълта сандвичите за по-малко от десет минути и затвори очи, заслушан в барабаненето на дъжда по покрива и прозорците. Обичаше дъжда и звука от водата, стичаща се във водостока по ръба на покрива.

Когато се изсипваше такъв порой, Макс имаше чувството, че времето сякаш спира. Това бе като период на примирие, през който можеш да зарежеш всичко, което правиш в момента, и просто да съзерцаваш през прозореца безкрайната завеса от сълзи, падащи от небето. Той остави отново книгата върху нощната масичка и угаси лампата. Бавно, унесен от хипнотичното ромолене на дъжда, се предаде на съня.