Принцът на мъглата

X глава

— Следващата ми среща с Принца на мъглата бе няколко месеца по-късно. Една вечер баща ми, току-що повишен в длъжност главен инженер на една текстилна фабрика, заведе всички ни в голям базар с увеселителни съоръжения. Построен върху дървен кей, който се врязваше в морето, базарът напомняше приказен стъклен дворец, сякаш увиснал в небето. Когато се стъмни, многоцветните светлини, отразени във водата, бяха наистина великолепно зрелище. През живота си не бях виждал такава красота! Баща ми беше на седмото небе: бе спасил семейството си от едно бъдеще, което не предвещаваше нищо добро, и сега бе човек с положение, уважаван и с достатъчно пари в джоба, за да осигури на децата си същите развлечения, на които се радваха дечурлигата в големия град. Вечеряхме рано, след което татко раздаде на всички ни по няколко монети, за да ги похарчим за каквото намерим за добре, докато той и майка ми се разхождаха, хванати под ръка, наравно с издокараните местни жители и заможните туристи.

Бях очарован от огромното виенско колело, което се въртеше неспирно в единия край на кея — отраженията от светлините му се виждаха на няколко мили по брега. Изтичах да се наредя на опашката и докато чаках, забелязах един павилион на няколко метра встрани. Сред стрелбища и сергии с томболи ярка пурпурна светлина озаряваше загадъчната бърлога на доктор Каин — гадател, маг и ясновидец. Така поне пишеше на табелата, на която някой треторазреден драскач бе нарисувал лицето на Каин, вторачено заплашително в любопитните зяпачи, които минаваха край новото леговище на Принца на мъглата. Изображението на табелата и сенките, които пурпурната лампа хвърляше върху павилиона, му придаваха зловещ, погребален вид. Входът бе закрит със завеса с добре познатата ми шестолъчна звезда, избродирана в черно.

Сякаш омагьосан от тази гледка, напуснах опашката за виенското колело и се приближих до входа на павилиона. Тъкмо се опитвах да надникна вътре през някаква тясна пролука, когато завесата рязко се разтвори и една облечена в черно жена с млечнобяла кожа и тъмни, пронизващи очи, ме покани с жест да вляза. Вътре, седнал зад писалище под светлината на газена лампа, видях мъжа, когото бях срещал при други обстоятелства под името Каин. Голяма тъмна котка със златисти очи се миеше в краката му.

Без да се двоумя, отидох до писалището, където ме чакаше Принца на мъглата с усмивка на уста. Още си спомням гласа му, възглух и отмерен, който изрече името ми на фона на хипнотичния звук от латерната на една въртележка, която сякаш бе много, много далече оттам…

— Виктор, драги ми приятелю — прошепна Каин. — Ако не бях гадател, щях да кажа, че съдбата е пожелала пътищата ни да се пресекат отново.

— Кой сте вие? — смотолеви младият Виктор, гледайки с крайчеца на окото си призрачната жена, която се бе отдръпнала в сенките.

— Доктор Каин. Пише си го на табелата. Дошли сме да се позабавляваме със семейството, а?

Виктор преглътна на сухо и кимна.

— Това е добре — продължи магът. — Развлечението е като лауданума — откъсва ни от мизерията и болката, па макар и за кратко.

— Не зная какво е лауданум.

— Наркотик, синко — уморено рече Каин, обръщайки поглед към един часовник, който почиваше на полицата от дясната му страна.

На Виктор му се стори, че стрелките се движат наобратно.

— Времето не съществува, затова не бива да го прахосваме. Намисли ли си желание?

— Нямам никакво желание — отвърна момчето.

Каин прихна да се смее.

— Хайде, хайде. Всички имаме не едно, а стотици желания. А животът ни поднася толкова малко шансове да ги осъществим! — Той погледна към загадъчната жена с гримаса, която явно трябваше да изразява състрадание. — Нали така, скъпа?

Жената не отговори. Изглеждаше почти като неодушевен предмет.

— Но някои хора са късметлии, Виктор — рече магът, навеждайки се над писалището. — Като теб. Защото ти можеш да направиш така, че мечтите ти да се сбъднат. Вече знаеш как става.

— Както направи Ангъс ли? — тросна се Виктор. Току-що бе забелязал нещо странно, което не можеше да избие от главата си: от началото на срещата им Каин не беше примигнал нито веднъж.

— Злополука, приятелю мой. Печална злополука — отвърна Каин с угрижен тон. — Погрешно е да се мисли, че мечтите могат да се сбъднат, без човек да предложи нещо в замяна. Не си ли съгласен, Виктор? Не би било справедливо. Ангъс се опита да изклинчи от някои задължения — нещо, което не можеше да се допусне. Но всичко това е минало и заминало. Дай да си поговорим за бъдещето, за твоето бъдеще.

— Така ли постъпихте вие? — попита момчето. — Сбъднахте една своя мечта и се превърнахте в това, което сте сега? Какво трябваше да дадете в замяна?

Лукавата усмивка на Каин се стопи и той впи очи във Виктор Крей. За миг момчето се уплаши, че магът ще се нахвърли върху него и ще го разкъса на парчета. След малко обаче Каин въздъхна и се усмихна отново.

— Умен момък си ти, Виктор. Това ми харесва. Ала имаш още много да учиш. Когато си готов, отбий се пак при мен. Вече знаеш как да ме намериш. Надявам се скоро да се видим.

— Дълбоко се съмнявам — отвърна Виктор, запътил се към изхода.

Подобно на бездействаща марионетка, на която изведнъж са опънали конците, жената се раздвижи, сякаш се канеше да го изпрати. Момчето бе на няколко крачки от вратата, когато чу зад гърба си гласа на Каин.

— Още нещо, Виктор — във връзка с желанията. Помисли добре. Предложението си остава в сила. Ако ти не проявяваш интерес, може пък някой от членовете на чудесното ти щастливо семейство да има тайна мечта, която не смее да сподели. Това е тъкмо по моята част…

Без да си направи труда да отговори, Виктор побърза да излезе в нощната прохлада. Пое дълбоко дъх и се затича да намери семейството си. Докато се отдалечаваше, смехът на доктор Каин ехтеше зад гърба му като вой на хиена, примесен с мелодията на въртележката.

До този миг Макс бе слушал като омагьосан разказа на стареца, без да дръзне да изрече дори един от хилядите въпроси, които напираха в ума му. Сякаш прочел мислите му, Виктор Крей му се закани с пръст.

— Търпение, млади човече. С времето всичко ще си дойде на мястото. Прекъсването забранено! Разбрахме ли се?

Въпреки че предупреждението беше отправено към Макс, тримата приятели кимнаха в унисон.

— Добре, добре… — промълви сякаш на себе си пазачът на фара.

— Нея нощ взех решението винаги да страня от този тип и да се опитам да изтрия от ума си всяка мисъл, свързана с него. И това съвсем не се оказа лесно. Който и да беше доктор Каин, имаше рядката способност да се впива в паметта ти като някоя от ония трески, които колкото по-усилено се мъчиш да извадиш, толкова по-дълбоко се забиват в кожата. С никого не можех да говоря за него, защото щяха да ме вземат за луд, а и в полицията не можех да отида — какво ли щях да им кажа? Дори не знаех откъде да започна. При това положение най-разумно ми се видя да не предприемам нищо. Просто оставих времето да си тече.

В новия ни дом нещата се развиваха добре и аз имах късмета да се запозная с един човек, който много ми помогна — свещеник, който ни преподаваше математика и физика в училище. На пръв поглед сякаш витаеше в облаците, но имаше рядък ум, сравним единствено с добротата му, която се опитваше да скрие зад убедителния образ на типичния смахнат учен. Той ме насърчи да уча усърдно и да открия чудесата на математиката. Не е странно, че след няколко години под негово ръководство ясно си пролича, че призванието ми е да се занимавам с наука. Отначало исках да следвам стъпките му и да се посветя на учителството, но преподобният отец хубавичко ме накастри и каза, че трябва да се запиша в университета, да уча физика и да стана най-добрият инженер, когото тази страна някога е виждала. В противен случай никога нямало да ми проговори.

Именно той ми издейства стипендия за университета и насочи живота ми към руслото, което трябваше да поеме. Почина една седмица преди да се дипломирам. Вече не се срамувам да кажа, че страдах за загубата му също толкова — или дори повече, — колкото и за загубата на собствения ми баща. В университета се сприятелих с човека, благодарение на когото щях отново да се срещна с доктор Каин: Ричард Флайшман, млад студент по медицина от неприлично богато (поне в моите очи) семейство. Това всъщност бе бъдещият доктор Флайшман, който след години щеше да построи къщата на плажа.

Беше буен, невъздържан младеж; свикнал нещата винаги да се нареждат според желанията му, ако се случеше плановете му да се объркат, го обземаше ярост. Сближи ни една прищявка на съдбата: и двамата се влюбихме в една и съща жена — Ева Грей, дъщерята на най-непоносимия и тираничен преподавател по химия в кампуса.

Отначало и тримата излизахме заедно, а в неделите ходехме на излети, стига да не ни попречеше деспотът Тиъдър Грей. Ала това споразумение не изтрая дълго. Най-любопитното е, че Флайшман и аз, вместо да се превърнем в съперници, станахме неразделни другари. Всяка вечер, щом върнехме Ева в бърлогата на оня людоед, баща ѝ, се прибирахме заедно, знаейки, че — рано или късно — единият от двама ни ще отпадне от играта.

Докато не дойде този ден, прекарахме така двете най-хубави години от моя живот. Но всяко нещо на тоя свят си има край. Краят на нашето неразлъчно трио настъпи в нощта на дипломирането. Бях постигнал всевъзможни успехи, но душата ми бе попарена от загубата на стария ми наставник. И въпреки че не пиех, Ева и Ричард решиха, че тази вечер непременно трябва да ме напият, за да прогонят меланхолията ми. Излишно е да казвам, че людоедът Тиъдър (който, макар и глух като пън, сякаш чуваше и през стените, когато му изнасяше) разкри нашия план и вечерта двамата с Флайшман се оказахме сами в една съмнителна кръчма, където се напихме до козирката, хвалейки и превъзнасяйки обекта на нашата невъзможна любов — Ева Грей.

Същата нощ, докато се клатушкахме и препъвахме към кампуса, някакъв пътуващ панаир сякаш изникна от мъглата край железопътната гара. Убедени, че една обиколка с въртележката ще е най-подходящият цяр за състоянието ни, двамата с Флайшман се запътихме към панаира и в крайна сметка се озовахме пред павилиона на доктор Каин — гадател, маг и ясновидец, както все още пишеше на зловещата му табела. Тогава на Флайшман му дойде бляскавата идея да влезем и да помолим ясновидеца да ни разкрие загадката: кой от двама ни ще е избраникът на Ева? Колкото и да бях замаян от пиенето, все още имах достатъчно здрав разум, за да не вляза, но не ми достигнаха сили да възпра моя приятел, който се втурна решително в павилиона.

Предполагам, че съм припаднал, защото следващите часове ми се губят. Когато дойдох на себе си, измъчван от свирепо главоболие, двамата с Флайшман се бяхме проснали върху някаква стара дървена пейка. Зазоряваше се и фургоните на панаира бяха изчезнали яко дим, сякаш светлините, глъчката и тълпата от предната нощ са били просто илюзия, родена от замъглените ни от алкохола мозъци. Станахме и огледахме пустата местност около нас. Попитах моя приятел дали си спомня нещо от изминалата нощ. Говорейки с явно усилие, Флайшман ми каза, че е сънувал как влязъл в павилиона на някакъв гадател и на въпроса кое е най-силното му желание, отговорил, че желае да спечели любовта на Ева Грей. После се разсмя и взе да ръси шеги за чудовищния ни махмурлук, убеден, че нищо от разказаното не се е случило в действителност.

Два месеца по-късно Ева Грей и Ричард Флайшман се ожениха. Дори не ме поканиха на сватбата. Нямаше да ги видя отново цели двайсет и пет години.

— Един дъждовен зимен ден някакъв мъж с шлифер ме проследи от кабинета ми до вкъщи. От прозореца на столовата видях, че непознатият все още стои отвън и наблюдава дома ми. След кратко колебание излязох на улицата, решен да разкрия загадъчния шпионин. Оказа се Ричард Флайшман, зъзнещ от студ и с лице, повехнало от годините. Имаше поглед на човек, който е бил преследван през целия си живот. Запитах се от колко ли месеца не бе спал някогашният ми приятел. Поканих го да влезе и му предложих горещо кафе. Без да дръзне да ме погледне в очите, той заговори за онази далечна нощ, погребана в павилиона на доктор Каин.

Не ми беше до любезности и направо го попитах какво е поискал Каин в замяна на обещанието да сбъдне желанието му. С лице, изкривено от страх и срам, Флайшман падна на колене пред мен, разрида се и ме замоли за помощ. Не обърнах внимание на сълзите му и настоях да ми отговори. Какво бе обрекъл на доктор Каин в замяна на услугите му? „Първородния си син — отвърна той. — Обещах му първородния си син…“

Флайшман ми призна, че години наред давал на съпругата си — без нейно знание — средство против зачеване. Ала с течение на времето Ева Флайшман изпаднала в дълбока депресия и липсата на тъй желаното от нея дете превърнала брака им в същински ад. Ричард бе започнал да се бои, че ако Ева не зачене, скоро ще изгуби разсъдъка си — или, сразена от толкова тъга, ще угасне бавно като свещ, останала без кислород. Каза ми, че нямало към кого другиго да се обърне, и ме замоли за прошка и съдействие. В крайна сметка се съгласих да му помогна — не заради него, а заради привързаността, която все още изпитвах към Ева Грей, и в памет на някогашната ни дружба.

Същата нощ изгоних Флайшман от дома си, но намеренията ми бяха съвсем различни от онова, което си представяше човекът, когото някога бях смятал за приятел. Последвах го под дъжда и прекосих града, вървейки по дирите му. За миг се запитах защо правех това. Ала стомахът ми се обръщаше при самата мисъл, че Ева Грей, която ме бе отхвърлила, когато и двамата бяхме толкова млади, трябваше да даде нероденото си дете на онзи коварен магьосник. Това бе достатъчно да ме накара да се изправя отново пред доктор Каин, макар че младостта ми си бе отишла и ясно осъзнавах, че този път може и да пострадам.

Лутанията на Флайшман ме отведоха до новото леговище на моя стар познат, Принца на мъглата. Сега се подвизаваше в пътуващ цирк и, за моя изненада, се бе отказал от ранга си на гадател и ясновидец, за да приеме нова роля — по-скромна, но напълно съзвучна с неговото чувство за хумор. Беше пременен като клоун с лице, боядисано в бяло и червено, но очите му с променливия си цвят биха го издали дори под несметни количества грим. Циркът на Каин бе издигнал знаме с шестолъчната звезда, а самият маг се бе обградил със свита от зловещи съучастници, които явно използваха облика на пътуващи панаирджии, за да прикриват някакви тъмни дела. Шпионирах този цирк в продължение на две седмици и скоро установих, че протритата и пожълтяла шатра криеше опасна шайка от измамници, престъпници и крадци, които грабеха на поразия навсякъде, откъдето минеха. Открих също така, че непридирчивият вкус, проявен от доктор Каин при избора на робите му, бе довел до поредица от въпиещи престъпления, изчезвания и кражби, които не бяха останали незабелязани от местната полиция, надушваща вонята на поквара, излъчвана от тази призрачна трупа.

Каин, естествено, осъзнаваше сериозността на положението и бе решил да се махне от страната заедно с приятелите си, без да губи време. Това обаче трябваше да стане дискретно, а бе желателно да се избегнат и досадните полицейски процедури. И тъй, възползвайки се от един комарджийски дълг, поднесен му като на тепсия поради глупостта на холандския капитан, доктор Каин успя да се качи на борда на „Орфей“. А покрай него се качих и аз.

И досега не мога да си обясня онова, което се случи в нощта на бурята. Ураганен вятър повлече „Орфей“ към брега и го запрати върху скалите, отваряйки такава пробойна в корпуса, че корабът потъна за броени минути. Аз се бях скрил в една от спасителните лодки, която се откъсна, когато „Орфей“ заседна, и бе изхвърлена от вълните на брега. Това бе единствената причина, поради която оцелях. Каин и неговите авери пътуваха в трюма, скрити под сандъци заради опасения от евентуална проверка по средата на пътуването. Предполагам, че когато ледената вода е нахлула в недрата на кораба, дори не са разбрали какво става…

— Телата обаче не са били намерени — обади се най-сетне Макс.

Виктор Крей поклати глава.

— При такива силни бури морето нерядко отнася удавниците — рече пазачът на фара.

— Но в крайна сметка ги връща, дори и след много дни — изтъкна Макс. — Това съм го чел.

— Не вярвай на всичко, което четеш — каза старецът, — макар че в случая е истина.

— Какво може да е станало тогава? — попита Алисия.

— Години наред си имах една теория, в която самият аз не вярвах докрай. Но сега сякаш всичко я потвърждава…

— Бях единственият оцелял от корабокрушението. И все пак, когато дойдох на себе си в болницата, осъзнах, че се е случило нещо странно. Реших да построя фара и да остана да живея тук, но тази част от историята вече ви е известна. Знаех, че онази буря не е унищожила доктор Каин; изчезването му бе само временно оттегляне. Затова останах тук през всички тези години. След време, когато родителите на Роланд загинаха, го прибрах да живее при мен, а той от своя страна бе едничката ми компания в моето отшелничество.

Ала това не е всичко. След няколко години допуснах друга фатална грешка. Опитах се да се свържа с Ева Грей. Защо ли? Вероятно исках да узная дали всички изпитания, през които бях преминал, са имали някакъв смисъл. Флайшман ме изпревари — бе узнал къде се намирам и ме посети. Разправих му какво се е случило и разказът ми сякаш го освободи от всички призраци, които го бяха измъчвали с години. Той реши да построи къщата на плажа, а скоро след това се роди и малкият Джейкъб. Тези бяха най-хубавите години от живота на Ева — до смъртта на детето.

В деня, в който Джейкъб Флайшман се удави, разбрах, че Принца на мъглата никога не си е отивал. Бе се спотайвал в сенките, изчаквайки търпеливо, без да бърза, някоя сила да го върне в света на живите. А няма нищо по-силно от едно обещание…