Принцът на мъглата

XVI глава

Макс бясно препускаше с колелото под дъжда, когато блясъкът на една светкавица го сепна и разкри пред погледа му „Орфей“, изплувал от дълбините и обвит в хипнотично сияние, което се излъчваше от самия метал. Старият кораб на Каин отново плаваше по развилнелите се води на залива. Останал почти без дъх, Макс въртеше педалите, боейки се, че ще се добере до колибата прекалено късно. Бе оставил назад пазача на фара — старецът не можеше да поддържа неговото темпо. Когато стигна до плажа, момчето скочи от колелото и се затича към колибата на Роланд. Откри, че вратата е била изтръгната от пантите си и зърна на брега вцепенената фигура на своя приятел, който гледаше като омагьосан призрачния кораб, порещ вълните. Макс благодари на небесата и изтича да го прегърне.

— Добре ли си? — изкрещя той, за да надвика рева на вятъра.

Роланд го погледна уплашено като ранено животно, което не може да избяга от преследващия го хищник. Макс видя у него лицето на онова дете, което бе държало камерата пред огледалото, и усети, че го побиват тръпки.

— Той отвлече Алисия — успя да каже най-сетне Роланд.

Макс разбираше, че приятелят му не осъзнава какво се случва в действителност, но чувстваше, че само ще усложни нещата, ако се помъчи да му обясни.

— Каквото и да става — извика Макс, — бягай по-далече от Каин. Чуваш ли ме? Бягай по-далече от него!

Без да обръща внимание на думите му, Роланд нагази в морето, докато разбушувалата се вода го покри до кръста. Макс се впусна след него и се опита да го задържи, но Роланд, който бе по-силен, с лекота се освободи от хватката му и го изблъска назад, преди да заплува по вълните.

— Почакай! — провикна се Макс. — Не знаеш какво става! Той търси теб!

— Зная — отвърна Роланд, без да му даде време да каже нещо повече.

Макс видя как приятелят му се гмурна във вълните и изскочи на повърхността няколко метра по-нататък, плувайки към „Орфей“. Разумната половина на душата му го молеше отчаяно да изтича обратно в колибата и да се скрие под леглото, докато всичко отмине. Както винаги, той послуша другата половина и се хвърли във водата, сигурен, че този път няма да се върне на сушата жив.

Дългите, облечени в ръкавица пръсти на Каин стиснаха китката на Алисия като клещи и я повлякоха по хлъзгавата палуба на „Орфей“, докато тя с всички сили се бореше да се освободи. Каин се обърна, повдигна я във въздуха без никакво усилие и почти долепи лице до нейното, тъй че момичето видя как пламналите му от ярост очи промениха цвета си и от сини станаха златисти, а зениците им се разшириха.

— Няма да повтарям — рече магът с метален, безжизнен глас. — Мирувай или ще съжаляваш. Разбра ли ме?

Той усили болезнено натиска на пръстите си и Алисия се уплаши, че ако не спре, ще натроши костите на китката ѝ като сламки. Разбирайки, че съпротивата е безполезна, момичето кимна нервно. Каин разхлаби хватката си и се усмихна. Нямаше капка съчувствие или любезност в тази усмивка, единствено омраза. Магът пусна Алисия и тя падна на палубата, като удари челото си в метала. Опипа кожата си и усети парещата болка от отворена рана. Без да ѝ даде време да се съвземе, Каин отново сграбчи натъртената ѝ ръка и я помъкна към недрата на кораба.

— По-живо — нареди чародеят, като я заблъска по един коридор, който водеше от мостика към каютите.

Почернелите стени бяха покрити с ръжда и лепкав слой водорасли. Подът бе залят с поне педя тинеста, зловонна вода, носеща какви ли не останки, които се поклащаха с всяко движение на кораба, подмятан от бурните вълни. Доктор Каин сграбчи момичето за косата и отвори вратата на една от каютите. Въздухът се изпълни с облак от газове и смрад от вода, престояла затворена във вътрешността в продължение на двайсет и пет години. Алисия задържа дъха си. Без да пуска косата ѝ, магът я дръпна силно към вратата на каютата.

— Най-луксозният апартамент в кораба, скъпа. Капитанската каюта за моята почетна гостенка. Наслаждавай се на компанията.

Каин я блъсна грубо вътре и затръшна вратата. Момичето падна на колене и заопипва стената зад себе си, търсейки за какво да се хване. В каютата бе тъмно почти като в рог: единствената плаха светлинка идваше от тесен илюминатор, който дългите години под водата бяха покрили с дебела полупрозрачна кора от водорасли и гниещи останки. Неспирното люлеене на кораба, разтърсван от бурята, запрати Алисия към стената на каютата. Тя успя да сграбчи някаква ръждясала тръба и се заозърта наоколо, стараейки се да не мисли за острото зловоние, което изпълваше мястото. След минута-две, когато очите ѝ свикнаха с мъжделивия зрак, успя да разгледа килията, която Каин ѝ бе отредил. Не се виждаше друг изход освен вратата, която магът бе заключил на излизане. Отчаяно затърси метален лост или друг тъп предмет, с който да се опита да я разбие, но не намери нищо. Докато търсеше пипнешком в сумрака някакъв инструмент, който да ѝ помогне да се освободи, ръцете ѝ докоснаха нещо, подпряно на стената. Алисия се отдръпна сепната. Жалките останки на капитана на „Орфей“ се свлякоха в краката ѝ и тя най-сетне разбра какво бе имал предвид Каин, когато спомена за „компания“. Съдбата не бе раздала добри карти на стария Летящ холандец. Ревът на бурното море удави писъците на момичето.

На всеки метър, спечелен от Роланд в усилията му да достигне „Орфей“, яростта на морето го завличаше под водата и го изхвърляше обратно на гребена на някоя вълна̀ сред водовъртеж от пяна. Пред него корабът също се бореше с високите като стени вълни, с които бурята атакуваше корпуса му.

Докато се приближаваше към кораба, ставаше все по-трудно да контролира посоката си на движение заради разбеснялата се стихия. Роланд се уплаши, че някой внезапен тласък може да го запрати в корпуса на „Орфей“ и така да изгуби съзнание. Ако това се случеше, морето щеше да го погълне хищно и никога нямаше да излезе на повърхността. Той се гмурна, за да избегне една огромна вълна, надигнала се застрашително над него, и изплува отново, за да я види как се търкаля към брега, оставяйки след себе си равнина от мътна вода.

„Орфей“ се извисяваше на по-малко от десет метра и когато видя стоманената му обшивка, обагрена от огнено сияние, разбра, че ще е невъзможно да се изкатери до палубата. Единственият начин да проникне вътре бе през процепа, отворен от скалите, които бяха потопили кораба преди двайсет и пет години. Пробойната бе на равнището на ватерлинията и ту се подаваше, ту се скриваше под водата при напора на вълните. Зейналата дупка, оградена от ленти назъбен метал, напомняше пастта на някакъв огромен морски звяр. Самата мисъл да се пъхне в този капан ужасяваше Роланд, но това бе единственият му шанс да стигне до Алисия. Пребори се със следващата вълна и когато гребенът ѝ премина над него, се хвърли към дупката и проникна през нея като човешко торпедо, устремено към мрака.

Останал без дъх, Виктор Крей се спускаше по обраслия с треволяк път към залива. Дъждът и вилнеещият вятър спъваха напредъка му като невидими ръце, решени да го задържат. Когато най-сетне стигна до плажа, видя „Орфей“ в центъра на залива, устремен по права линия към скалистия бряг и обгърнат от свръхестествено сияние. Носът на кораба пореше вълните, които заливаха палубата, вдигайки облак от бяла пяна при всеки нов тласък на стихията. Отчаянието връхлетя пазача на фара като черна сянка: най-лошите му страхове се бяха сбъднали, бе се провалил; годините бяха отслабили ума му и Принца на мъглата го бе надхитрил още веднъж. Молеше се само да не е прекалено късно да спаси Роланд от участта, която му бе отредил магът. В този миг Виктор Крей с радост би пожертвал живота си, ако това можеше да предостави на Роланд дори нищожен шанс за избавление. И все пак едно мрачно предчувствие му подсказваше, че вече не ще успее да спази обещанието, което бе дал на майката на момчето.

Закрачи към колибата на Роланд с напразната надежда, че ще го намери там. Нямаше и следа от Макс или от момичето и гледката на изтръгнатата врата, захвърлена на плажа, потвърди най-лошите му опасения. Изведнъж почувства искрица надежда, съглеждайки някаква светлинка в колибата. Втурна се към входа, като викаше Роланд по име. Фигурата на един хвърляч на ножове, изсечен от блед камък, но жив, излезе да го посрещне.

— Малко е късно да се разкайваш, дядо — рече той и старецът позна гласа на Каин.

Виктор Крей отстъпи крачка назад, но зад гърба му имаше някого и преди да успее да реагира, усети удар по тила. После се спусна мрак.

Макс видя как приятелят му проникна в „Орфей“ през дупката в корпуса и усети, че силите му отпадат с всяка следваща вълна. Като плувец не можеше да се мери с Роланд и знаеше, че няма да се задържи на повърхността още дълго време в такава буря, ако не намереше начин да се качи на борда. От друга страна, увереността му, че в недрата на кораба ги дебне голяма опасност, нарастваше с всяка изминала минута — беше очевидно, че магът ги примамва и те са се устремили към бърлогата му като мухи на мед.

В този миг се разнесе оглушителен грохот и Макс видя една огромна стена от вода, която се издигна зад кърмата на кораба и неудържимо се понесе към него. Само след секунди ударът на вълната запрати „Орфей“ към брега и носът му се вряза в скалите, при което целият корпус мощно се разтърси. Мачтата с навигационните светлини рухна от едната страна на кораба и върхът ѝ падна във водата само на няколко метра от Макс.

Той доплува с мъка до нея, сграбчи я и си почина няколко секунди, колкото да си поеме дъх. Когато вдигна поглед, видя, че повалената мачта може да му послужи като мост, по който да стигне до палубата. Преди някоя нова вълна да я изтръгне оттам и да я отнесе завинаги, Макс се закатери по нея към „Орфей“, без да забелязва, че една неподвижна фигура го чакаше, подпряна на перилата на десния борд.

Напорът на водата тласкаше Роланд из наводнения трюм и момчето трябваше да предпазва лицето си с ръце от ударите, които получаваше при преминаването си сред останките от корабокрушението. Остави се да бъде носен от течението, докато едно разтърсване на корпуса не го запрати срещу стената, където успя да се хване за някаква метална стълбичка, водеща към горната част на кораба.

Роланд се изкатери по тесните стъпала, после премина през един люк в тъмното машинно отделение, където се намираха съсипаните мотори на „Орфей“. Прецапа през отломките от машинарията до коридора, който водеше към палубата, а оттам претича покрай каютите и стигна до мостика. Изпита странно чувство, когато разпозна всяко кътче на помещението и всички предмети, които толкова пъти бе наблюдавал, гмуркайки се под водата. От този наблюдателен пункт му се разкриваше добър изглед към предната палуба на „Орфей“, където вълните заливаха повърхността и се оттичаха край платформата на мостика. Изведнъж някаква неудържима сила тласна „Орфей“ напред и Роланд с изумление видя как скалистият бряг изникна от мрака точно пред носа на кораба. Щяха да се сблъскат със скалите след броени секунди.

Момчето побърза да се хване за руля, но краката му се подхлъзнаха по покрития с водорасли под. Търкулна се на няколко метра и се блъсна в стария радиоапарат, после почувства с цялото си тяло чудовищното разтърсване, когато корпусът се удари в скалите. Щом най-лошото премина, Роланд се изправи и в този миг чу някакъв звук наблизо — човешки глас сред рева на бурята. Гласът прозвуча отново и той го позна: това бе Алисия, която викаше за помощ от някое кътче на кораба.

Десетте метра, които Макс трябваше да измине по мачтата до палубата на „Орфей“, му се сториха едва ли не сто. Дървото беше прогнило и така нацепено, че когато най-сетне се добра до борда, ръцете и краката му бяха покрити с малки смъдящи драскотини. Реши да не се спира, за да разглежда раните си, и протегна ръка към металния парапет.

Когато успя да се хване здраво, се прехвърли тромаво и падна по лице на палубата. Една тъмна сянка мина пред него и Макс вдигна очи с надеждата да види Роланд. Силуетът на Каин разтвори мантията си и му показа един сребърен предмет, който висеше на верижка. Макс позна часовника, който бе изгубил в мавзолея на Джейкъб Флайшман.

— Това ли търсиш? — поинтересува се магът, като коленичи до момчето и разклати часовника пред очите му.

— Къде е Джейкъб? — попита Макс, без да обръща внимание на насмешливата гримаса, която сякаш бе залепена за лицето на Каин като восъчна маска.

— Това е въпросът на деня — отвърна магът, — и ти ще ми помогнеш да намеря отговора.

Каин стисна часовника в юмрука си и Макс чу как изхрущя металът. Когато магът разтвори дланта си, от бащиния подарък бе останала само неузнаваема сплескана купчинка винтчета и гайки.

— Времето, драги ми Макс, не съществува; то е илюзия. Дори твоят приятел Коперник щеше да отгатне това, ако бе разполагал именно с време. Каква ирония, нали?

Макс тъкмо пресмяташе наум какви са шансовете му да скочи през борда и да се спаси от чародея, но бялата ръкавица на Каин го стисна за гърлото, преди да бе успял да си поеме дъх.

— Какво ще направите с мен? — изстена момчето.

— Какво щеше да направиш със себе си, ако беше на мое място? — попита магът.

Макс усети как смъртоносната хватка прекъсна дишането му и притока на кръв към главата.

— Добър въпрос, нали?

Каин пусна Макс върху палубата. Сблъсъкът с ръждясалия метал за миг замъгли зрението му и той бе обзет от внезапен пристъп на гадене.

— Защо преследвате Джейкъб? — изпелтечи момчето, като се опитваше да спечели време за Роланд.

— Сделката си е сделка, Макс — отвърна чародеят. — Аз изпълних моята част от договорката.

— Но какво значение може да има за вас животът на едно момче? Пък и вече си отмъстихте, като убихте доктор Флайшман, нали така?

Лицето на Каин светна, сякаш Макс току-що му бе задал въпроса, който бе копнял да чуе още от началото на разговора им.

— Когато един кредит не е погасен, се натрупва лихва. Но това не отменя първоначалния дълг. Такъв е моят закон — изсъска магът. — А и от това се изхранвам — от живота на Джейкъб и още мнозина като него. Знаеш ли от колко години бродя по света, Макс? Знаеш ли колко имена съм имал?

Макс поклати глава, благодарен за всяка секунда, която Каин губеше, говорейки с него.

— Кажете ми — отвърна той със слаб гласец, като се преструваше, че е изпълнен с боязливо възхищение.

Чародеят се усмихна победоносно. В този миг се случи тъкмо онова, от което се страхуваше момчето. Сред грохота на бурята отекна гласът на Роланд, който викаше Алисия. Макс и магът се спогледаха; и двамата го бяха чули. Усмивката на Каин се стопи и мигом бе заместена от злокобното изражение на кръвожаден хищник.

— Много умно — прошепна той.

Макс преглътна на сухо, готов за най-лошото.

Магът разтвори длан пред него и Макс, вцепенен от ужас, видя как всеки от пръстите му се превърна в дълга игла. Гласът на Роланд се разнесе отново едва на няколко метра от тях. Когато Каин се обърна да погледне зад гърба си, Макс се втурна към борда на кораба, но лапата на мага го сграбчи за тила и бавно го завъртя, докато не се озова лице в лице с Принца на мъглата.

— Жалко, че приятелят ти не е и наполовина тъй съобразителен като теб. Може би с теб трябваше да сключа сделка. Е, някой друг път — избълваха устните на мага. — Довиждане, Макс. Надявам се, че си се научил да се гмуркаш от последната ни среща насам.

С невъобразима сила чародеят запрати Макс обратно в морето. Тялото на момчето описа във въздуха дъга, по-дълга от десет метра, и цопна сред разпенените вълни, потъвайки в ледената вода. Макс с всички сили се устреми към повърхността, като трескаво пляскаше с ръце и крака, за да избегне смъртоносното течение, което го засмукваше към мрачните дълбини. Плуваше слепешком, чувствайки, че дробовете му всеки миг ще се пръснат, и най-сетне изплува на няколко метра от скалите. Пое въздух и — в усилията си да се задържи на повърхността — се остави вълните да го носят към скалната стена, където успя да се хване за някаква издатина, а оттам се изкатери на безопасно място. Острите като чирепи камъни се впиваха в кожата му и Макс осъзнаваше, че разраняват крайниците му, но беше толкова изтръпнал от студ, че почти не усещаше болка. Изкачи се няколко метра нагоре, стараейки се да не припадне, докато най-сетне намери една скална ниша, където вълните не можеха да го достигнат. Едва тогава се отпусна на твърдите камъни, все още изпълнен с невъобразим ужас — чак не му се вярваше, че си е спасил живота.