Принцът на мъглата

XII глава

На следващата сутрин Макс се събуди с усещането, че главата му е пълна с желе. Съдейки по това, което се виждаше през прозореца, денят обещаваше да е ясен и слънчев. Надигна се лениво и взе джобния си часовник от нощното шкафче. В първия миг си помисли, че часовникът се е повредил. Поднесе го към ухото си и се увери, че механизмът работеше отлично, което означаваше, че самият Макс бе излязъл от строя. Беше дванайсет на обяд.

Скочи от леглото и хукна по стълбите надолу. Върху масата в столовата имаше бележка, написана с ъгловатия почерк на сестра му:

Макс прочете бележката три пъти, преди да я остави отново на масата. Изтича на горния етаж и бързо си изми лицето. Навлече чифт плувки и синя риза и отиде до гаража да вземе другия велосипед. Преди да стигне до крайбрежния път, стомахът му вече надаваше вопли за сутрешния си порцион. Когато наближи градчето, Макс се отклони и пое към пекарницата на главния площад. Уханието, което се долавяше още на петдесет метра от нея — а и одобрителното къркорене на стомаха му — потвърди, че е поел в правилната посока. След три кексчета и два шоколадови десерта потегли отново към плажа с блажена усмивка на лицето.

Колелото на Алисия бе облегнато на стойката край пътя, който водеше към плажа и колибата на Роланд. Макс остави своя велосипед до този на сестра си и си помисли, че — макар и градчето да не изглеждаше свърталище на крадци — няма да е зле да купи няколко вериги с катинар. Спря се за миг да погледне фара на стръмнината, после тръгна към плажа. Малко преди края на тревясалата пътека, която водеше към заливчето, изведнъж се закова на място.

На около двайсет метра по-нататък Алисия бе полегнала в самия край на брега, между водата и пясъка. Надвесен над нея, Роланд, който галеше хълбока ѝ, се доближи още повече и я целуна по устните. Макс се отдръпна назад и се скри зад избуялите треви с надеждата, че не са го видели. Постоя неподвижно няколко секунди, като се чудеше какво да направи. Да цъфне при тях с идиотска усмивка и да им пожелае „добър ден“? Или просто да отиде да се поразходи?

Макс не бе любопитко, който обича да шпионира хората, но не можа да потисне импулса да погледне отново през високите стъбла към сестра си и Роланд. От мястото си чуваше смеха им и виждаше как ръцете на Роланд плахо изследват тялото на Алисия — с трепет, който показваше, че за пръв или най-много за втори път се намира в такава драматична ситуация. Запита се дали и на Алисия ѝ бе за пръв път и с изненада осъзна, че не знае отговора. Въпреки че бяха прекарали целия си живот под един покрив, по-голямата му сестра си оставаше загадка за него.

Да я види така, легнала на плажа, да се целува с Роланд, бе смущаващо и напълно неочаквано. Още отначало бе доловил, че между двамата прехвърчат искри, но едно беше да си го представя, а съвсем друго — да го види със собствените си очи. Надникна още веднъж и внезапно почувства, че няма право да е там, че този момент принадлежи само на сестра му и на Роланд. Безшумно се върна при колелото си и се отдалечи от плажа.

Пътьом се зачуди дали пък не изпитваше ревност. Или може би просто години наред бе мислил за сестра си като за голямо дете, което няма никакви тайни и определено не се целува с разни момчетии. За миг се засмя на собствената си наивност и малко по малко започна да се радва на видяното. Не можеше да предскаже какво ще се случи следващата седмица или какво ще им донесе краят на лятото, но поне в този ден беше сигурен, че сестра му е щастлива. А това бе много повече, отколкото можеше да се каже за нея през последните години.

Макс отиде отново до градския център и остави колелото си при общинската библиотека. Във входа имаше стара стъклена витрина, където бе изложено разписанието на работното време на библиотеката и други съобщения, включително месечната програма на единственото кино в района и карта на градчето. Макс се съсредоточи върху картата и я разучи внимателно. Обликът на градчето в общи линии съответстваше на мислената представа, която си бе изградил.

Картата показваше с най-големи подробности пристанището, центъра, северния плаж, където се намираше къщата на семейство Карвър, залива с останките на „Орфей“ и фара, спортните площадки край гарата и гробището. Една мисъл проблесна в ума на Макс като светкавица. Местното гробище! Защо по-рано не се бе сетил за това? Погледна часовника си — показваше два и десет. Метна се отново на колелото и пое по главната улица към пътя, който водеше навътре от брега към малкото гробище, където се надяваше да намери гроба на Джейкъб Флайшман.

Градското гробище беше правоъгълно заграждение, до което се стигаше по дълъг път, виещ се нагоре между високи кипариси — нищо особено оригинално. Каменните стени бяха сравнително стари и цялото място имаше обичайния вид на гробище на малко градче, където — с изключение на няколко дни в годината, без да се броят местните погребения — очевидно рядко идваха хора. Вратите бяха отворени и една ръждясала табела обявяваше времето за посещение: от девет до пет през лятото и от осем до четири през зимата. Макс не видя пазач, ако изобщо имаше такъв.

Пътувайки натам, бе очаквал да попадне в някакво мрачно, зловещо място, но яркото лятно слънце му придаваше вид на манастирска обител, където цареше спокойствие и едва доловима тъга.

Момчето остави колелото си подпряно на стената и влезе в гробищния парк. Той бе осеян със скромни гробници, които вероятно принадлежаха на утвърдените местни фамилии. Тук-там се издигаха стени с ниши за урни, които изглеждаха построени по-късно.

На Макс му бе минало през ума, че не бе изключено съпрузите Флайшман да са погребали малкия Джейкъб далече оттам, но някакво вътрешно чувство му подсказваше, че тленните останки на наследника им почиват в същото градче, в което се бе родил. Отне му почти половин час да намери гроба под сянката на два стари кипариса в единия край на гробището. Това бе малък каменен мавзолей, на който времето и дъждовете бяха придали занемарен и унил вид. Постройката напомняше тясна кабина от мрамор, почернял и зацапан от годините. Вратата от ковано желязо бе оградена от статуите на два ангела, вдигнали жални погледи към небесата. Между ръждясалите пръчки на вратата все още стърчеше китка сухи цветя, втъкната там незнайно кога.

Дълбока тъга витаеше около гробницата и макар да си личеше, че отдавна не е била посещавана, ехото на мъката и трагедията сякаш току-що бе отзвучало. Макс тръгна по застланата с камъни пътечка, която водеше към мавзолея, и спря на самия праг. Вратата беше открехната и отвътре силно лъхаше на спарено. Наоколо цареше мъртвешка тишина. Макс хвърли последен поглед към каменните ангели, които вардеха гроба на Джейкъб Флайшман, и влезе с ясното съзнание, че ако изчака още малко, ще се изкуши да си плюе на петите.

Вътрешността на мавзолея тънеше в сумрак. Смътно се виждаше диря от увехнали цветя по пода, която свършваше при една надгробна плоча, върху която бе гравирано името „Джейкъб Флайшман“. Имаше обаче и още нещо. Под името на детето личеше символ, заел видно място върху плочата, съхраняваща останките му — познатата шестолъчна звезда, вписана в кръг.

Макс усети неприятно мравучкане по гърба и за пръв път се запита защо бе дошъл на това място сам. Зад него слънчевата светлина като че ли леко помръкна. Той извади часовника си и го погледна, разтревожен от нелепата мисъл, че може би се е забавил прекалено и пазачът на гробището вече е затворил вратите, оставяйки го вътре. Стрелките показваха три часа и две минути. Макс пое дълбоко дъх и се помъчи да се успокои.

Огледа се за последно и след като се увери, че наоколо нямаше нищо, което да хвърли нова светлина върху историята на доктор Каин, се накани да си тръгне. Именно в този миг осъзна, че не е сам в гробницата. Тъмен силует се движеше по тавана, пълзейки бавно и предпазливо като насекомо. Плувнал в студена пот, Макс усети как часовникът се изплъзна от пръстите му и вдигна очи нагоре. Един от каменните ангели, които бе видял на входа, вървеше с главата надолу по тавана. Фигурата се спря, втренчила поглед в момчето, отправи му кучешка усмивка и насочи обвинително пръст към него. Чертите на лицето бавно се преобразиха в познатата физиономия на клоуна, зад която се криеше доктор Каин. Макс прочете изгаряща омраза и ярост в погледа му. Прииска му се да побегне към вратата, но краката не го слушаха. След малко видението се стопи в сенките и Макс остана като парализиран в продължение на пет дълги секунди.

Щом успя да си поеме отново дъх, хукна към изхода и се метна на колелото, без да поглежда назад, докато не се отдалечи на стотина метра от вратите на гробището. Бясното въртене на педалите му помогна да овладее постепенно нервите си. Реши, че се е заблудил, че собствените му страхове са му изиграли зловеща шега. Но дори и да бе така, за момента бе просто немислимо да се върне, за да си прибере часовника. Щом се успокои, потегли отново към залива. Само че този път не търсеше сестра си и Роланд, а стария пазач на фара, комуто смяташе да зададе някои въпроси.

Старецът изслуша с голямо внимание разказа за случилото се в гробищата. Когато историята приключи, той кимна сериозно и направи знак на Макс да седне до него.

— Може ли бъда откровен с вас? — попита момчето.

— Надявам се да го сториш, млади човече — отвърна Виктор Крей. — Хайде, изплюй камъчето.

— Имам чувството, че вчера не ни разказахте всичко, което знаете. Не ме питайте защо мисля така. Просто интуиция.

Изражението на пазача на фара остана непроницаемо.

— Какво друго мислиш, Макс?

— Мисля, че тоя доктор Каин, или който и да е той, ще предприеме нещо. И то много скоро. Мисля също така, че всичко, което се случва напоследък, е само поличба за онова, което предстои.

— Онова, което предстои — повтори пазачът на фара. — Интересен начин на изразяване, Макс.

— Вижте, господин Крей — пресече го Макс, — току-що се уплаших до смърт. От няколко дни се случват много странни неща и съм сигурен, че семейството ми, вие, Роланд и самият аз сме в опасност. До гуша ми дойде от загадки!

Старецът се усмихна.

— Това ми харесва. Прямо и убедително — Виктор Крей се изсмя неохотно. — Виж, Макс, ако ви разказах вчера историята на доктор Каин, то не беше, за да ви позабавлявам или да си припомня старите времена. Направих го, за да знаете какво се случва и да си отваряте очите на четири. Ти си загрижен от няколко дни; аз от двайсет и пет години стоя при фара с една-едничка задача — да държа под око оня звяр. Това е единствената ми цел в живота. Аз също ще бъда откровен с теб, Макс. Не смятам да хвърля на вятъра двайсет и пет години само защото някой новодошъл хлапак е решил да си играе на детектив. Може би не трябваше да ви разказвам нищо. Може би ще е най-добре да забравиш какво си чул и да стоиш по-далече от онези статуи и от внука ми.

Макс искаше да възрази, но пазачът на фара го накара да замълчи с един жест на ръката.

— Разказах ви даже повече, отколкото ви трябва да знаете — заяви Виктор Крей. — Не насилвай нещата, Макс. Забрави за Джейкъб Флайшман и изгори онези филми още днес. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. А сега се измитай оттук, младежо.

Виктор Крей гледаше как Макс се отдалечава с колелото си. Беше отправил сурови и несправедливи думи към момчето, но в душата си смяташе, че това е било най-разумното решение. Не бе могъл да заблуди умния хлапак, който бе разбрал, че старецът крие нещо, но въпреки това не подозираше от каква значимост е тайната. Събитията набираха скорост и сега, след четвърт век, в залеза на живота си Виктор Крей се чувстваше по-слаб и самотен от всякога, сблъсквайки се отново със страховете и тревогата от завръщането на доктор Каин.

Опита се да прогони горчивия спомен от цял един живот, свързан с онзи зловещ персонаж — от мръсното предградие на детството до затворничеството при фара. Принца на мъглата му бе отнел най-добрия приятел от детските години и единствената жена, която някога бе обичал; бе откраднал всяка минута от дългия му зрял живот, превръщайки го в собствената му сянка. През безкрайните нощи в кулата на фара Виктор Крей често се бе опитвал да си представи какъв щеше да бъде животът му, ако съдбата не бе пожелала да го срещне с могъщия маг. Сега знаеше, че спомените, които щяха да го съпътстват в последните му години, щяха да са само фантазии от една неизживяна биография.

Едничката му надежда беше Роланд и твърдото обещание, което сам си бе дал, че ще му осигури бъдеще далече от този кошмар. Оставаше му много малко време и силата, крепяла го преди години, вече не беше същата. Само след два дни щяха да се навършат двайсет и пет години от нощта, в която „Орфей“ бе потънал съвсем наблизо, и Виктор Крей усещаше как Каин набира сила с всяка изминала минута.

Отиде до прозореца и погледна тъмния силует на корпуса на „Орфей“, потопен в сините води на залива. Оставаха още няколко часа, преди слънцето да се скрие и да падне нощта — може би неговата последна нощ на бдение при фара.

Когато Макс влезе в къщата на плажа, бележката на Алисия все така лежеше на масата в столовата, което означаваше, че сестра му още не се е върнала и е заедно с Роланд. Празната къща усили чувството на самота, което Макс изпитваше в този миг. Думите на пазача на фара все още отекваха в ума му. Въпреки че го бе заболяло от отношението на стареца, изобщо не му се сърдеше. Човекът несъмнено криеше нещо, но явно имаше основателна причина да се държи по този начин. Макс се качи в стаята си и се просна на леглото, като си мислеше, че цялата история е твърде голяма лъжица за неговата уста; отделните елементи на загадката бяха пред очите му, но той не знаеше как да ги сглоби.

Може би трябваше да последва съвета на Виктор Крей и да забрави всичко това, па макар и само за няколко часа. Погледна към нощното си шкафче и видя, че зарязаната книга за Коперник все още лежи върху него като разумна противоотрова на всички мистерии, които го заобикаляха. Отвори я на страницата, до която беше стигнал, и се опита да се съсредоточи върху аргументите за орбитите на планетите. По всяка вероятност Коперник би му оказал неоценима помощ при разбулването на загадката, но великият астроном очевидно бе избрал погрешна епоха за престоя си на този свят. В една безкрайна вселена имаше твърде много неща, които човешкият разум не можеше да обхване.