Принцът на мъглата

XV глава

Макс подаде чаша горещ чай на пазача на фара и го зачака да се стопли.

Виктор Крей зъзнеше и Макс не знаеше дали това се дължи на студения вятър, донесен от бурята, или на страха, който старецът очевидно не можеше да скрие.

— Какво правехте по тия места, господин Крей? — попита момчето.

— Бях в градината със статуите — отвърна старецът, опитвайки се да се успокои. Сръбна малко от димящия чай, после остави чашата си на масата. — Къде е Роланд, Макс? — попита нервно.

— Защо искате да знаете? — Последното откритие на Макс го бе изпълнило с недоверие към стареца, което пролича в тона му.

Пазачът на фара явно долови подозрението му и започна да жестикулира, сякаш искаше да му обясни, а не намираше подходящите думи.

— Макс, тази нощ ще се случи нещо ужасно, ако не го предотвратим — рече най-сетне, съзнавайки, че твърдението му не звучи много убедително. — Трябва да узная къде е Роланд. Животът му е в голяма опасност.

Макс мълчаливо гледаше умоляващото му лице. Не вярваше на нито дума от онова, което току-що бе чул.

— Чий живот, господин Крей, този на Роланд ли, или на Джейкъб Флайшман? — попита настойчиво и зачака реакцията на стареца.

Виктор Крей подбели очи и въздъхна унило.

— Мисля, че не те разбирам, Макс.

— Аз пък мисля, че много добре ме разбирате. Знам, че ме излъгахте, господин Крей — рече Макс, вперил обвинителен поглед в лицето му. — Знам и кой е Роланд в действителност. Заблуждавахте ни от самото начало. Защо?

Виктор Крей стана, отиде до единия прозорец и надникна навън, сякаш очакваше посещение. Поредната гръмотевица разтърси къщата. Бурята наближаваше с всеки изминал миг и момчето чуваше грохота на големите вълни, които се разбиваха в брега.

— Кажи ми къде е Роланд, Макс — настоя старецът, все така загледан навън. — Няма време за губене.

— Не съм сигурен, че мога да ви се доверя. Ако искате да ви помогна, най-напред ще трябва да ми кажете истината — отсече Макс. Този път нямаше да допусне да му хвърлят прах в очите.

Пазачът на фара се обърна и го изгледа строго. Момчето издържа на погледа му, без да трепне. Виктор Крей сякаш разбра ситуацията и рухна сразен в едно кресло.

— Добре, Макс. Сега ще чуеш истината, щом това искаш — промълви той.

Макс седна срещу него и кимна — целият беше слух.

— Почти всичко, което ви разказах оня ден при фара, е вярно — поде старецът. — Някогашният ми приятел Флайшман беше обещал на доктор Каин, че ще му даде първородния си син, ако му помогне да спечели любовта на Ева Грей. Една година след сватбата, когато вече бях изгубил връзка с двамата, доктор Каин започнал да го навестява и да му напомня за сключения договор. Флайшман всячески се стараел да избегне появата на това дете, стигайки дотам, че почти разрушил брака си. След корабокрушението на „Орфей“ се почувствах длъжен да им пиша, за да им съобщя, че вече са свободни от тази присъда, която бе съсипвала щастието им в продължение на толкова години. Мислех, че заплахата на доктор Каин е била погребана завинаги в морето. Или просто имах глупостта сам да си втълпя, че е така. Измъчван от гузна съвест, Флайшман се чувстваше задължен спрямо мен и искаше тримата — Ева, той и аз — пак да си бъдем заедно, както в студентските ни години. Това, разбира се, беше абсурдно. Твърде много неща се бяха случили оттогава. Въпреки всичко той изпълни приумицата си да построи тази къща и скоро след това синът им Джейкъб се роди под нейния покрив. Малкият беше дар Божи, който върна и на двама им радостта от живота. Или поне така изглеждаше, защото още в нощта на раждането му разбрах, че нещо не е наред. Нея нощ, тъкмо преди зазоряване, сънувах отново доктор Каин.

Докато момчето растеше, Флайшман и Ева бяха тъй заслепени от щастието си, че не забелязваха заплахата, която продължаваше да ги грози. И двамата душа даваха за това дете и угаждаха на всичките му прищевки. Надали е имало на света по-обожавано и глезено дете от Джейкъб Флайшман. Но — малко по малко — признаците за присъствието на Каин ставаха все по-очевидни. Един ден петгодишният Джейкъб се изгубил, докато си играел в задния двор. Родителите му го търсили отчаяно часове наред, но от него нямало и следа. Когато се свечерило, баща му взел фенер и отишъл в гората, боейки се, че малкият се е залутал в гъсталака и е претърпял някаква злополука. Флайшман си спомнил, че шест години по-рано, докато строели къщата, на границата с гората имало едно малко празно заграждение. Очевидно това бил някогашен кучкарник — място, където животните били държани, преди да бъдат умъртвени, — разрушен в началото на века. Нея нощ нещо подсказало на Флайшман, че момчето може би е влязло вътре и после не е могло да излезе. Предчувствието му се оказало отчасти вярно, но синът му не бил единственото, което намерил там.

Заграждението, което преди години пустеело, сега било пълно със статуи. Джейкъб си играел сред тях, когато баща му го открил и го измъкнал оттам. Два дена по-късно Флайшман ме посети в кулата на фара и ми разказа какво е станало. Накара ме да се закълна, че ако нещо се случи с него, аз ще се погрижа за детето. Това беше само началото. Той криеше от жена си необяснимите произшествия, които се случваха около техния син, но в сърцето си знаеше, че няма изход и че Каин рано или късно ще се върне, за да си потърси обещаното.

— Какво стана в нощта, когато Джейкъб се удави? — прекъсна го Макс. Догаждаше се за отговора, но се надяваше, че думите на стареца ще опровергаят опасенията му.

Виктор Крей сведе глава и помълча за миг, преди да отговори.

— В ден като днешния, 23 юни — датата, на която потъна „Орфей“, — страхотна буря се разрази в морето. Рибарите се завтекоха да завържат здраво лодките си, а местните жители залостиха вратите и прозорците си, точно както бяха сторили и в нощта на корабокрушението. Мястото се превърна в призрачен град под напора на бурята. Аз бях в кулата на фара и изведнъж ме връхлетя ужасно предчувствие — детето беше в опасност. Прекосих пустите улици и дойдох тук с цялата бързина, на която бях способен. Джейкъб беше излязъл от къщи и вървеше към брега, където вълните се разбиваха яростно. Валеше като из ведро и видимостта беше лоша, но все пак съгледах един блестящ силует, който бе изникнал от водата и протягаше към детето две дълги като пипала ръце. Джейкъб вървеше като хипнотизиран право към водното създание, което едва различавах в мрака. Беше Каин — в това не се съмнявах, — но тоя път сякаш всичките му образи се бяха слели в една постоянно променяща се фигура… Просто не зная как да ти я опиша…

— Виждал съм тази форма — прекъсна го Макс, спестявайки на стареца описание на създанието, което бе видял с очите си само преди няколко часа. — Продължавайте.

— Зачудих се къде са се дянали Флайшман и жена му и защо са оставили детето, затова погледнах към къщата. Една трупа от циркаджии — телата им сякаш бяха изсечени от камък, но се движеха — ги задържаше на верандата.

— Статуите от градината — вметна Макс.

Пазачът на фара кимна.

— Единствената ми мисъл в оня миг бе, че трябва да спася детето. Онова нещо го беше взело в прегръдките си и го теглеше навътре в морето. Хвърлих се към създанието и минах през него. Огромният силует от вода се стопи в мрака. Джейкъб бе потънал. Наложи се да се гмурна няколко пъти, преди да открия тялото му в тъмните води и да го измъкна на повърхността. Извлякох го на пясъка, далече от вълните, и се опитах да го съживя. Статуите бяха изчезнали заедно с Каин. Флайшман и Ева дотичаха, за да помогнат на сина си, но когато стигнаха до нас, той вече нямаше пулс. Внесохме го в къщата и опитахме какво ли не, но напразно: момчето беше мъртво. Обезумял от мъка, баща му изтича навън, като крещеше срещу бурята и предлагаше на Каин да вземе неговия живот, но да пощади детето. След няколко минути се случи нещо необяснимо: Джейкъб отвори очи. Беше в шок, не ни позна и дори не можеше да си спомни собственото си име. Ева го уви в одеяло, отнесе го на горния етаж и го сложи да си легне. Малко по-късно, когато слезе долу, тя дойде при мен и много спокойно ми каза, че ако детето остане при тях, животът му ще бъде в опасност. Помоли ме да го взема и да го отгледам, сякаш е мой син — онзи син, който двамата с нея можехме да имаме, ако съдбата бе избрала друг път. Флайшман дори не дръзна да влезе в къщата. Приех да изпълня молбата на Ева Грей и прочетох в очите ѝ, че тя се отказваше от едничкото нещо, придало смисъл на живота ѝ. На следващия ден отведох момчето с мен. Повече не видях съпрузите Флайшман.

Последва дълга пауза. На Макс му се стори, че старецът се опитва да сдържи сълзите си, скрил лице зад белите си, сбръчкани ръце.

— Година, по-късно научих, че Ричард се е споминал от някаква странна инфекция, която прихванал от ухапването на подивяло куче. Що се отнася до Ева Грей, може и да е още жива — до ден-днешен не знам нищо за нея…

Загледан в посърналото лице на стареца, Макс разбра, че го е преценил погрешно, макар че би предпочел Виктор Крей да е негодник, вместо казаното от него да е истина.

— Вие сте съчинили онази история за родителите на Роланд, дори сте му дали ново име… — Крей кимна, признавайки тайната на живота си пред едно тринайсетгодишно момче, което бе виждал едва няколко пъти.

— Значи Роланд не знае кой е в действителност?

Старецът поклати глава и Макс най-сетне забеляза гневни сълзи в очите му, изтерзани от дългите години на бдение в кулата на фара.

— В такъв случай кой е погребан в мавзолея на Джейкъб Флайшман в гробището?

— Никой — отвърна Виктор Крей. — Погребение не е имало и мавзолеят, който си видял оня ден, не е построен официално. Той просто се появи в местното гробище седмица след бурята. Хората от градчето смятат, че Флайшман е поръчал да го изградят за сина му.

— Не разбирам — рече Макс. — Ако не го е поръчал баща му, кой го е построил и защо?

Пазачът на фара се усмихна горчиво.

— Каин — отвърна най-сетне той. — Каин го издигна там и оттогава го пази за Джейкъб.

— Мили Боже — прошепна Макс, осъзнавайки, че може би е пропилял ценно време, като накара стареца да му признае цялата истина. — Трябва незабавно да измъкнем Роланд от колибата на плажа…

Шумът на прибоя събуди Алисия. Беше се смрачило и от ожесточения тропот по покрива тя разбра, че над залива се бе разразила буря, докато бяха спали. Надигна се замаяна и видя, че Роланд все още лежеше в кревата и мълвеше нещо неразбираемо в съня си. Макс не беше там и Алисия реши, че брат ѝ е излязъл да погледа дъжда над морето; дъждът криеше неустоимо очарование за него. Тя отиде до вратата, отвори я и хвърли поглед към плажа.

Гъста синкава мъгла пълзеше от морето към колибата като дебнещ призрак и от пазвите ѝ шепнеха десетки гласове. Алисия побърза да затръшне вратата и се облегна на нея, решена да не се поддава на паниката. Стреснат от шума, Роланд отвори очи и се надигна с мъка, без да разбира напълно къде се намира.

— Какво става? — измънка той.

Алисия отвори уста, за да му отговори, но нещо ѝ попречи. Роланд гледаше изумен гъстата мъгла, която се процеждаше през всички сглобки на колибата и я обгръщаше. Момичето извика и вратата, на която се подпираше, отхвръкна навън, изтръгната от пантите си от някаква невидима сила. Роланд скочи от леглото и понечи да изтича при Алисия, която се понесе към морето, дърпана от зловеща лапа, образувана от прозрачна мъгла. Една фигура се изпречи на пътя му и той позна водния призрак, който го бе завлякъл в дълбините. Вълчето лице на клоуна грейна.

— Здравей, Джейкъб — прошепна гласът през пихтиестите устни. — Сега ще падне веселба.

Момчето цапардоса течната форма и силуетът на Каин се разпадна във въздуха, при което на земята се изсипаха безброй литри вода. Роланд се втурна навън и бурята го връхлетя с пълна сила. Над залива се бе образувал огромен купол от гъсти пурпурни облаци. Ослепителна светкавица падна върху един от върховете на стръмнината и направи на пух и прах тонове скали, посипвайки плажа с дъжд от нажежени отломки.

Алисия крещеше, борейки се да се изтръгне от смъртоносната прегръдка, която я държеше в плен, и Роланд се затича по камъните към нея. Опита се да я хване, протегнал ръце, но една голяма вълна го събори. Когато успя да се изправи отново, целият залив се тресеше под краката му и Роланд чу оглушителен тътен, който сякаш се надигаше от дълбините на морето. Момчето отстъпи няколко крачки, като се мъчеше да запази равновесие, и видя исполинска светеща форма, която изникна от водите, вдигайки няколкометрови вълни във всички посоки. В центъра на залива се подаде една мачта. Пред невярващите му очи корпусът на „Орфей“ бавно изплува на повърхността, обвит в призрачно сияние.

На мостика стоеше Каин, загърнат в наметалото си. Той вдигна сребърен жезъл към небесата и нова светкавица се стрелна над него, озарявайки целия „Орфей“. Жестокият кикот на мага проехтя над залива, когато призрачната лапа стовари Алисия в нозете му.

— Ти ми трябваш, Джейкъб — изсвистя гласът на Каин в ума на Роланд. — Ако не искаш тя да умре, ела да я вземеш…