Принцът на мъглата

XVIII глава

В деня след бурята, опустошила брега през дългата нощ на 23 юни 1943 г., Максимилиан и Андреа Карвър се прибраха в къщата на плажа заедно с малката Ирина, която вече бе вън от опасност, макар че щяха да изминат още няколко седмици до пълното ѝ възстановяване. Силните ветрове, вилнели из града почти до съмване, бяха оставили диря от повалени дървета и електрически стълбове; имаше лодки, довлечени от морето чак до крайбрежния булевард, и множество изпочупени прозорци. Алисия и Макс чакаха мълчаливо на верандата и щом Максимилиан Карвър слезе от колата, докарала семейството от града, мигом разбра от израженията на лицата им и изпокъсаните им дрехи, че се е случило нещо ужасно.

Преди да успее да им зададе някакъв въпрос, погледът на Макс му подсказа, че обясненията — ако изобщо се стигнеше до такива — трябваше да почакат. Каквото и да бе станало, баща им проумя — без нужда от думи или доводи, както рядко се случва да проумее човек, — че печалният поглед на двете му деца бележи края на един етап от живота им, който никога няма да се върне.

Преди да влезе в къщата, Максимилиан Карвър надникна в бездънните очи на Алисия, която се взираше разсеяно в хоризонта, сякаш очакваше да намери там разрешение на всички въпроси; въпроси, на които нито той, нито някой друг би могъл да отговори. Внезапно го осени мълчаливото прозрение, че дъщеря му е пораснала и един ден — навярно не след дълго — ще поеме по нов път в търсене на собствените си отговори.

Гарата тънеше в облак пара, издишан от локомотива. Последните пътници бързаха да се качат във вагоните или се сбогуваха с близките и приятелите, изпратили ги до перона. Макс погледна стария гаров часовник, който ги бе посрещнал при пристигането им в града, и видя, че този път стрелките му бяха спрели окончателно. Носачът се приближи до Макс и Виктор Крей с протегната ръка, несъмнено очакващ бакшиш.

— Куфарите ви са вече във влака, господине.

Пазачът на фара му подаде няколко монети и носачът се отдалечи, като ги броеше пътьом. Момчето и старецът размениха усмивка, сякаш случката ги бе развеселила и това беше едно съвсем обикновено сбогуване.

— Алисия не можа да дойде, защото… — започна Макс.

— Не е нужно да ми обясняваш. Разбирам — прекъсна го пазачът на фара. — Кажи ѝ „довиждане“ от мое име. И се грижи за нея.

— Ще го направя — отвърна Макс.

Началник-гарата наду свирката си. Влакът щеше да потегли всеки момент.

— Няма ли да ми кажете къде отивате? — попита момчето, сочейки към чакащия влак. Старецът се усмихна и му подаде ръка.

— Където и да отида — отвърна, — никога не ще мога да се махна оттук.

Свирката прозвуча отново. Единствено Виктор Крей още не се бе качил. Контрольорът чакаше до вратата на вагона.

— Трябва да тръгвам, Макс — рече старецът и обви ръце около момчето, което го прегърна с всички сили. — Впрочем имам нещо за теб.

Макс взе малката кутийка, която пазачът на фара му подаде. Разклати я леко; нещо дрънчеше вътре.

— Няма ли да я отвориш?

— След като си отидете — отговори Макс.

Виктор Крей сви рамене и се отправи към вагона. Контрольорът му подаде ръка, за да му помогне да се качи. Когато пазачът на фара бе вече на последното стъпало, момчето внезапно се затича към него.

— Господин Крей!

Старецът се обърна да го погледне с развеселено изражение.

— Радвам се, че се запознахме, господин Крей.

Виктор Крей му се усмихна за последен път и леко почука гърдите си с показалец.

— И аз, Макс — отвърна. — И аз.

Влакът бавно потегли и не след дълго дирята от пара се стопи в далечината. Макс остана на перона, докато малката точица на хоризонта окончателно се скри от погледа му. Едва тогава отвори кутийката, която старецът му беше дал, и видя, че в нея имаше връзка ключове. Усмихна се. Това бяха ключовете от кулата на фара.