Принцът на мъглата

VI глава

Алисия се събуди малко след изгрев-слънце и видя две бездънни жълти очи, които я гледаха втренчено през стъклото на прозореца ѝ. Тя се надигна стреснато и котката на Ирина се махна от перваза, без да бърза. Алисия мразеше това животно, надменното му държане и онази остра миризма, която издаваше присъствието му, още преди да бе влязло в някоя стая. Не за пръв път го улавяше, че я наблюдава крадешком. От мига, в който Ирина бе въвела ненавистното създание в къщата на плажа, Алисия бе забелязала, че то често шпионираше членовете на фамилията, застанало неподвижно и бдително на прага на някоя врата или притаено в сенките. Момичето тайничко се надяваше, че някое улично куче ще види сметката на котката по време на нощните ѝ скиталчества.

Навън небето вече губеше пурпурния оттенък, който винаги придружава зората, и първите лъчи на яркото утринно слънце пронизаха гората отвъд градината със статуите. Все още оставаха поне два часа до уреченото време, в което приятелят на Макс щеше да се отбие да ги вземе. Алисия се мушна пак под завивките и макар да знаеше, че няма да заспи повторно, затвори очи и се заслуша в шепота на вълните, разбиващи се в брега.

Един час по-късно брат ѝ потропа лекичко на вратата ѝ.

Тя слезе на пръсти по стълбата. Макс и новият му приятел чакаха отвън на верандата. Преди да излезе, Алисия поспря за миг във вестибюла и чу гласовете на двете момчета, които бърбореха безгрижно. Пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Макс, който се бе подпрял на перилата на верандата, се обърна и ѝ се усмихна. До брат ѝ стоеше едно момче с бронзов загар и сламеноруса коса, почти цяла педя по-високо от него.

— Това е Роланд — представи го Макс. — Роланд, сестра ми Алисия.

Момчето кимна учтиво и отклони очи към велосипедите, но на Макс не му убягнаха погледите, които приятелят му и Алисия си размениха за секунди. Усмихна се вътрешно и си помисли, че излетът можеше да се окаже по-забавен, отколкото бе очаквал.

— Как ще стане тази работа? — попита сестра му. — Има само две колела.

— Според мен Роланд може да те откара с неговото — отвърна Макс. — Какво ще кажеш, Роланд?

Момчето заби поглед в земята.

— Да, разбира се — измънка с половин уста. — Но в такъв случай ти ще носиш екипировката.

Макс пристегна водолазната екипировка, която Роланд бе донесъл, към платформата зад седалката на велосипеда си. Прекрасно знаеше, че в гаража има още едно колело, но го забавляваше мисълта, че сестра му ще се вози с новия му приятел. Алисия седна странично върху рамката на велосипеда и обви ръце около шията на Роланд. Макс забеляза, че той се изчерви въпреки слънчевия си загар.

— Готово — каза Алисия. — Надявам се, че не съм твърде тежка.

— Потегляме! — обяви Макс и подкара колелото, следван от другите двама.

Роланд обаче скоро го изпревари и Макс отново трябваше да се понапъне, за да не изостава.

— Добре ли си така? — попита Роланд Алисия.

Тя кимна, загледана в къщата на плажа, която полека се изгуби в далечината.

Южният плаж се простираше от другата страна на градчето като широк полумесец. Не бе покрит с пясък, а с малки обли камъчета, огладени от вълните. Навсякъде бе осеяно с миди и останки от морето, които прибоят и приливът бяха изхвърлили да съхнат на слънце. Оттатък плажа почти отвесно се издигаше стена от стръмни скали, на чийто връх, самотна и тъмна, стърчеше кулата на фара.

— Това е фарът на дядо ми — поясни Роланд, докато оставяха колелата край една от пътеките, които се спускаха между скалите чак до брега.

— И двамата ли живеете там? — поинтересува се Алисия.

— В общи линии — да — отвърна Роланд. — Аз обаче с годините си построих малка колиба тук долу, на брега. Може да се каже, че вече почти е станала мой дом.

— Твоя собствена колиба? — попита момичето, търсейки я с поглед.

— Оттук не се вижда — каза той. — Всъщност това беше един изоставен рибарски заслон. Постегнах го малко и сега не е зле. Ще го видите.

Роланд ги поведе към плажа и щом се озова там, си събу сандалите. Слънцето вече се бе издигнало доста високо и морето блестеше като разтопено сребро. Брегът бе съвсем пуст и солен бриз духаше откъм океана.

— Внимавайте с камъните. Аз съм свикнал с тях, но несвикнал човек лесно може да се спъне.

Алисия и брат ѝ последваха Роланд по брега до колибата. Това беше малка дървена кабина, боядисана в синьо и червено. Имаше и тясна веранда. Ръждясал фенер, окачен на верига, привлече вниманието на Макс.

— Това е от кораба — поясни Роланд. — Измъкнах оттам сума ти работи и ги донесох в моята колибка. Как ви се струва?

— Фантастична е! — възкликна Алисия. — Тук ли спиш?

— Само понякога, и то през лятото. Зиме е доста студено, пък и не обичам да оставям дядо ми сам горе.

Той отвори вратата и направи път на гостите си да влязат първи.

— Заповядайте! Добре дошли в моя дворец.

Отвътре колибата приличаше на стар базар за морски антики. Трофеите, които момчето бе измъквало от морските води години наред, проблясваха в сумрака като приказно съкровище.

— Евтини дреболии — отбеляза Роланд, — но ми е забавно да ги събирам. Може би днес ще извадим нещо.

В колибата имаше и стар скрин, маса, няколко стола и разнебитено легло, над което бяха поставени етажерки с няколко книги и газена лампа.

— Ех, че хубаво би било да си имам и аз такава къщурка! — промълви Макс.

Роланд се усмихна скептично.

— Приемат се оферти — пошегува се той, очевидно горд от впечатлението, което колибата бе направила на приятелите му. — А сега напред към водата!

Последваха Роланд до края на плажа, където той се зае да развързва вързопа с водолазната екипировка.

— Корабът се намира на около двайсет и пет-трийсет метра от брега. Тук водата става дълбока отведнъж; навлезеш ли три метра навътре, вече не усещаш дъното. Корпусът е на десетина метра дълбочина — поясни Роланд.

Алисия и Макс размениха красноречиви погледи.

— Да — рече новият им приятел, забелязвайки това, — не е добра идея да се опитваш да стигнеш дъното още от първия път. Понякога, когато морето е бурно, се образуват опасни течения. Веднъж направо си изкарах акъла от страх.

Сетне подаде на Макс водолазни очила и чифт плавници.

— Е, имаме екипировка само за двама души. Кой от вас ще се гмурне пръв?

Алисия посочи брат си.

— Благодаря ти — прошепна той.

— Не се тревожи, Макс — успокои го Роланд. — Важното е да се започне. Когато аз се спуснах за пръв път, насмалко не припаднах. В един от комините на кораба се спотайваше грамадна мурена1.

— Грамадна какво? — подскочи Макс.

— Нищо, нищо — отвърна Роланд. — Просто се помайтапих. Там долу няма никакви чудати гадини, уверявам те. Което всъщност е странно, защото потъналите кораби обикновено са като рибна ферма. Но не и този. Рибите май нещо не го харесват. Слушай, да не вземеш сега да се уплашиш, а?

— Кой, аз? — напери се Макс. — Да се уплаша? Как ли не!

Въпреки че бе зает да си поставя плавниците, той забеляза, че Роланд хубавичко огледа сестра му от глава до пети, докато тя сваляше памучната си рокля. Останала по бял бански костюм — единствения, който имаше, — Алисия нагази във водата до коляно.

— Хей — просъска Макс, — това да не ти е парче торта? Това е сестра ми, ясно ли ти е?

Роланд му хвърли съучастнически поглед.

— Твоя беше идеята да я доведеш, не моя — отвърна той с лукава усмивка.

— Хайде, влизай във водата — пресече го Макс. — Добре ще ти се отрази.

Алисия се обърна и не можа да сдържи смеха си, когато ги видя издокарани като водолази.

— Ама че сте картинка! — подразни ги тя.

Двете момчета се спогледаха през водолазните си очила.

— Само едно да ти кажа — рече Макс, — никога не съм правил това преди. Искам да кажа, че не съм плувал под вода. Плувал съм в басейни, естествено, но не знам дали…

Роланд подбели очи.

— Знаеш ли как да дишаш под вода? — попита.

— Казах, че не зная как да плувам под вода, а не, че съм идиот — отвърна Макс.

— Е, ако знаеш как да задържаш дъха си под вода, значи умееш и да се гмуркаш — поясни Роланд.

— Момчета, умната! — извика Алисия. — Слушай, Макс, сигурен ли си, че това е добра идея?

— Всичко ще я наред — увери я Роланд, след което се обърна към брат ѝ и го потупа по рамото. — Първо вие, капитан Немо.

Макс за пръв път в живота си се потапяше под повърхността на морето и пред смаяния му поглед се разкри цяла вселена от светлини и сенки, по-изумителна от всичко, което си бе представял. Слънчевите лъчи се процеждаха във водата като завеси от мъглява светлина, които бавно се полюшваха в такт с движението на вълните, а повърхността се бе превърнала в мътно танцуващо огледало. Макс задържа дъха си още няколко секунди, после изплува, за да поеме въздух. Роланд го наблюдаваше внимателно на няколко метра зад него.

— Наред ли е всичко? — попита той.

Макс кимна въодушевено.

— Видя ли? Фасулска работа. Плувай редом с мен — посъветва го приятелят му, преди да се гмурне отново.

Макс хвърли последен поглед към брега и видя как Алисия, усмихната, му помаха с ръка. Върна ѝ поздрава и побърза да настигне приятеля си, който плуваше навътре в морето. Роланд го отведе до едно място, което изглеждаше доста далече от плажа, макар че, както знаеше Макс, от брега ги деляха едва трийсетина метра. На морското равнище разстоянията сякаш се увеличаваха. Роланд докосна ръката му и посочи към дъното. Макс пое въздух и пъхна главата си под водата, нагласяйки водолазните си очила. Трябваха му няколко секунди, за да привикнат очите му към подводния сумрак. Едва тогава можа да се възхити на зрелището, което представляваше потъналият корпус на кораба, полегнал на единия си борд и обгърнат от призрачна светлина. Плавателният съд бе дълъг навярно около петдесет метра, може би и повече, и имаше дълбок процеп от носа до трюма — зейнала черна рана, нанесена от острите нокти на подводните скали. На носа, под слой водорасли и бакърена ръжда, се четеше името му — „Орфей“.

„Орфей“ приличаше на товарен, а не на пътнически кораб. Разцепената стомана бе обрасла с водорасли, но, както бе казал Роланд, дори една-единствена риба не се мяркаше край корпуса. Двамата приятели заплуваха над повърхността му, като се спираха на всеки шест-седем метра, за да разгледат внимателно останките от корабокрушението. Роланд бе споменал, че корабът се намира на десетина метра дълбочина, но на Макс, гледано оттам, разстоянието му се стори безкрайно. Запита се как ли бе успял Роланд да измъкне на брега всички онези предмети, които бяха видели в плажната му колиба. Сякаш прочел мислите му, неговият приятел му направи знак да го чака на повърхността и се гмурна, като пляскаше енергично с плавниците си.

Макс го гледаше как се спуска, докато накрая докосна корпуса на „Орфей“ с върховете на пръстите си. Оттам, държейки се внимателно за разни издатини, Роланд запълзя към някогашния капитански мостик. От своята позиция Макс успя да различи руля и други инструменти, които все още се намираха вътре. Роланд доплува до зеещата врата на мостика и влезе в кораба. Макс усети как сърцето му се сви от тревога, когато видя приятеля си да изчезва във вътрешността на потъналия съд. Не откъсваше очи от вратичката, докато Роланд се движеше из помещението на мостика; питаше се какво ли би могъл да направи, ако се случи нещо. След няколко секунди Роланд се появи отново и бързо заплува нагоре към него, оставяйки след себе си гирлянда от мехури. Макс извади главата си над водата и пое дълбоко дъх. Лицето на Роланд, ухилено от ухо до ухо, се появи на метър от неговото.

— Изненада! — провикна се той.

Макс видя, че държеше нещо в ръка.

— Какво е това? — попита, сочейки странния метален предмет, измъкнат от мостика.

— Секстант.

Макс повдигна вежди. Нямаше никаква идея за какво говореше приятелят му.

— Секстантът е една джаджа, която се използва, за да определиш местоположението си в морето — поясни Роланд с глас, пресеклив заради усилието да задържи дъха си почти цяла минута. — Мисля да се спусна пак. Подръж го за малко.

Макс се канеше да протестира, но преди да успее да отвори уста, Роланд вече се бе гмурнал отново.

За да следи движенията му, Макс пое дълбоко дъх и пак потопи глава във водата. Този път приятелят му заплува по протежението на кораба, докато не стигна до кърмата. Макс запляска с плавниците по повърхността, следвайки траекторията на Роланд, и видя как той се доближи до един илюминатор и се опита да надникне вътре в кораба. Макс задържа дъха си, докато усети, че дробовете му горят. Едва тогава изпусна целия си въздух, готвейки се да подаде глава и да вдиша отново.

Ала в тази последна секунда очите му зърнаха нещо, от което кръвта му се смрази. В сумрачните води се полюляваше стар флаг, прогнил и парцалив, привързан към мачтата на кърмата на „Орфей“. Разгледа го внимателно и позна избледнелия символ, който все още се различаваше в средата му: шестолъчна звезда, вписана в кръг. Усети как го побиват тръпки. Вече бе виждал този знак над металните пръчки на вратата в градината със статуите.

Секстантът на Роланд се изплъзна от пръстите му и потъна в мрака долу. Обзет от необясним страх, Макс заплува към брега с цялата бързина, на която бе способен.

Половин час по-късно, седнали пред колибата в сянката на верандата, двете момчета гледаха как Алисия събира раковини сред камъчетата по брега.

— Сигурен ли си, че си виждал този символ и преди, Макс?

Макс кимна.

— Понякога нещата изглеждат различно под водата — започна Роланд.

— Знам какво видях — прекъсна го Макс. — Ясно ли е?

— Ясно — отстъпи Роланд. — Видял си някакъв символ, който според теб се намира и в онова гробище или градина, дето е зад къщата ви. Е, и какво от това?

Макс скочи и застана пред него.

— Какво ли? Искаш ли да ти повторя пак цялата история?

Бе прекарал последните двайсет и пет минути, разказвайки на приятеля си всичко, което знаеше за градината със статуите, без да пропусне и филма на Джейкъб Флайшман.

— Няма нужда — сухо отвърна Роланд.

— Тогава как може да не ми вярваш? — сопна се Макс. — Да не мислиш, че си съчинявам всичко това?

— Не съм казал, че не ти вярвам, Макс — рече Роланд, отправяйки лека усмивка към Алисия, която тъкмо се връщаше от крайбрежната си разходка с торбичка, пълна с раковини. — Провървя ли ти?

— Този плаж е истинска съкровищница — отвърна тя, като разклати торбата с находките си.

Брат ѝ нетърпеливо подбели очи.

— Значи ми вярваш? — настоя той, втренчил поглед в Роланд.

Приятелят му го погледна на свой ред, но известно време не продума.

— Вярвам ти — промълви накрая, обръщайки очи към хоризонта. По лицето му се мярна сянка от тъга, която не можа да скрие. Алисия забеляза промяната в изражението му.

— Макс ми каза, че дядо ти е бил на борда на този кораб в нощта, когато е потънал — каза тя и сложи ръка на рамото на момчето. — Вярно ли е?

Роланд кимна с блуждаещ поглед.

— Бил е единственият оцелял.

— Какво се е случило? — попита Алисия. — Извинявай — побърза да добави, — може би не искаш да говориш за това.

Роланд поклати глава и се усмихна.

— Няма проблем. — Макс го гледаше с очакване. — И не че не вярвам на историята ти, Макс. Там е работата, че не за пръв път някой ми споменава за този символ.

— Кой друг го е виждал? — смаяно попита Макс. — Кой ти е говорил за него?

Приятелят му се усмихна.

— Дядо ми. Още когато бях съвсем малък. — Сетне посочи към колибата. — Захладнява. Нека да влезем вътре и ще ви разкажа историята на този кораб.

Отначало на Ирина ѝ се стори, че чува гласа на майка си на долния етаж. Андреа Карвър често си говореше сама, докато шеташе из къщата, и никой от членовете на семейството не се изненадваше от навика ѝ да изрича на глас мислите си. Миг по-късно обаче Ирина видя през прозореца как майка ѝ се сбогува с баща ѝ в двора. Часовникарят тъкмо отиваше в града заедно с един от превозвачите, които му бяха помогнали да пренесе багажа си от гарата преди няколко дни. Ирина разбра, че е сама в къщата и следователно гласът, който бе дочула, навярно бе плод на въображението ѝ. Ала след малко го чу отново, този път в самата стая, като шепот, който проникваше през стените.

Гласът сякаш идваше от гардероба и звучеше като далечен брътвеж, а думите бяха неразличими. Ирина изпита страх за пръв път, откакто бяха пристигнали в къщата. Втренчи поглед в тъмната затворена врата на гардероба и забеляза, че в ключалката стърчи ключ. Без да се замисли, изтича до него и припряно го завъртя, за да се увери, че вратата е здраво заключена. Отстъпи няколко крачки назад и пое дълбоко дъх. В този миг звукът се разнесе отново и тя осъзна, че не бе само един глас, а няколко, които шептяха едновременно.

— Ирина? — провикна се майка ѝ от долния етаж.

Топлият глас на Андреа Карвър я извади от уплахата. Изведнъж я обзе спокойствие.

— Ирина, ако си горе, слез да ми помогнеш за малко.

Никога не бе имала толкова силно желание да помогне на майка си, независимо каква задача щеше да ѝ възложи. Канеше се да хукне по стълбите надолу, когато внезапно усети как някакво ледено течение помилва лицето ѝ, премина през стаята и вратата се затръшна. Ирина изтича до нея и се помъчи да я отвори, но бравата сякаш бе заяла. Докато напразно се бореше с нея, чу зад гърба си как ключът в ключалката на гардероба бавно се обърна и онези гласове, които като че ли идваха от самите недра на къщата, се разнесоха отново. Този път се кикотеха.

— Когато бях дете — поде Роланд, — дядо ми е разказвал тази история толкова пъти, че години наред я сънувах. Всичко започна, когато дойдох да живея в това градче преди много време, след като родителите ми загинаха в автомобилна катастрофа.

— Съжалявам, Роланд — прекъсна го Алисия, която долавяше, че въпреки приветливата му усмивка и готовността да им разкаже за дядо си и за кораба, разравянето на тези спомени бе по-мъчително за него, отколкото показваше.

— Бях много малък. Почти не ги помня — отвърна той, избягвайки погледа на Алисия, която не можеше да бъде заблудена от тази малка лъжа.

— И какво стана после? — настоя Макс.

Сестра му го изпепели с поглед.

— Дядо ми се погрижи за мен и ме прибра да живея с него в къщата при фара. Беше инженер и от години поддържаше фара в този участък от брега. Практически го бе построил със собствените си ръце през 1919 г. и общината го бе назначила пожизнено на този пост. Историята е много любопитна, ще видите.

На 23 юни 1918 г. дядо ми се качил на борда на „Орфей“ от пристанището в Саутхамптън2, само че пътувал инкогнито. „Орфей“ не бил пътнически, а товарен кораб с лоша слава. Капитанът му — впиянчен холандец, продажен до мозъка на костите си — имал навика да го отдава под наем на онзи, който му предложел най-висока цена. Предпочитаните му клиенти най-често били контрабандисти, които искали да прекосят Ламанша. Такава слава имал „Орфей“, че дори немските ескадрени миноносци го познавали и не го потапяли, щом се натъкнели на него в открито море. Тъй или иначе, към края на войната бизнесът започнал да запада и Летящия холандец, както го наричаше дядо ми, трябвало да си потърси други тъмни сделки, за да плати дълговете от комар, които бил натрупал в последно време. Изглежда, че в една от нощите, когато късметът му изневерявал — а такива били повечето нощи, — капитанът загубил дори и ризата на гърба си в една игра с някой си мистър Каин, собственик на пътуващ цирк. Като отплата за дълга въпросният мистър Каин поискал от холандеца да качи цялата му трупа на кораба си и да я превози тайно през Канала. Но тъй нареченият цирк криел нещо повече от няколко обикновени панаирджийски шатри и имал интерес да изчезне час по-скоро. Нелегално, то се знае. Холандецът се съгласил. Какво друго му оставало? Ако откажел, щял да изгуби кораба си.

— Почакай малко — прекъсна го Макс. — Какво общо имал дядо ти с тази работа?

— Ще стигна и до това — продължи Роланд. — Както ви казах, мистър Каин — макар че това не било истинското му име — криел много неща. Дядо ми следвал дирята му от дълго време. Двамата имали сметки за уреждане и дядо ми смятал, че ако мистър Каин и неговите авери успеели да прекосят Канала, шансовете му да ги залови щели да пропаднат завинаги.

— Затова ли се е качил на борда на „Орфей“? — попита Макс. — Като гратисчия?

Роланд кимна.

— Има нещо, което не разбирам — каза Алисия. — Защо не се е обърнал към полицията? Та той е бил инженер, а не жандарм. Какви сметки за уреждане е имал с оня мистър Каин?

— Мога ли да си довърша разказа? — попита Роланд.

Макс и сестра му кимнаха в унисон.

— Добре. И тъй, той се качил на кораба. „Орфей“ отплавал по пладне и трябвало да стигне до целта си в потайна доба, но нещата се объркали. Тъкмо след полунощ се разразила буря, която запратила кораба към стръмния бряг. „Орфей“ се разбил в подводните скали близо до брега и потънал за броени минути. Дядо ми оцелял, защото се бил скрил в една спасителна лодка. Всички други на борда се издавили.

Макс преглътна на сухо.

— Искаш да кажеш, че телата им още са там долу?

— Не — отвърна Роланд. — Призори на следващия ден мъгла се спуснала над брега. Местните рибари намерили дядо ми да лежи в несвяст на същия този плаж. Часове по-късно, когато мъглата се разнесла, неколцина от тях излезли с лодките си да претърсят зоната на корабокрушението. Така и не намерили нито едно тяло.

— Но в такъв случай… — смотолеви Макс.

Роланд му даде знак да го остави да продължи.

— Отнесли дядо ми в градската болница, където бълнувал дни наред. Когато се възстановил, решил — в знак на благодарност за грижите — да построи фар на върха на скалите, за да предотврати подобни трагедии в бъдеще. С времето самият той станал пазач на фара.

Тримата приятели се умълчаха. Накрая Роланд погледна първо към Алисия, после и към брат ѝ.

— Роланд — подхвана Макс, като се опитваше да намери думи, с които да не засегне приятеля си, — има нещо в тази история, което някак не се връзва. Струва ми се, че дядо ти не ти е разказал всичко.

Роланд не продума известно време. После се усмихна едва-едва и кимна няколко пъти — много бавно.

— Знам — промълви той. — Знам.

Ирина усети как ръцете ѝ изтръпват, докато се бореше безуспешно с бравата. Останала без дъх, тя се обърна и се притисна с всички сили към вратата на стаята. Не можеше да откъсне очи от ключа, който се въртеше в ключалката на гардероба.

Най-сетне ключът престана да се движи и, сякаш избутан от невидими пръсти, падна на пода. Вратата на гардероба започна да се отваря много бавно. Ирина се опита да извика, но не ѝ достигаше дъх дори да прошепне.

От мрака на гардероба проблеснаха две познати очи. Ирина въздъхна. Това беше котката ѝ. Просто котката, нищо повече. За миг бе помислила, че сърцето ѝ ще спре от чиста паника. Коленичи, за да вземе на ръце животното, и тогава забеляза, че зад него, в дъното на гардероба, имаше още нещо или някой. Котката разтвори челюсти и изсъска силно и страховито, досущ като змия, преди да изчезне отново в сенките заедно със своя господар. Сияйна усмивка озари мрака и две очи, блестящи като разтопено злато, се спряха върху очите на Ирина, а онези гласове изрекоха името ѝ в унисон. Тя извика колкото ѝ глас държеше и се хвърли към вратата на стаята, която този път поддаде и се отвори. Както се беше засилила, Ирина падна на пода в коридора. Без да губи нито миг, се хвърли стремглаво по стълбите, чувствайки студения полъх от гласовете по тила си.

За част от секундата Андреа Карвър видя, вцепенена от ужас, как малката ѝ дъщеря скочи от най-горното стъпало с лице, изкривено от паника. Извика името ѝ, но вече беше твърде късно. Детето се търкулна по всички стъпала и тупна безжизнено на долната площадка. Андреа Карвър се спусна към дъщеря си и взе главата ѝ в ръце. Сълза от кръв се стичаше по челото ѝ. Госпожа Карвър докосна шията ѝ и напипа слаб пулс. Борейки се с истерията, тя вдигна тялото на Ирина и се помъчи да съобрази какво да направи в този момент.

Докато петте най-лоши секунди от живота ѝ се точеха безкрайно бавно, майката вдигна очи към върха на стълбата. От най-горното стъпало котката на Ирина се взираше в нея. Андреа Карвър задържа за миг жестокия, присмехулен поглед на животното. После, усещайки как тялото на дъщеря ѝ потрепва в ръцете ѝ, реагира и се втурна към телефона.