Принцът на мъглата

VII глава

Когато Макс, Алисия и Роланд наближиха къщата на плажа, колата на лекаря вече бе спряла отвън. Роланд хвърли въпросителен поглед към Макс. Алисия скочи от велосипеда и се затича към верандата, уверена, че нещо не е наред. Максимилиан Карвър ги посрещна на прага, пребледнял и със стъклен поглед.

— Какво се е случило? — промълви Алисия.

Баща ѝ я прегърна и тя усети, че ръцете му треперят.

— Ирина е пострадала. Сега е в кома. Чакаме линейката да я откара в болницата.

— Мама добре ли е? — простена Алисия.

— Вътре е, при Ирина и доктора. Тук не можем да направим нищо повече — отвърна часовникарят с глух, уморен глас.

Роланд стоеше в подножието на верандата, мълчалив и неподвижен.

— Ще се оправи ли? — попита Макс и тутакси си помисли, че при тези обстоятелства въпросът звучеше глупаво.

— Не знаем — промълви Максимилиан Карвър и направи безуспешен опит да им се усмихне, преди да влезе пак в къщата. — Отивам да видя дали майка ви има нужда от нещо.

Притихнали, тримата приятели останаха на място. Известно време никой не продума, докато накрая Роланд наруши мълчанието.

— Съжалявам…

Алисия кимна. След малко линейката пристигна и спря пред къщата. Докторът излезе да я посрещне. За броени минути двамата санитари влязоха вътре и изнесоха Ирина на носилка, завита с одеяло. Макс успя да зърне бегло бялото като платно лице на сестричката си и стомахът му се сви на топка. Андреа Карвър, с изопнато лице и зачервени, подути очи, се качи в линейката, хвърляйки последен отчаян поглед към Алисия и Макс. Санитарите заеха местата си. Максимилиан Карвър се приближи до двете си деца.

— Не ми се иска да оставате сами. В градчето има един малък хотел; може би…

— Ще се справим, татко. Не се тревожи за това сега — отвърна дъщеря му.

— Ще се обадя от болницата да ви дам телефонния номер. Нямам представа колко време ще останем там. Не знам дали има нещо…

— Тръгвай, татко. — Алисия прегърна баща си. — Всичко ще е наред.

Максимилиан Карвър се усмихна през сълзи и се качи в линейката. Тримата приятели гледаха безмълвно как фаровете ѝ полека се изгубиха в далечината, докато последните слънчеви лъчи бавно се разтваряха в пурпурния здрач.

— Всичко ще е наред — повтори Алисия на себе си.

След като си намериха някакви сухи дрехи (Алисия зае на Роланд чифт стари панталони и риза от бащиния си гардероб), чакането на първите новини от болницата им се стори безкрайно. Засмените луни на Максовия часовник показваха, че остават само няколко минути до единайсет, когато телефонът иззвъня. Алисия, която седеше между Роланд и брат си на стъпалата на верандата, скочи като ужилена и изтича вътре. Преди телефонът да звънне втори път, тя вдигна слушалката.

— Добре — каза след няколко секунди, кимвайки към двете момчета. — Как е мама?

Макс чуваше неясния глас на баща си по линията.

— Не се тревожи — рече Алисия. — Не. Няма нужда. Да, ще се справим. Обади се утре пак. — След кратка пауза кимна. — Така и ще направя. Лека нощ, татко.

Тя затвори телефона и погледна брат си.

— Ирина е под наблюдение. Лекарите казват, че има мозъчно сътресение. Още е в кома, но ще се оправи.

— Сигурна ли си, че са казали това? — рече Макс. — А как е мама?

— Можеш да си представиш! Засега ще прекарат нощта там, защото мама не иска да отиде на хотел. Утре в десет ще ни се обадят пак.

— Какво ще правим сега? — плахо попита Роланд.

Алисия сви рамене и се опита да се усмихне успокоително.

— Някой да е гладен? — попита тя двете момчета.

Макс сам се изненада, когато осъзна, че е гладен като вълк. Сестра му въздъхна и се усмихна уморено.

— Май и на тримата добре ще ни дойде да хапнем нещо — заключи тя. — Има ли възражения?

Макс приготви сандвичи за няколко минути, докато Алисия правеше лимонада. Тримата приятели вечеряха на верандата, седнали на пейката под мъжделивата светлина на жълтеникавата лампа, която се люлееше от бриза, обвита от танцуващ рояк нощни пеперуди. Пълната луна се издигаше над морето, превръщайки водната повърхност в необятно езеро от разтопен метал.

Хранеха се мълчаливо, докато гледаха морето, заслушани в шепота на вълните. Когато опустошиха сандвичите и лимонадата, тримата се спогледаха съучастнически.

— Сигурно няма да мигна до сутринта — рече Алисия, като се изправи и огледа хоризонта.

— Надали някой от нас ще мигне тази нощ — съгласи се брат ѝ.

— Имам една идея — обади се Роланд. — Някога да сте се къпали в морето нощем?

— Шегуваш ли се? — тросна се Макс.

Без да каже дума, Алисия изгледа двете момчета с блеснали, загадъчни очи, после спокойно се отправи към плажа. Макс гледаше смаяно как сестра му прекоси пясъчната ивица и, без да се обръща назад, съблече бялата си памучна рокля.

Алисия поспря за миг в самия край на брега — бледата ѝ кожа блестеше под синкавото сияние на луната, — после бавно се потопи в онова безкрайно море от светлина.

— Няма ли да дойдеш, Макс? — попита Роланд, следвайки стъпките на момичето по пясъка.

Макс само поклати глава, гледайки как приятелят му се гмурна в морето. Смехът на Алисия долиташе до него през шепота на вълните.

Седеше безмълвно на верандата и размишляваше над осезаемото електричество, което течеше между сестра му и Роланд. Опитваше се да реши дали това неясно привличане, от което се чувстваше изключен, го натъжава, или не. Докато ги наблюдаваше как цамбуркат във водата, Макс разбра — навярно още преди те самите да го осъзнаят, — че между тях се заражда дълбока връзка, която ще ги сплоти през това лято, неотразима като съдбата.

Тези мисли извикаха в ума му сенките на войната, която се водеше тъй близо и същевременно тъй далече от техния плаж — една безлика война, която твърде скоро щеше да призове приятеля му, а може би и самия него. Размисли се и за всичко, което се бе случило през този дълъг ден — от призрачната гледка на „Орфей“ под водите до разказа на Роланд в колибата на плажа и произшествието с Ирина. Усети как го обзема дълбока тревога, която смехът на Алисия и Роланд не можеше да разсее. За пръв път в живота си имаше чувството, че времето тече по-бързо, отколкото би желал, и че вече не може да потърси убежище в бляна за отминалите години. Колелото на съдбата се бе завъртяло неумолимо и този път не той бе хвърлил заровете.

По-късно, под отблясъците на огъня, който стъкмиха на плажа, тримата най-сетне заговориха за онова, което от часове се въртеше в главите им. Златистото сияние на пламъците се отразяваше във влажните, блеснали лица на Алисия и Роланд. Макс известно време ги наблюдаваше внимателно, преди да се реши да заговори.

— Не знам как да го обясня, но мисля, че тук става нещо — подхвана той. — Не знам какво е, но има прекалено много съвпадения. Статуите, този символ, корабът…

Макс очакваше, че другите двама ще възразят или ще го успокоят с разумни доводи, които на него му убягваха, убеждавайки го, че опасенията му са просто резултат от един дълъг ден с много събития, които е взел твърде насериозно. Ала нищо такова не се случи. Алисия и Роланд кимнаха мълчаливо, без да откъсват очи от огъня.

— Ти си сънувала оня клоун, нали? — попита Макс.

Сестра му кимна.

— Има нещо, което не ви казах одеве — продължи момчето. — Снощи, когато всички отидохте да спите, изгледах отново филма, който Джейкъб Флайшман е заснел в градината със статуите. Бях в тази градина вчера сутринта. Статуите бяха в различно положение. Не знам как да го кажа… сякаш се бяха поместили. Онова, което видях, не съвпадаше с показаното във филма.

Алисия погледна към Роланд, който се взираше като омагьосан в танцуващите пламъци.

— Роланд, дядо ти никога ли не ти е споменавал за това?

Момчето сякаш не чу въпроса. Вдигна очи едва когато Алисия сложи ръката си върху неговата.

— Сънувам този клоун всяко лято, откакто навърших пет години — отвърна Роланд със сподавен глас.

Макс прочете страх по лицето на приятеля си.

— Мисля, че трябва да поговорим с дядо ти.

Роланд кимна вяло.

— Утре — обеща той едва чуто. — Утре.