Принцът на мъглата

VIII глава

Малко преди разсъмване Роланд отново яхна велосипеда си и потегли към къщата при фара. Докато се носеше по крайбрежния път, бледо кехлибарено сияние започна да обагря прихлупеното облачно небе. Умът му бе пламнал от тревога и възбуда. Въртеше педалите до изнемога с напразната надежда, че физическото терзание ще потуши хилядите въпроси и страхове, които бушуваха в него.

След като прекоси пристанището и пое по пътя, който се изкачваше нагоре към фара, момчето спря за миг, за да си поеме дъх. От върха на стръмните скали лъчът на фара разсичаше последните сенки на нощта като огнено острие. Роланд знаеше, че дядо му все още е там, в безмълвно очакване, и че не ще напусне поста си, докато лъчите на зората не разпръснат напълно мрака. Години наред бе живял с тази нездрава обсебеност на стареца, без да се запита какви са причините за поведението му или да се усъмни в логиката му. Това бе просто нещо, което бе приел като дете, една страна от всекидневния живот, на която се бе научил да не отдава значение.

Въпреки всичко, с времето Роланд бе започнал да подозира, че историята на стареца е съшита с бели конци. Ала никога до този ден не бе осъзнавал с такава яснота, че дядо му го е излъгал или най-малкото му е спестил част от истината. Дори за миг не се съмняваше в неговата честност. Всъщност с течение на годините дядо му постепенно бе разкривал, къс по къс, онази странна мозайка, в чийто център, както сега изглеждаше ясно, бе градината със статуите. Понякога се бе издавал с думи, изречени насън; по-често — с половинчати отговори на въпросите, задавани от момчето. По някакъв начин Роланд чувстваше, че ако дядо му го е държал настрани от тайната си, то е било, за да го предпази. Ала това блажено състояние на незнание явно отиваше към своя край и бе дошло време да се посрещне истината.

Потегли отново с колелото, като се опитваше да се отърси от тези мисли. Беше будувал дълги часове и тялото му започна да показва признаци на умора. Когато стигна до къщата при фара, остави колелото подпряно на оградата и влезе вътре, без да си прави труда да пали лампата. Качи се в стаята си и се просна на леглото като труп.

От прозореца си виждаше самия фар, който се издигаше на около трийсет метра от къщата, а зад големите стъкла на кулата му се очертаваше неподвижният силует на дядо му. Момчето затвори очи и се помъчи да заспи.

Случките от изтеклия ден преминаха през съзнанието му — от гмуркането при „Орфей“ до произшествието с по-малката сестра на Алисия и Макс. Беше странно, но същевременно и някак утешително да знае, че само няколко часа, прекарани заедно, са ги сближили до такава степен. Докато лежеше в уединението на стаята си и мислеше за брата и сестрата, почувства, че занапред те щяха да са най-близките му приятели, две сродни души, с които щеше да споделя всичките си тайни и тревоги.

Забеляза, че самата мисъл за тях му носеше усещане за сигурност и подкрепа. Той, от своя страна, изпитваше дълбока преданост и признателност за онзи невидим съюз, който ги бе свързал нея нощ на плажа.

Когато умората най-сетне надделя над възбудата, натрупана през деня, последните мисли на Роланд, докато се унасяше в дълбок, възстановителен сън, не бяха за тайнствената несигурност, надвиснала над всички тях, нито за печалната възможност да бъде призован в армията наесен. Тази нощ Роланд заспа кротко в обятията на едно видение, което щеше да го съпътства през остатъка от живота му: Алисия, обвита в лунна светлина, потапяше бялата си кожа в море от сребро.

Зората дойде под покров от тъмни, заплашителни облаци, които се простираха отвъд хоризонта и едва пропускаха слаба, мъжделива светлина, навяваща мисъл за студен зимен ден. Подпрян на металните перила на фара, Виктор Крей съзерцаваше залива в нозете си и мислеше как с годините се бе научил да оценява загадъчната унила красота на тези оловносиви, буреносни дни, които предвещаваха настъпването на лятото на брега.

От тази наблюдателница градът добиваше любопитния изглед на макет, старателно сглобен от някой колекционер. По-нататък, на север, плажът се простираше като безкрайна бяла линия. В дните, когато слънцето грееше ярко, от същото това място Виктор Крей ясно различаваше корпуса на „Орфей“ под водата, подобен на чудовищна вкаменелост, заседнала в пясъка.

Тази сутрин обаче морето бе като тъмно, бездънно езеро. Докато оглеждаше непроницаемата му повърхност, той се замисли за последните двайсет и пет години, които бе прекарал на фара, построен от собствените му ръце. Обръщайки поглед назад, почувства как всяка от тези години тежи на раменете му като воденичен камък.

С времето тайният гнет на безкрайното му очакване го бе накарал да вярва, че може би всичко е било мираж — натрапчивата идея, направила го страж срещу една заплаха, съществуваща навярно само във въображението му. Ала сънищата се бяха върнали отново. Призраците от миналото се бяха пробудили от дългата си летаргия и пак бродеха из коридорите на ума му. А с тях се бе явил и страхът, че вече е твърде стар и твърде слаб, за да се опълчи срещу отколешния си враг.

От години спеше най-много по два-три часа на ден. През повечето време бе сам в кулата на фара. Внукът му Роланд имаше навика да спи няколко нощи седмично в колибата си на плажа и не бе никак чудно, че понякога в течение на дни прекарваха заедно само няколко минути. Това отчуждение, на което Виктор Крей доброволно се бе обрекъл, му носеше поне известна утеха, защото беше сигурен, че болката от невъзможността да сподели тези години от живота на момчето е цената, която трябваше да заплати за безопасността и бъдещото щастие на Роланд.

Въпреки това, щом видеше от кулата на фара как момчето се гмурка във водите край корпуса на „Орфей“, кръвта му замръзваше в жилите. Винаги бе крил страховете си от Роланд и още от детството му бе отговарял на въпросите му за кораба и за миналото, като се стараеше да не го лъже, но същевременно и да не го посвещава в истинското естество на събитията. Предния ден, докато гледаше внука си с двамата му нови приятели на плажа, се запита дали това не е било огромна грешка.

Нея сутрин тези мисли го задържаха в кулата на фара по-дълго от друг път. Обикновено се прибираше вкъщи преди осем часа, но когато погледна часовника си, вече минаваше десет и половина. Виктор Крей слезе по витата метална стълба на кулата и се отправи към къщи, за да оползотвори няколкото часа сън, които си позволяваше. Пътьом видя колелото на Роланд и разбра, че момчето се е прибрало да спи у дома.

Когато влезе вътре, стараейки се да не вдига шум, за да не обезпокои внука си, завари Роланд да го чака, седнал в едно от старите кресла в столовата.

— Почти не съм мигнал, дядо — усмихна се момчето на стареца. — Спах като заклан два часа, но после се събудих изведнъж и не можах да заспя отново.

— Позната история — отвърна Виктор Крей, — но има един цяр за тази работа, който действа безпогрешно.

— Кой е той? — попита Роланд.

Старецът му отправи една от своите немирни усмивки, които сякаш го подмладяваха с шейсет години.

— Да се запретнеш да сготвиш. Гладен ли си?

Момчето претегли въпроса. При мисълта за препечени филийки с масло, мармалад и пържени яйца определено усети чегъртане в стомаха, тъй че побърза да кимне.

— Добре — каза Виктор Крей. — Ти ще си помощник-готвач. Да вървим.

Роланд последва дядо си в кухнята, готов да изпълни указанията му.

— Тъй като аз съм инженерът, ще изпържа яйцата, а ти се погрижи за препечените филийки.

За броени минути дядото и внукът успяха да напълнят кухнята с дим и с неустоимия аромат на току-що приготвена закуска. После седнаха един срещу друг на кухненската маса ѝ вдигнаха тост с чашите си, пълни с прясно мляко.

— Закуската на подрастващите — пошегува се Виктор Крей, нападайки с престорена лакомия първата си филийка.

— Вчера бях в кораба — почти прошепна Роланд и сведе очи.

— Знам — отвърна дядо му с пълна уста. — Откри ли нещо ново?

Момчето се поколеба за миг, остави чашата си и погледна стареца, който се опитваше да запази весело и безгрижно изражение.

— Мисля, че се случва нещо лошо, дядо — рече накрая, — нещо, което е свързано с едни статуи.

Виктор Крей усети как стомахът му се сви на топка. Престана да дъвче и остави наполовина изядената филия.

— Този мой приятел, Макс, е видял разни неща — продължи Роланд.

— Къде живее приятелят ти? — спокойно попита старецът.

— В старата къща на семейство Флайшман на плажа.

Виктор Крей бавно кимна.

— Роланд, разкажи ми всичко, което ти и приятелите ти сте видели. Моля те.

Момчето сви рамене и му разказа случките от последните два дни — от запознанството си с Макс до изминалата нощ.

Когато приключи, погледна дядо си, опитвайки се да отгатне мислите му. Старецът му се усмихна успокоително, запазил невъзмутимо изражение.

— Довърши си закуската, Роланд.

— Ама… — понечи да възрази момчето.

— Когато се нахраниш, намери приятелите си и ги доведи тук — добави старецът. — Имаме да говорим за много неща.

В 11:34 същата сутрин Максимилиан Карвър се обади от болницата, за да съобщи на децата си последните новини. Малката Ирина бавно се подобрявала, но лекарите все още не смеели да твърдят, че е вън от опасност. Алисия забеляза, че гласът на баща ѝ звучеше сравнително спокойно и реши, че най-лошото вече е отминало.

Пет минути по-късно телефонът звънна отново. Този път беше Роланд, който се обаждаше от едно кафене в града. Уговориха се да се срещнат при фара по пладне. Когато затвори слушалката, Алисия си спомни как я бе погледнал запленен предната нощ на плажа. Усмихна се на себе си и излезе на верандата, за да съобщи новините на брат си. Откри го да седи на пясъка, загледан в морето. На хоризонта първите искри на електрическа буря палеха фойерверки в небето. Алисия отиде на брега и седна до Макс. Съжали, че не си бе взела топъл пуловер — утрото бе студено и въздухът хапеше кожата ѝ.

— Роланд се обади — рече тя. — Дядо му иска да се види с нас.

Брат ѝ кимна мълчаливо, без да откъсва очи от морето. Далечна светкавица разкъса небосвода.

— Ти харесваш Роланд, нали? — попита Макс, като си играеше с шепа пясък, оставяйки го да изтече между пръстите му.

Алисия се замисли за миг над въпроса.

— Да — отвърна накрая. — Струва ми се, че и той ме харесва. Защо питаш, Макс?

Макс сви рамене и запрати шепата пясък към линията, където се разбиваха вълните.

— Не знам. Мислех си за онова, което каза Роланд — за войната и всичко останало. И че може би ще го призоват в армията след лятото… Е, все тая. Предполагам, че не е моя работа.

Момичето се обърна към по-малкия си брат и се опита да срещне погледа му. Той повдигаше веждите си също като Максимилиан Карвър и сивите му очи отразяваха, както винаги, едно море от нерви, бушуващо току под кожата му.

Алисия обви с ръка раменете на Макс и го целуна по бузата.

— Да влезем вътре — каза, изтръсквайки пясъка, полепнал по роклята ѝ. — Тук е студено.