Принцът на мъглата

II глава

Новият дом на семейство Карвър се намираше в северния край на дълъг плаж, проснал се край морето като ивица от искрящо бял пясък, изпъстрен с малки островчета диворастящи треви, разрошвани от вятъра. Плажът бе продължение на градчето, съставено от малки дървени постройки на не повече от два етажа, боядисани предимно в приятни пастелни тонове. С градинките и спретнато подравнените си бели огради те подсилваха първоначалното впечатление на Макс, че е попаднал в градче от кукленски къщи. На път към дома минаха по главната улица и градския площад, докато Максимилиан Карвър им описваше прелестите на новото им местожителство с ентусиазма на екскурзовод.

Градчето бе тихо и спокойно, обгърнато от същото сияние, което бе запленило Макс, когато за пръв път зърна морето. Повечето жители се придвижваха с велосипеди или просто вървяха пеша. Улиците бяха чисти и едничкият шум, с изключение на ръмженето на някой мотор сегиз-тогиз, бе приглушеният морски прибой. Докато прекосяваха градчето, Макс прочете по лицата на останалите какви чувства будеше у тях мястото, където щяха да живеят занапред. Малката Ирина и нейният котешки съюзник се взираха в стройното шествие от улици и къщи с ведро любопитство, сякаш вече се чувстваха у дома си. Алисия, потънала в неразгадаеми размишления, като че бе на хиляди километри оттам и Макс за пореден път се убеди, че знае съвсем малко — или дори нищо — за по-голямата си сестра. Майка им разглеждаше градчето примирено, а от лицето ѝ не слизаше пресилената усмивка, с която прикриваше безпокойството, обзело я по някаква неясна за Макс причина. И най-сетне, Максимилиан Карвър наблюдаваше победоносно новото си обиталище и току хвърляше погледи към домочадието си. Те на свой ред му отвръщаха с одобрителна усмивка — здравият разум им подсказваше, че всяка друга реакция би могла да разбие сърцето на добрия човек, убеден, че е довел семейството си в един нов рай.

При вида на притихналите, окъпани в светлина улички на Макс му се стори, че призракът на войната изглежда далечен и даже недействителен. Може би решението на баща му да се преместят тук бе проява на гениална прозорливост. Когато камионетките поеха по пътя към къщата на плажа, Макс вече бе забравил за гаровия часовник и за тревожното чувство, което новото другарче на Ирина отначало бе породило у него. Вдигна очи към хоризонта и като че ли съгледа черния, източен силует на един кораб, понесъл се като мираж през мъглата, обгърнала океанската шир. Само след няколко секунди той вече бе изчезнал.

Новият им дом бе двуетажен и се издигаше на около петдесет метра от плажната линия сред скромна градинка с бяла ограда, която просто плачеше за освежаване на боята. Самата къща беше дървена и — с изключение на тъмния покрив — също беше боядисана в бяло. Изглеждаше в прилично състояние, като се имаше предвид близостта на морето и похабяващото въздействие на соления, влажен вятър, който я брулеше всекидневно.

Докато пътуваха натам, Максимилиан Карвър обясни на семейството си, че къщата била построена през 1924 г. за един виден лондонски хирург на име Ричард Флайшман и съпругата му Ева Грей като лятно жилище на морския бряг. Навремето хората от градчето намирали цялата работа за малко ексцентрична. Семейство Флайшман нямали деца, живеели уединено и явно предпочитали да странят от местните жители. При първото си посещение доктор Флайшман ясно дал да се разбере, че държи всички строителни материали, както и самите работници да бъдат докарани направо от Лондон. Този каприз практически утроил цената на имота, но хирургът бил достатъчно заможен, за да си го позволи.

През цялата зима на 1923 г. местните наблюдавали донякъде подозрително неспирното сноване на работници и товарни камиони, докато скелетът на къщата в края на плажа се издигал ден след ден. Най-сетне, през пролетта на следващата година, бояджиите нанесли последния слой боя и няколко седмици по-късно двойката се настанила в крайбрежната къща, за да прекара лятото. Това жилище се оказало талисман, който щял да промени съдбата на двамата Флайшман. Съпругата на доктора, която според мълвата не можела да зачене вследствие на претърпяна преди време злополука, забременяла през първата си година в този дом. На 23 юни 1925 г., с вещата помощ на своя съпруг, Ева родила в къщата на плажа момче, което нарекли Джейкъб.

Детето било дар Божи, който променил нрава на мрачните и саможиви съпрузи. Семейство Флайшман скоро започнали да завързват приятелства сред местните жители и станали популярни и уважавани членове на общността през щастливите години в лятната къща — до трагедията, която ги сполетяла през 1932 г. В едно августовско утро малкият Джейкъб се удавил, докато си играел на плажа недалеч от дома.

В този ден цялата светлина и радост, които дългоочакваният син внесъл в живота на двойката, угаснали завинаги. През зимата на 1932 г. здравето на доктор Флайшман започнало прогресивно да се влошава и лекарите му скоро разбрали, че няма да доживее до следващото лято. Година след кончината му адвокатите на вдовицата обявили къщата за продажба. Известно време стояла празна и без купувач, забравена в края на плажа.

Максимилиан Карвър узнал за съществуването ѝ по чиста случайност. На връщане от едно пътуване, което предприел, за да закупи инструменти и части за работилницата си, часовникарят решил да пренощува в градчето. Докато вечерял в малкия местен хотел, завързал разговор със собственика и споделил отдавнашното си желание да живее в някое градче като това. Собственикът на хотела му казал за къщата и Максимилиан отложил връщането си, за да я разгледа на следващия ден. Докато пътувал към къщи, прехвърлял в главата си разни цифри и умувал над възможността да отвори часовникарски магазин в градчето. Осем месеца му били нужни, за да съобщи новината на семейството си, но в душата си отдавна бил взел решение.

Първият ден в къщата на плажа щеше да остане в паметта на Макс като любопитен сбор от необичайни образи. Като начало, веднага щом камионетките спряха пред дома и Робин и Филип започнаха да разтоварват багажа, Максимилиан Карвър незнайно как се спъна в някаква стара кофа, описа шеметна траектория и се приземи върху бялата ограда, събаряйки най-малко четири метра от нея. За щастие произшествието, посрещнато със сподавен смях от страна на фамилията, се размина без сериозни последици. Жертвата се сдоби само с една синина.

Двамата яки превозвачи пренесоха целия багаж до верандата и, смятайки мисията си за изпълнена, изчезнаха, като отстъпиха на семейството честта да качи куфарите по стълбите. Когато Максимилиан Карвър отвори тържествено входната врата, мирис на застояло излетя навън като призрак, който дълги години е бил затворен между стените на къщата. Вътре фини облаци прах се рееха в мъжделивата светлина, която се процеждаше през спуснатите жалузи.

— Мили Боже — измънка под сурдинка майката на Макс, преценявайки тоновете прахоляк, които трябваше да се почистят.

— Не е ли прекрасно? — побърза да възкликне Максимилиан Карвър. — Нали ви казвах!

Макс се спогледа примирено с Алисия, а малката им сестра зяпаше в захлас интериора. Преди някой да успее да каже каквото и да било, котката на Ирина скочи от ръцете ѝ и със силно мяукане припна по стълбите нагоре.

Миг по-късно баща им последва примера на котката и влезе в новото семейно жилище.

— Поне на някои им харесва — промърмори Алисия.

Първото нареждане на майка им бе да разтворят от край до край всички врати и прозорци, за да проветрят къщата. През следващите пет часа се заеха да направят обитаем новия си дом. С безукорната прецизност на специализиран отряд всеки член на семейството се захвана с конкретна задача. Алисия отговаряше за стаите и леглата. Въоръжена с метличка от пера, Ирина събаряше цели замъци от прах, а Макс вървеше след нея и ги измиташе. Междувременно майка им разпределяше багажа, като си отбелязваше наум всички неща, които трябваше да се свършат в най-скоро време. А Максимилиан Карвър се нагърби с нелеката задача да накара водопровода, електрическата инсталация и останалите механични устройства на дома да заработят отново след години бездействие.

Накрая всички се събраха на верандата и седнаха на стъпалата пред новия си дом за заслужен отдих, загледани в морето, позлатено от падащата вечер.

— Стига толкова за днес — обяви Максимилиан Карвър, покрит от глава до пети със сажди и разни отпадъци със загадъчен произход.

— След две седмици труд къщата ще стане годна за живеене — добави жена му.

— В стаите на горния етаж има паяци — осведоми ги Алисия. — И то огромни.

— Паяци ли? Еха! — възкликна Ирина. — И как изглеждат?

— Изглеждат точно като теб — отвърна сестра ѝ.

— Моля ви, не се дърляйте — намеси се майка им, като потриваше носа си отстрани. — Макс ще ги убие.

— Няма защо да ги убива, трябва просто да ги събере и да ги пусне в градината — обади се часовникарят.

— Все на мен се падат героичните мисии — възропта Макс. — Не може ли изтреблението да почака до утре?

— Алисия? — умолително рече майка им.

— Няма да спя в стая, гъмжаща от паяци и Бог знае още какви гадини — твърдо заяви по-голямата ѝ дъщеря.

— Ама че си глезла — подразни я Ирина.

— Ти пък си чудовище! — не остана длъжна сестра ѝ.

— Макс, преди да е избухнала война, виж сметката на паяците — уморено рече Максимилиан Карвър.

— Да ги убия ли, или само малко да ги посплаша? Мога да им извия някой и друг крак… — предложи момчето.

— Макс! — прекъсна го майка му.

Макс веднага се размърда и влезе в къщата, решен да се разправи с предишните ѝ квартиранти. Докато се качваше по стълбите, от най-горното стъпало котката на Ирина го гледаше втренчено с искрящите си очи, без да мигне.

Момчето мина покрай котката, която сякаш охраняваше горния етаж като караул. Когато влезе в една от стаите, животното го последва.

Дървеният под поскърцваше тихо под краката му. Макс започна лова на паяци от стаите, които гледаха на югозапад. От прозорците се виждаха плажът и залязващото слънце. Той огледа внимателно пода в търсене на малките космати, бързоноги създания. След акцията за отстраняване на прахоляка бе що-годе чисто и на Макс му трябваха само няколко минути, за да локализира първия представител на семейство паяци. Грамаден паяк пълзеше решително от един ъгъл право към него като някой бандит, изпратен от своето племе, за да го накара да се откаже от намеренията си. Насекомото бе дълго около половин палец и имаше осем крачета, а на черното му телце светлееше златисто петно.

Макс посегна да вземе една метла, подпряна на стената, и се приготви да катапултира създанието в отвъдния свят. „Ама че абсурдна работа“, помисли си той, държейки предпазливо метлата като смъртоносно оръжие. Тъкмо се канеше да нанесе фаталния удар, когато котката на Ирина изведнъж се хвърли връз насекомото, раззинала челюст като миниатюрен лъв, налапа го и задъвка енергично. Макс изпусна метлата и се вторачи смаян в котката, която на свой ред го изгледа злобно.

— Бива си го котенцето — прошепна той.

Животното погълна паяка и излезе от стаята, вероятно в търсене на роднини на аперитива. Момчето отиде до прозореца. Семейството му все още седеше на верандата. Алисия го погледна въпросително.

— На твое място не бих се тревожил, Алисия. Мисля, че приключихме с паяците.

— Ти все пак провери навсякъде — настоя Максимилиан Карвър.

Макс кимна и се отправи към стаите в задната част на къщата, които гледаха на североизток.

Чу мяукане наблизо и предположи, че друг паяк е паднал жертва на котката изтребител. Стаите в дъното бяха по-малки от тези в предната част. От единия прозорец се разкриваше изглед към малък заден двор с някаква постройка — вероятно склад за покъщнина или може би гараж. В средата на двора се издигаше могъщо дърво. Короната му стърчеше над капандурите на тавана и Макс реши, че навярно бе на повече от двеста години.

Оттатък двора, зад оградата, която опасваше къщата, се простираше тревясало поле, а на още стотина метра разстояние се виждаше неголяма площ, оградена със стена от белезникав камък. Буйна растителност бе превзела мястото, превръщайки го в малка джунгла, сред която стърчаха някакви фигури — човешки фигури. В падащия здрач Макс трябваше да напрегне очи, за да различи гледката. Това явно бе запусната градина. Градина със статуи. Момчето се взираше като хипнотизирано в странното видение на силуетите, пленени от гъсталака в заграждението, което напомняше малко селско гробище. Към него водеше голяма врата от копиевидни метални пръчки, завързани с верига. Над заострените им върхове Макс различи герб, образуван от шестолъчна звезда. А отвъд градината със статуите тъмнееше гъста гора, която сякаш се простираше на площ от много километри.

— Откри ли нещо интересно? — разнесе се гласът на майка му зад гърба му, изтръгвайки го от унеса, в който го бе потопила чудноватата гледка. — Вече си мислехме, че паяците са ти видели сметката.

— Знаеше ли, че отзад, точно до гората, има градина със статуи? — Макс посочи към каменното заграждение и майка му надникна през прозореца.

— Вече е доста тъмно. Двамата с баща ти отиваме до града да купим нещо за вечеря, поне докато се снабдим с провизии утре. Вие оставате сами, така че наглеждай Ирина.

Макс кимна. Майка му го целуна леко по бузата и заслиза по стълбата. Той отново впери поглед в градината със статуите, чиито силуети бавно се разтваряха във вечерната мъгла. Бризът бе станал по-хладен. Момчето затвори прозореца и тръгна да провери прозорците в останалите стаи. Малката му сестричка го пресрещна в коридора.

— Големи ли бяха? — попита тя в захлас.

Макс се поколеба за миг.

— Паяците, Макс. Големи ли бяха?

— Колкото юмрук — тържествено отвърна той.

— Еха!