Принцът на мъглата

XIII глава

Часове по-късно, когато Макс вече бе вечерял и му оставаха само десет страници до края на книгата, до слуха му долетя шумът от велосипедите, които влязоха в предната градина. После чу приглушените гласове на Роланд и Алисия, които си шепнаха почти цял час на верандата. Някъде към полунощ Макс остави книгата на нощното шкафче и изгаси лампата. Най-сетне чу колелото на Роланд да се отдалечава по пътя и Алисия да се качва полека по стълбата. Стъпките ѝ се спряха за миг пред неговата врата, после продължиха към нейната стая. Макс чу как сестра му изу обувките си на дървения под и как изскърца леглото ѝ — явно си беше легнала. Спомни си как Роланд я целуваше същата сутрин на плажа и се усмихна в мрака. Тоя път беше сигурен, че на сестра му ще ѝ трябва много повече време, за да заспи, отколкото на него.

На следващата сутрин Макс реши да стане преди изгрев-слънце и призори вече се носеше с колелото си към градската пекарница с намерението да купи нещо вкусно за закуска и така да избегне обичайния специалитет на Алисия — хляб с масло и мармалад и мляко. В ранните часове градчето тънеше в спокойствие, което му напомняше неделните утрини в големия град. Само няколко души, които тихо се разхождаха, нарушаваха летаргичния унес на улиците, където дори и къщите със затворените си кепенци сякаш бяха заспали.

В далечината, оттатък пристанището, малкото рибарски лодки, които съставяха местната флота, тъкмо навлизаха в открито море, за да не се върнат до здрач. Хлебарят и дъщеря му, закръглена червенобузеста девойка, три пъти по-едра от Алисия, поздравиха Макс и, докато му поднасяха прясно изпечени козуначени кифли, се поинтересуваха от здравето на Ирина. Новината се беше разнесла — очевидно местният лекар не се ограничаваше само с меренето на температура при домашните си посещения.

Макс успя да се прибере, докато закуската все още пазеше неустоимата топлина на току-що извадено от фурната печиво. Без часовника си не знаеше със сигурност колко е часът, но предполагаше, че трябва да е осем без нещо. Перспективата да чака Алисия да се събуди, за да може да закусят, не го блазнеше особено, затова реши да прибегне до хитрост. И тъй, под предлог, че носи топла закуска, приготви един поднос с плячката си от пекарницата, мляко и чифт салфетки, и отиде до стаята на Алисия. Потропа на вратата и съненият глас на сестра му измънка отвътре нещо неразбираемо.

— Обслужване по стаите — обяви Макс. — Може ли да вляза?

Бутна вратата и влезе вътре. Алисия бе заровила главата си под възглавницата. Макс хвърли поглед към накачените по столовете дрехи и галерията от лични принадлежности на сестра му. Женските стаи винаги бяха пълна мистерия за него.

— Ще броя до пет — закани се той, — после нападам закуската.

Надушила аромата на масло, сестра му надникна иззад възглавницата.

Роланд ги чакаше на брега, обут в стар панталон с отрязани крачоли, който играеше ролята на бански костюм. До него се мъдреше малка дървена лодка, дълга най-много три метра. Наглед сякаш бе прекарала трийсет години на слънце, заседнала на някой плаж — дървото бе придобило сивкав оттенък, който оскъдните петна от излющената синя боя не можеха да скрият. При все това Роланд ѝ се любуваше, сякаш бе луксозна яхта. И докато братът и сестрата вървяха по брега, избягвайки камъните, Макс забеляза, че приятелят му е написал на носа на лодката името „Орфей II“. Явно го бе сторил същата сутрин, защото боята изглеждаше прясна.

— Откога имаш собствена лодка? — попита Алисия, сочейки рахитичния съд, в който Роланд вече бе натоварил водолазните принадлежности и две кошници с неизвестно съдържание.

— Сдобих се с нея преди три часа. Един от местните рибари се канеше да я нацепи за подпалки, но аз го убедих да ми я подари в замяна на една услуга.

— Сериозно? Според мен си му направил услуга, като си я взел — отбеляза Макс.

— Стой си на брега, щом не ти харесва — насмешливо отвърна приятелят му. — Хайде, всички на борда!

Изразът „на борда“ в случая не беше особено подходящ, но след първите петнайсет метра Макс подобри мнението си, тъй като предвижданията му за незабавно корабокрушение не се сбъднаха. Всъщност лодката се движеше доста добре под енергичното гребане на Роланд, подчинявайки се на всеки тласък на веслата.

— Донесъл съм едно малко изобретенийце, което ще ви вземе акъла — рече Роланд.

Макс погледна към покритите кошници и повдигна капака на едната с няколко сантиметра.

— Какво е това?

— Подводен прозорец — обясни Роланд. — Всъщност е просто кутия със стъклена основа. Ако я сложиш на повърхността на водата, можеш да видиш дъното, без да се потапяш — служи точно като прозорец.

Макс посочи сестра си.

— Така поне ще можеш да видиш нещо — подразни я той.

— Кой ти е казал, че смятам да стоя тук? Днес аз ще се спусна във водата — отвърна Алисия.

— Кой, ти ли? Че ти изобщо не умееш да се гмуркаш! — извика Макс, опитвайки се да я ядоса.

— Ако наричаш гмуркане онова, което направи оня ден, вярно е, че не умея — пошегува се сестра му, която не беше във войнствено настроение.

През това време Роланд продължаваше да гребе, без да участва в словесната им престрелка, и спря лодката на около трийсет метра от брега. Под тях тъмната сянка на „Орфей“ се простираше на дъното като гигантска акула, дебнеща върху пясъка.

Той отвори една от кошниците и извади ръждясала котва, прикрепена към дебело, доста разнищено въже. Когато видя на какъв хал са тези моряшки такъми, Макс предположи, че са част от сделката, която приятелят им бе сключил, за да спаси окаяната лодка от достоен и подходящ за състоянието ѝ край.

— Внимавайте, че ще ви опръскам! — извика Роланд, хвърляйки в морето котвата. Тя се спусна отвесно, като вдигна малък облак мехурчета и завлече със себе си близо петнайсет метра от въжето.

Роланд остави течението да отнесе лодката на няколко метра, после завърза края на въжето за една малка халка, която висеше от носа. Макс хвърли подозрителен поглед към свръзките на корпуса.

— Няма да потъне, Макс. Имай ми доверие — рече Роланд, като извади подводния прозорец от кошницата и го сложи на повърхността на водата.

— Същото е казал и капитанът на „Титаник“, преди да отплават — отвърна Макс.

Алисия се наведе да погледне през кутията и за пръв път видя корпуса на „Орфей“, полегнал на дъното.

— Невероятно е! — ахна тя пред подводното зрелище.

Роланд се усмихна доволно и ѝ подаде водолазни очила и чифт плавници.

— Почакай само да го видиш отблизо — рече той, докато се екипираше.

Първа във водата скочи Алисия. Седнал на ръба на лодката, Роланд погледна успокоително към Макс.

— Не се тревожи, няма да я изпускам от очи. Косъм няма да падне от главата ѝ — увери го той.

После скочи във водата и се присъедини към Алисия, която го чакаше на около три метра от лодката. Двамата помахаха на Макс и само след секунди изчезнаха в дълбините.

Под водата Роланд улови Алисия за ръка и бавно я поведе към останките на потъналия кораб. Температурата на водата леко бе спаднала в сравнение с последния път, когато се бе гмуркал, и на по-голяма дълбочина застудяването щеше да стане по-осезаемо. Роланд бе свикнал с това явление, което се случваше понякога в самото начало на лятото, особено когато студените течения от открито море нахлуеха силно на шест-седем метра дълбочина. При това положение тутакси реши, че в тоя ден няма да позволи на приятелите си да се гмурнат с него чак до корпуса на „Орфей“ — през остатъка от лятото щеше да има предостатъчно дни, в които да предприемат такъв опит.

Алисия и Роланд плуваха над потъналия кораб и се спираха навремени, за да излязат на повърхността да поемат въздух и да погледат спокойно „Орфей“, който лежеше в призрачната светлина на дъното. Роланд усещаше колко е развълнувана Алисия и не я изпускаше от очи. Знаеше, че за да се наслади на едно безметежно гмуркане, трябва да е сам. Когато се гмуркаше с някого, още повече с новаци, не можеше да не се държи като подводна бавачка. При все това му доставяше особено удоволствие да сподели с новите си приятели този вълшебен свят, който години наред като че ли бе принадлежал само на него. Чувстваше се като екскурзовод, повел посетители на изумителна обиколка из потопена катедрала.

Подводната сцена предлагаше и други стимули. Приятно му бе да гледа как тялото на Алисия се движи под водата. При всяко загребване мускулите на торса и краката ѝ се изопваха под кожата, добила синкава бледност. Всъщност се чувстваше много по-удобно, когато я наблюдаваше така, без тя да забелязва неспокойния му поглед. Изплуваха отново да си поемат дъх и видяха, че лодката с неподвижния силует на Макс на борда се намираше на двайсетина метра. Алисия се усмихна възторжено. Роланд отвърна на усмивката ѝ, но дълбоко в себе си смяташе, че ще е най-добре да се върнат на лодката.

— Можем ли да се спуснем до кораба и да влезем в него? — попита Алисия задъхана.

Роланд забеляза, че кожата на ръцете и краката ѝ е настръхнала.

— Днес не — отвърна. — Да се връщаме при лодката.

Тя престана да се усмихва, зърнала сянка от загриженост на лицето му.

— Случило ли се е нещо?

Момчето се усмихна спокойно и поклати глава. Точно в този момент не му се говореше за подводни течения с температура от пет градуса. Изведнъж, докато гледаше как Алисия плува към лодката, сърцето му прескочи. Някаква тъмна сянка се движеше под нозете му по дъното на залива. Алисия се обърна да погледне към него. Роланд ѝ даде знак да продължава, без да спира, после потопи главата си, за да огледа дъното.

Един черен силует, който напомняше голяма риба, се плъзгаше с лъкатушни движения около корпуса на „Орфей“. За миг Роланд си помисли, че може да е акула, но след по-внимателен поглед разбра, че е сгрешил. Заплува след Алисия, без да откъсва очи от странното създание, което като че ли ги следваше. Силуетът се извиваше в сянката на потъналия кораб, без да се излага пряко на светлината. Роланд различаваше само едно удължено тяло, подобно на голяма змия, обгърната от странни мъртвешки отблясъци. Момчето погледна към лодката, от която все още ги деляха десетина метра. Сянката под него като че ли промени посоката си и Роланд видя, че е излязла на светло и бавно се издига към тях.

Молейки се Алисия да не я е забелязала, той сграбчи момичето за ръката и заплува с всички сили към лодката. Стресната, Алисия го погледна озадачено.

— Плувай към лодката! Бързо! — извика Роланд.

Тя не разбираше какво става, но по неговото лице бе изписана такава паника, че изпълни нареждането му, без да умува или да спори. Викът на Роланд сепна и Макс, който гледаше как приятелят му и сестра му плуват отчаяно към него. Миг по-късно зърна и тъмната сянка, която се надигаше под водата.

— Мили Боже! — промълви, скован от ужас.

Роланд буташе Алисия, докато не стигнаха до корпуса на лодката. Макс побърза да сграбчи сестра си под мишниците и се опита да я издърпа на борда. Тя риташе трескаво с плавниците и при едно по-силно дръпване се стовари върху брат си във вътрешността на лодката. Роланд пое дълбоко дъх и се приготви да я последва. Когато Макс му подаде ръка, Роланд прочете по лицето на приятеля си ужас от това, което виждаше зад него. Усети как ръката му се изплъзва от хватката на Макс и нещо му подсказа, че няма да се измъкне жив от водата. Едни студени лапи сграбчиха краката му и с неудържима сила го повлякоха към дълбините.

След първите мигове на паника Роланд отвори очи и загледа нещото, което го влачеше със себе си към тъмното дъно. За момент помисли, че халюцинира, защото онова, което виждаше, не беше солидна форма, а странен силует, образуван сякаш от силно концентрирана течност. Фантастичната подвижна скулптура от вода непрекъснато се променяше, докато той се мъчеше да се изтръгне от смъртоносната ѝ прегръдка.

Водното създание се изви и обърна към Роланд призрачното клоунско лице, което неведнъж беше виждал насън. Клоунът разтвори огромните си челюсти, пълни с дълги и остри като касапски ножове зъби, и очите му се разшириха, докато станаха големи колкото чаени чинии. Роланд усети, че не му достига въздух. Създанието, каквото и да бе то, можеше да променя външността си, както му скимнеше, и намеренията му изглеждаха ясни: да завлече момчето в потъналия кораб. Докато Роланд се чудеше колко ли време ще може да задържи дъха си, преди да се предаде и да нагълта вода, видя, че светлината наоколо е изчезнала. Намираше се в недрата на „Орфей“, обграден от непрогледен мрак.

Макс преглътна с мъка, докато си слагаше водолазните очила, готвейки се да скочи във водата, за да потърси своя приятел. Знаеше, че е абсурдно да се опитва да го спаси. Първо, почти не умееше да се гмурка, а дори да беше опитен водолаз, изобщо не искаше да си представя какво щеше да стане, ако странното създание, уловило Роланд, решеше да нападне и него. Въпреки всичко не можеше просто да седи със скръстени ръце в лодката и да остави приятеля си да умре. Докато си слагаше плавниците, през ума му трескаво преминаха хиляди разумни обяснения на случилото се. Роланд бе получил спазъм или пък промяната в температурата на водата му бе докарала някакъв припадък… Всяка теория бе за предпочитане пред необходимостта да приеме, че онова, което бе видял да тегли приятеля му към дълбините, е реално.

Преди да се гмурне, размени последен поглед с Алисия. По лицето на сестра му ясно се четеше борбата между желанието да спасят Роланд и паниката от мисълта, че същата участ може да сполети и брат ѝ. Преди здравият разум да е разубедил и двама им, момчето скочи в кристалните води на залива. Под него се простираше неясната форма на „Орфей“. Макс заплува към носа на кораба — мястото, където бе видял за последно Роланд, преди силуетът му да се изгуби във водата. През процепите в корпуса като че ли зърна примигващи светлинки, които се вливаха в едно слабо сияние, извиращо от пробива, отворен в трюма от скалите преди двайсет и пет години. Изглеждаше така, сякаш някой бе запалил стотици свещи във вътрешността на „Орфей“. Макс се отправи натам.

Когато се намираше отвесно над отвора в кораба, изплува за миг на повърхността, за да поеме въздух, после се гмурна отново, без да се помайва, докато стигна до корпуса. Преодоляването на тези десетина метра се оказа много по-трудно, отколкото си бе представял. По средата на разстоянието започна да изпитва болезнен натиск в ушите и се уплаши, че ще му се спукат тъпанчетата. Когато стигна до студеното течение, мускулите на цялото му тяло се изопнаха като стоманени въжета и трябваше здравата да рита с плавниците, за да не го повлече течението като изсъхнал лист. Сграбчи с всички сили ръба на корпуса и се помъчи да се овладее. Дробовете му горяха и знаеше, че е само на крачка от паниката. Вдигна очи към повърхността и видя малката лодчица, която му се стори безкрайно далече. Разбра, че ако не действа незабавно, цялото му усилие дотук щеше да се окаже напразно.

Сиянието сякаш извираше от трюма и Макс последва тази светлина, която разкриваше призрачното зрелище на потъналия кораб, напомнящ зловеща подводна катакомба. Навлезе в един коридор, където парцали от прокъсан брезент се люлееха във водата като медузи. В края на коридора съгледа открехната вратичка, зад която като че ли се намираше източникът на светлината. Без да обръща внимание на противните ласки на изгнилия брезент по кожата си, хвана бравата и я дръпна с цялата сила, която можа да събере.

Вратичката водеше към едно от главните хранилища на трюма. В центъра на помещението Роланд се бореше да се освободи от хватката на водното създание, което сега бе приело формата на клоуна. Светлината, която Макс бе видял, струеше от очите му — жестоки и несъразмерно големи за лицето му. Когато момчето нахълта в трюма, онази твар вдигна глава и го погледна. Макс почувства инстинктивно желание да побегне колкото се може по-бързо, но гледката на пленения му приятел го накара да остане срещу тези очи, пълни с дива ярост. Лицето на създанието се промени и Макс позна каменния ангел от гробището.

Тялото на Роланд престана да се гърчи и се отпусна безжизнено. Създанието го пусна и Макс, без да чака реакцията му, доплува до приятеля си и го хвана за ръката. Роланд беше в безсъзнание. Ако не го измъкнеше на повърхността за броени секунди, щеше да загине. Макс го задърпа към вратичката, но в този миг изчадието с тяло на клоун и лице на ангел се хвърли към него, оголило дълги зъби и остри нокти. Макс го цапардоса и юмрукът му премина през лицето на създанието. Беше просто вода, но толкова студена, че самият ѝ допир до кожата причиняваше пърлеща болка. Доктор Каин за пореден път показваше своите фокуси.

Момчето отдръпна ръката си и привидението изчезна, а заедно с него и светлината. Използвайки малкото въздух, който му бе останал, Макс задърпа Роланд по коридора, за да напуснат корпуса. Когато се измъкнаха оттам, дробовете му сякаш щяха да се пръснат. Неспособен да задържи дъха си дори секунда повече, изпусна целия въздух, който бе събрал. Сграбчи отпуснатото тяло на Роланд и заплува с всички сили към повърхността, като си мислеше, че самият той всеки миг ще изгуби съзнание.

Агонията на последните няколко метра му се стори безкрайна. Когато най-сетне изскочи на повърхността, сякаш се бе родил отново. Алисия се хвърли във водата и заплува към тях. Макс пое дълбоко дъх няколко пъти, борейки се с пронизващата болка в гърдите. Не беше лесно да намъкнат Роланд в лодката и Макс забеляза, че докато се мъчеше да повдигне инертното му тяло, сестра му изподра ръцете си в грапавия дървен ръб.

Когато най-сетне успяха да качат приятеля си на борда, те го сложиха по корем и взеха да го натискат по гърба, за да могат дробовете му да изхвърлят водата, която бе погълнал. Плувнала в пот и с окървавени ръце, Алисия сграбчи Роланд и се опита да го накара да диша. Накрая тя пое дълбоко дъх и, запушвайки ноздрите на момчето, вкара енергично целия този въздух в устата му. Наложи се да повтори това пет пъти, преди тялото на Роланд да реагира с рязък гърч, след което той започна да плюе морска вода, разтърсван от конвулсии.

Най-сетне отвори очи и прежълтялото му лице взе много бавно да възвръща цвета си. Макс му помогна да се надигне и Роланд постепенно задиша нормално.

— Добре съм — измънка той и вдигна ръка в опит да успокои приятелите си.

Алисия отпусна ръце и избухна в плач, хлипайки така, както брат ѝ никога не бе я чувал да прави дотогава. Макс изчака няколко минути Роланд да се съвземе достатъчно, за да може да се крепи сам в седнало положение; после хвана веслата и загреба към брега. Роланд го гледаше безмълвно. Беше му спасил живота. Макс знаеше, че този поглед, изпълнен с отчаяние и признателност, винаги ще го съпътства.

Братът и сестрата сложиха Роланд на леглото в неговата плажна колиба и го завиха с одеяла. Никой от тях нямаше желание да разговаря за случилото се, поне за момента. Заплахата на Принца на мъглата за пръв път бе добила болезнено осезаема форма и трудно можеха да намерят думи, за да изразят цялата тревога, която изпитваха в тези мигове. Здравият разум им подсказваше, че ще е най-добре да се погрижат за непосредствените си нужди — и точно това направиха. Роланд държеше в колибата си аптечка за първа помощ, която Макс използва, за да почисти раничките по ръцете на сестра си. Роланд заспа след няколко минути. Алисия го наблюдаваше с разстроено изражение.

— Ще се оправи. Просто е изтощен, това е всичко — успокои я Макс.

Алисия погледна брат си.

— Ами ти? Спаси му живота — рече тя с глас, който издаваше колко е развълнувана. — Никой не би могъл да стори това, което направи ти, Макс.

— Той щеше да направи същото за мен — отвърна брат ѝ, който предпочиташе да не обсъжда тази тема.

— Как се чувстваш?

— Да ти кажа ли честно? — попита Макс.

Сестра му кимна.

— Струва ми се, че ще повърна — усмихна се той. — По-зле не съм бил през целия си живот.

Тя го прегърна с всички сили. Макс остана неподвижен, с отпуснати ръце, не знаейки дали това бе изблик на сестринска обич или закъсняла реакция на ужаса, който бе преживяла одеве, докато се мъчеха да свестят Роланд.

— Обичам те, Макс — прошепна Алисия. — Чуваш ли какво ти казвам?

Объркан, той не отговори. Сестра му го освободи от прегръдката си и се извърна към вратата на колибата, обръщайки му гръб. Макс забеляза, че се е разплакала.

— Никога не го забравяй, братчето ми — промълви тя. — А сега поспи малко. И аз ще направя същото.

— Заспя ли сега, изобщо няма да мога да стана — въздъхна Макс.

Пет минути по-късно тримата приятели вече спяха дълбоко в плажната колиба и нямаше сила на света, която да ги събуди.