Принцът на мъглата

XVII глава

Вратата на каютата бавно се отвори. Сгушена в едно тъмно ъгълче, Алисия не помръдна, затаила дъх. Сянката на Принца на мъглата се очерта на прага, а очите му, пламтящи като въглени, промениха цвета си от златисто към тъмночервено. Той влезе в каютата и се приближи до нея. Опитвайки се с всички сили да скрие, че трепери от глава до пети, момичето посрещна посетителя си с предизвикателен поглед. Магът се ухили като куче пред тази проява на дързост.

— Това трябва да е семейна черта. Всичките сте родени герои! — приветливо рече Каин. — Започвате да ми харесвате.

— Какво искате? — попита Алисия с цялото презрение, което можа да вложи в разтреперания си глас.

Той като че ли се замисли над въпроса ѝ, докато сваляше ръкавиците си с невъзмутимо спокойствие. Алисия забеляза, че ноктите му са дълги и остри като върховете на кинжали. Магът посочи към нея с един от тях.

— Зависи. Ти какво предлагаш? — попита я благо, без да откъсва очи от лицето ѝ.

— Нямам какво да ви дам — отвърна тя, поглеждайки крадешком към отворената врата.

Каин размаха пръст, отгатнал намеренията ѝ.

— Това няма да е добра идея — отбеляза. — Но да се върнем към нашия разговор. Защо да не сключим сделка? Споразумение между зрели хора, тъй да се каже.

— Каква сделка? — отвърна Алисия, като се стараеше да избегне хипнотичния му поглед, който сякаш засмукваше волята ѝ като паразит, хранещ се с души.

— Ей това обичам аз — да си говорим делово. Я ми кажи, Алисия, искаш ли да спасиш Джейкъб — пардон, Роланд? Хубавец е той, лови окото — рече магът, като видимо се наслаждаваше на всяка дума от своето предложение.

— Какво искате в замяна? Моя живот ли? — изтърси Алисия, без да се замисли — думите сами излязоха от устата ѝ.

Чародеят скръсти ръце и сбърчи чело умислен. Момичето забеляза, че очите му никога не мигаха.

— Нещо друго си бях наумил, драга моя — обясни той, като поглаждаше долната си устна с върха на показалеца. — Какво ще кажеш за живота на първородния ти син?

Каин бавно се приближи и тикна лицето си току пред нейното, тъй че Алисия усети сладникавата, противна смрад, която се излъчваше от него. Гледайки го право в очите, тя го заплю в лицето.

— В ада да се провалите дано! — рече тя с едва сдържан гняв.

Пръските слюнка се изпариха, сякаш бе плюла върху нажежена ютия.

— Мило дете, че аз оттам идвам.

Магът бавно протегна голата си ръка към лицето ѝ. Алисия зажумя и усети върху челото си ледения допир на пръстите му и дългите му, остри нокти. Чакането ѝ се стори безкрайно. Най-сетне чу как стъпките му се отдалечават и вратата на каютата се затвори отново. Гнилостното зловоние се разнесе през процепите около вратата като пара, изпусната от тенджера под налягане. На Алисия ѝ идеше да се разплаче и да удря по стените, докато уталожи яростта си, но направи усилие да се овладее и да запази хладнокръвие. Трябваше на всяка цена да се махне оттам, а не разполагаше с много време.

Отиде до вратата и опипа краищата ѝ, търсейки някаква пролука или дупка, която би могла да използва, за да се опита да я отвори със сила. Нищо! Каин я бе погребал в ръждясал саркофаг в компанията на костите на стария капитан. В този миг мощен трус разтърси кораба и момичето падна ничком на пода. След няколко секунди дочу приглушен звук, който идваше някъде отдолу. Допря ухо до метала и заслуша внимателно; това бе характерният шум на течаща вода. Огромно количество вода. Обзета от паника, Алисия разбра какво се случваше: трюмът се пълнеше с вода и „Орфей“ потъваше отново. Този път не можа да потисне ужасения си вик.

Роланд бе претърсил целия кораб за Алисия, но напразно. „Орфей“ се бе превърнал във водна катакомба, лабиринт от безкрайни коридори и залостени врати. Магът можеше да я е скрил на десетки места. Момчето се върна при мостика и се опита да разсъди логически къде би могла да е затворена. В този миг през кораба премина мощен трус, Роланд изгуби равновесие и падна върху влажния, хлъзгав под. Каин се появи сред сенките, сякаш силуетът му бе изникнал направо от пропукания метал.

— Потъваме, Джейкъб — невъзмутимо обясни той, сочейки наоколо. — Никога не си имал усет за подходящия момент, нали?

— Не зная за какво говорите. Къде е Алисия? — настойчиво попита Роланд, готов да се нахвърли върху противника си.

Магът затвори очи и събра длани като за молитва.

— Някъде из този кораб — отвърна спокойно. — Щом си бил достатъчно глупав, за да дойдеш чак дотук, не разваляй нещата сега. Искаш ли да ѝ спасиш живота, Джейкъб?

— Казвам се Роланд — сопна се момчето.

— Роланд, Джейкъб… Не е ли все тая? — изсмя се Каин. — Аз самият имам няколко имена. Какво е твоето желание, Роланд? Искаш да спасиш приятелката си, ако не греша?

— Къде сте я скрили? Проклет да сте! Къде е?

Магът потри ръце, сякаш му беше студено.

— Знаеш ли за колко време потъва един кораб като този, Роланд? Не ми казвай. Най-много за няколко минути. Чудна работа, нали? — изсмя се пак.

— Вие искате Джейкъб или както там ме наричате — заяви Роланд. — Е, имате го; няма да избягам. Пуснете я на свобода!

— Колко оригинално, Джейкъб — отбеляза магът, като се приближи до момчето. — Времето ти изтича, Джейкъб. Една минута.

„Орфей“ започна бавно да се накланя към десния борд. Водата бучеше под краката им и износената метална структура се тресеше от яростта, с която морето нахлуваше в недрата на кораба като киселина, разяждаща картонена играчка.

— Какво трябва да направя? — умолително рече Роланд. — Какво искате от мен?

— Добре, Джейкъб. Виждам, че започваш да се вразумяваш. Надявам се, че ще изпълниш онази част от договорката, която баща ти не можа да спази. Нищо повече — и нищо по-малко.

— Баща ми загина при нещастен случай, аз… — започна да обяснява момчето отчаяно.

Чародеят бащински сложи ръка на рамото му. Роланд почувства металния допир на пръстите му.

— Половин минута, момче. Малко е късно за семейни истории.

Водата вече връхлиташе палубата, върху която беше мостикът, и Роланд отправи последен умоляващ поглед към мага. Каин коленичи пред него и му се усмихна.

— Ще сключим ли сделка, Джейкъб? — прошепна той.

Сълзи бликнаха от очите на момчето и то бавно кимна.

— Добре, добре, Джейкъб — промълви магът. — Добре дошъл у дома…

Сетне се изправи и посочи към един от коридорите, които започваха от мостика.

— Последната врата на този коридор. Но първо приеми един съвет. Когато успееш да я отвориш, вече ще бъдем под водата и твоята приятелка няма да има нито глътка въздух. Ти си добър гмуркач, Джейкъб. Ще знаеш какво да направиш. Не забравяй договора ни…

Каин се усмихна за последен път, загърна се с наметалото си и изчезна в мрака. Невидими стъпки отекнаха по мостика, оставяйки след себе си следи от разтопен метал. Момчето остана за миг като вкаменено, опитвайки се да си поеме дъх, докато един нов трус на кораба не го тласна към застиналия рул. Водата бе стигнала до мостика.

Роланд се втурна по коридора, който магът му бе посочил. Водата вече нахлуваше през люковете и заливаше коридора, докато „Орфей“ постепенно потъваше в морето. Роланд безуспешно заудря с юмруци по вратата на каютата.

— Алисия! — извика той, макар и да съзнаваше, че тя едва ли ще го чуе през дебелата стомана. — Аз съм, Роланд. Задръж дъха си! Ще те измъкна оттук!

Сграбчи колелото, с което се отваряше вратата, и с всички сили се опита да го завърти, като при това разрани дланите си. Ледената вода вече стигаше до кръста му и продължаваше да се покачва. Колелото поддаде само с няколко сантиметра. Роланд пое дълбоко дъх и го натисна отново, като този път то се завъртя полека. Водата, заляла целия коридор, вече покриваше главата на момчето. „Орфей“ потъна в мрак.

Когато вратата се отвори, Роланд се гмурна в сумрачната каюта, търсейки слепешката Алисия. За един кратък, ужасен миг си помисли, че магът го е подвел и че там няма никого. Отвори очи под водата и се опита да види нещо в тъмното въпреки смъдящото усещане. Ръцете му най-сетне докоснаха едно отпрано парче от роклята на Алисия, която трескаво се бореше с паниката и задушаването. Прегърна я и се опита да я успокои, но в подводната тъма тя не можеше да разбере кой или какво я е уловило. Съзнавайки, че му остават едва няколко секунди, той обви с ръце шията ѝ и я измъкна в коридора. Корабът потъваше неумолимо в морските дълбини. Алисия напразно се съпротивяваше, докато Роланд я влачеше към мостика по наводнения коридор сред останките, които водата бе изтръгнала от недрата на „Орфей“. Знаеше, че не могат да се измъкнат от кораба, докато корпусът не е докоснал дъното — ако опитаха преди това, силата на налягането щеше да ги повлече надолу. Същевременно си даваше сметка, че са изминали поне трийсет секунди, откакто Алисия бе поела въздух за последен път, и в паническото си състояние сигурно вече бе нагълтала вода. Изкачването към повърхността навярно щеше да е сигурна смърт за нея. Каин бе планирал играта си много внимателно.

Изчакването „Орфей“ да стигне дъното им се стори безкрайно и когато сблъсъкът най-сетне дойде, част от тавана на мостика рухна върху двамата. Ужасна болка се стрелна по крака на Роланд и момчето разбра, че глезенът му се е заклещил сред късовете метал. Сиянието на „Орфей“ бавно гаснеше в дълбините на океана.

Роланд се бореше с пронизващата болка, търсейки лицето на Алисия в мрака. Очите ѝ бяха отворени и тя с всички сили се мъчеше да не нагълта вода. Вече не можеше да задържи дъха си дори секунда повече и последните мехурчета въздух се откъснаха от устните ѝ като перли, отнасящи сетните мигове от един угасващ живот.

Роланд обхвана лицето ѝ с ръце и се опита да я накара да го погледне в очите. Погледите им се сляха и тя мигновено разбра какво ѝ предлагаше. Поклати глава, опитвайки се да го отблъсне. Той ѝ посочи глезена си, уловен в смъртоносния капан на металните греди от тавана. Алисия се гмурна надолу в ледените води и се помъчи да освободи крака му. Двамата се спогледаха отчаяно. Никой и нищо не бе в състояние да отмести тоновете стомана, приклещили Роланд. Алисия доплува до него и го прегърна, като чувстваше, че започва да губи съзнание поради липса на въздух. Без да губи нито миг, той обхвана лицето ѝ с длани и, поставяйки устните си върху нейните, издиша в устата ѝ въздуха, който бе пазил за нея, както Каин бе предвидил от самото начало. Алисия стисна здраво ръцете му, свързана с него в тази спасителна целувка.

Момчето ѝ отправи отчаян прощален поглед и я избута против волята ѝ извън мостика, откъдето тя започна бавно да се издига към повърхността. Не откъсваше очи от Роланд, когото виждаше за последен път. Само след секунди Алисия изплува в центъра на залива и видя, че бурята постепенно отстъпва към открито море, отнасяйки със себе си всичките ѝ надежди за бъдещето.

Когато Макс зърна лицето на сестра си сред вълните, скочи отново в морето и трескаво заплува към нея. Алисия едвам се държеше на повърхността и мънкаше нещо неразбираемо, като кашляше силно и плюеше водата, която бе нагълтала при изкачването си. Макс обхвана раменете ѝ с ръка и я затегли, докато усети дъно под краката си на няколко метра от брега. Пазачът на фара ги чакаше там и им се притече на помощ. Двамата с него измъкнаха Алисия от водата и я сложиха да легне на пясъка. Виктор Крей потърси пулса на китката ѝ, но Макс внимателно отстрани треперещата му ръка.

— Жива е, господин Крей — обясни момчето, като милваше челото на сестра си. — Жива е.

Старецът кимна и остави Алисия под грижите на брат ѝ. Залитайки като войник след дълго сражение, Виктор Крей отиде до брега и нагази в морето до пояс.

— Къде е моят Роланд? — простена той. — Къде е моят внук?

Макс го гледаше, изгубил дар слово. Виждаше как душата на клетия старец и силата, крепила го през всички тези години в кулата на фара, изтичат като шепа пясък между пръстите.

— Няма да се върне, господин Крей — рече най-сетне момчето с насълзени очи. — Роланд вече няма да се върне.

Пазачът на фара го изгледа, сякаш не разбираше значението на думите му. После кимна, но обърна поглед към морето с надеждата, че внукът му ще се появи и ще отиде при него. Водите бавно утихнаха и над хоризонта пламна гирлянда от звезди. Роланд не се върна.