Принцът на мъглата

I глава

Макс нямаше да забрави лесно онова лято, в което — почти случайно — откри магията. Беше 1943 г. и ветровете на войната тласкаха неумолимо света към пропаст. В средата на юни, в деня, когато Макс навърши тринайсет години, баща му — часовникар, който посвещаваше свободното си време на разни изобретения — събра семейството в гостната и обяви, че това ще е последният им ден в дома, където бяха живели десетина години. Щяха да се преселят в къща в малко градче на брега на Атлантика — по-далече от големия град и от войната.

Решението беше окончателно: заминаваха на разсъмване на следващия ден. Дотогава трябваше да опаковат багажа си и да се подготвят за дългото пътуване до новия дом.

Семейството посрещна новината без особена изненада. Почти всички подозираха, че идеята да напуснат града в търсене на по-безопасно място за живеене се е въртяла от известно време в главата на добрия Максимилиан Карвър; единствено Макс не бе очаквал това. Тази вест се стовари върху него като побеснял локомотив, профучаващ през магазин за порцелан. Остана вцепенен от изумление, със зяпнала уста и празен поглед. По време на този кратък унес осъзна, че целият му свят — приятелите от училище, уличната компания, че и магазинчето за комикси на ъгъла — е на път да изчезне завинаги. Ей така, сякаш с магическа пръчица.

Докато останалите членове на семейството примирено се оттеглиха, за да си стегнат багажа, Макс само се взираше в баща си, без да помръдне от мястото си. Часовникарят коленичи пред сина си и сложи ръце на раменете му. Погледът на момчето бе по-красноречив от всякакви думи.

— Сега имаш чувството, че е настъпил краят на света, Макс, но ти обещавам, че мястото, където отиваме, ще ти хареса. Ще си намериш нови приятели там, ще видиш.

— Заради войната ли е? — попита Макс. — Затова ли трябва да си тръгнем оттук?

Максимилиан Карвър прегърна сина си с усмивка, сетне извади от джоба на сакото си някакъв лъскав предмет, окачен на верижка, и го сложи в ръцете му. Беше джобен часовник.

— Направих го за теб. Честит рожден ден, Макс!

Момчето отвори сребърния часовник. Часовете бяха отбелязани с луни, които растяха и намаляваха в ритъма на стрелките, образувани от лъчите на слънце, грейнало в центъра на циферблата. Върху капака с изящен шрифт бяха гравирани думите: „Машината на времето на Макс.“

В този ден някак неусетно, докато държеше бащиния подарък и гледаше как семейството му снове насам-натам с куфарите, Макс завинаги се прости с детството.

Нея нощ Макс не можа да мигне. Докато останалите спяха, той будуваше в боязливо очакване на утрото, когато трябваше да се сбогува окончателно с малката вселена, която си бе изградил с течение на годините. Часовете отлитаха, докато лежеше в тишината, зареял поглед в сините сенки, танцуващи по тавана на стаята му, сякаш можеше да зърне в тях оракул, който да предскаже какво го очаква занапред. Часовникът, който баща му бе направил за него, почиваше в ръката му. Засмените луни на циферблата проблясваха в нощния мрак. Може би в тях се криеше отговор на всички въпроси, които се таяха в душата му от предния следобед.

Най-сетне първите лъчи на зората огряха синия хоризонт. Макс скочи от леглото и се отправи към гостната. Максимилиан Карвър седеше в едно кресло, напълно облечен, и четеше книга на светлината на газена лампа. Очевидно Макс не бе единственият, който бе прекарал безсънна нощ. Часовникарят му се усмихна и затвори книгата.

— Какво четеш? — попита момчето, сочейки дебелия том.

— Една книга за Коперник — отвърна баща му. — Знаеш ли кой е той?

— Е, нали ходя на училище.

Баща му имаше навика да му задава такива въпроси, сякаш Макс беше някой вчерашен хлапак.

— И какво всъщност знаеш за него? — настоя часовникарят.

— Открил е, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното.

— Тъй. А знаеш ли какво следва от това?

— Проблеми — отвърна Макс.

Усмихнат, часовникарят му подаде дебелата книга.

— Вземи, за теб е. Прочети я.

Момчето огледа тайнствения, подвързан с кожа том. Изглеждаше така, сякаш бе на хиляда години и подслоняваше духа на отколешен гений, заточен сред тези страници от някакво древно проклятие.

— Е — рече изведнъж баща му, — кой ще събуди сестрите ти?

Без да откъсва поглед от книгата, Макс поклати глава, за да покаже, че му отстъпва честта да измъкне петнайсетгодишната Алисия и осемгодишната Ирина от леглата им.

Баща му отиде да разбуди останалите, а Макс се настани в креслото, отвори внушителния том и зачете. Половин час по-късно цялото семейство прекрачи за последен път прага на този дом и се отправи към новия си живот. Лятото бе започнало.

Макс бе прочел веднъж в една от книгите на баща си, че някои образи от детството се запечатват в албума на паметта като фотографии, като незабравими сцени, към които човек винаги се връща, колкото и време да е изтекло оттогава. Смисълът на тези думи му се изясни, когато за пръв път видя морето. Бяха пътували с влака повече от пет часа, когато на излизане от един тъмен тунел пред погледите им внезапно се разля безкрайна шир от призрачна светлина. Електриковото синьо на морето, искрящо под обедното слънце, се отпечата върху ретината на Макс като свръхестествено видение. Докато влакът се носеше по пътя си едва на няколко метра от брега, момчето подаде глава от прозореца и за пръв път усети върху кожата си вятъра, пропит с мирис на сол. Обърна се да погледне баща си, който го наблюдаваше от другия край на купето с тайнствена усмивка, кимайки в отговор на неизречения му въпрос. Тогава Макс си обеща, че независимо накъде пътуваха, независимо на коя гара щеше да спре влакът, от този ден насетне никога не би живял на място, от което да не вижда всяка сутрин тази ослепителна синя светлина, възнасяща се към небето като вълшебна па̀ра.

Докато синът му гледаше от перона след отдалечаващия се влак, Максимилиан Карвър остави за малко семейството си с куфарите пред канцеларията на началник-гарата, за да договори с някого от местните превозвачи разумна цена за пренасянето на багажа, хората и всичките им принадлежности до крайната цел на пътуването. Първото впечатление на Макс, съдейки по вида на гарата и най-близките къщи, чиито покриви надничаха плахо над околните дървета, бе, че е попаднал в макета на едно от онези миниатюрни градчета, които вървяха в комплект с електрическите влакчета; техните жители — ако имаха такива — рискуваха да паднат от някоя маса, стига да направеха няколко излишни крачки. Завладян от това хрумване, той тъкмо размишляваше над една интересна вариация на теорията на Коперник, когато гласът на майка му го изтръгна от вселенските му блянове.

— Е, синко, одобряваш ли новото място?

— Рано е да се каже — отвърна Макс. — Прилича на макет от витрина на магазин за играчки.

— Може би е точно такова — усмихна се майка му. Когато гледаше засмяното ѝ лице, Макс сякаш виждаше смътно копие на сестра си Ирина.

— Но по-добре не казвай това на баща си — продължи тя. — А, ето го и него.

Максимилиан Карвър се появи, придружен от двама яки превозвачи, чиито дрехи бяха изпъстрени с мазни петна, следи от сажди и други неизвестни вещества. И двамата имаха буйни мустаци и бяха нахлупили моряшки кепета, сякаш такава бе униформата на тяхната професия.

— Това са Робин и Филип — представи ги часовникарят. — Робин ще пренесе багажа, а Филип ще се погрижи за нас. Става ли?

Без да дочакат семейното одобрение, двамата здравеняци се отправиха към планината от денкове, грабнаха най-обемистия и го понесоха, сякаш бе лек като перце. Макс извади часовника си и загледа циферблата с ярките луни. Стрелките показваха два часа, а според стария гаров часовник беше дванайсет и половина.

— Часовникът на гарата изостава — промърмори момчето.

— Виждаш ли? — бодро възкликна баща му. — Дето се вика, още не сме пристигнали, а вече има работа за нас.

Майка му се усмихна едва-едва, както правеше винаги при типичните за съпруга ѝ изблици на искрящ оптимизъм, но Макс зърна в очите ѝ сянка от тъга и онова странно сияние, което още от детските му години го караше да вярва, че тя умее да долавя бъдещи събития, за които останалите изобщо не подозираха.

— Всичко ще е наред, мамо — каза той и едва отронил тези думи, се почувства глупаво.

Майка му го погали по бузата и му се усмихна.

— Разбира се, Макс. Всичко ще е наред.

В този миг момчето изведнъж усети, че някой го наблюдава. Обърна се бързо и видя голяма котка с тигрови шарки, която го гледаше втренчено през решетките на един от прозорците на гарата, сякаш четеше мислите му. Котката примигна и с пъргавина, невъобразима за животно с такъв размер, само с един скок се озова до малката Ирина и отърка гръб в белите ѝ глезени. Сестрата на Макс коленичи, за да погали животното, което мяукаше тихо, а после го взе на ръце. Котката кротко се остави да я гушнат и нежно близна пръстите на момиченцето, което се усмихваше очаровано. С животното на ръце Ирина отиде до мястото, където я чакаше семейството.

— Едва сме пристигнали, а ти вече домъкна някаква гадина. Кой знае какви зарази носи — гнусливо отсече Алисия.

— Не е гадина, а изоставена котка! — отвърна Ирина. — Мамо?

— Ирина, още дори не сме се настанили — възрази майка ѝ.

Детето направи жална физиономия, а котката подкрепи молбата му с гальовно, изкусително мяукане.

— Може да я държим в градината. Моля те…

— Това е едно дебело, мръсно животно — настоя Алисия. — Мамо, пак ли ще позволиш да стане на нейното?

Ирина прониза по-голямата си сестра със стоманен поглед, който вещаеше обявяване на война, ако тя не си затвореше устата. Алисия задържа погледа ѝ за няколко мига, после се обърна с гневна въздишка и тръгна към превозвачите, които тъкмо товареха багажа. Пътьом се размина с баща си, който забеляза пламналото ѝ от яд лице.

— Какво, караме ли се вече? — попита Максимилиан Карвър. — Това пък какво е?

— Виж я само, няма си никого на тоя свят. Не може ли да я вземем с нас? Ще живее в градината и аз ще се грижа за нея, обещавам — побърза да обясни Ирина.

Смаян, часовникарят изгледа котката, после вдигна очи към жена си.

— Не зная какво ще каже майка ти…

— А какво ще кажеш ти, Максимилиан Карвър? — отвърна жена му с усмивка, развеселена от дилемата, която бе прехвърлила на съпруга си.

— Е, ще трябва да я занесем на ветеринар и…

— Моля теее… — захленчи Ирина.

Родителите ѝ размениха съучастнически поглед.

— Защо пък не? — заключи Максимилиан Карвър, който нямаше никакво желание да започва лятото със семейни разправии. — Но ти ще се грижиш за животното. Обещаваш ли?

Лицето на дъщеря му грейна, а зениците на котката се свиха, превръщайки се в две черни иглички върху сияйното злато на очите ѝ.

— Хайде, побързайте, багажът вече е натоварен! — подкани ги часовникарят.

Ирина се затича към камионетките с котката на ръце. Опряло глава на рамото на детето, създанието не откъсваше поглед от Макс. „Сякаш ни чакаше“, помисли си той.

— Тръгвай, Макс, не се помайвай — настоя баща му и се отправи към камионетките, уловил жена си за ръка.

Момчето ги последва.

В този миг нещо го накара да се обърне и да погледне отново почернелия от времето циферблат на гаровия часовник. Разгледа го внимателно. Нещо в него не беше както трябва. Макс прекрасно си спомняше, че когато пристигнаха на гарата, часовникът показваше дванайсет и половина. Сега обаче стрелките му сочеха дванайсет без десет.

— Макс! — долетя гласът на баща му от камионетката. — Тръгваме!

— Идвам — промърмори Макс на себе си, приковал очи в циферблата.

Часовникът не беше повреден. Работеше си отлично, но с една особеност — стрелките му се движеха наобратно.