Принцът на мъглата

V глава

Събудиха го гласовете на семейството му на долния етаж и трополенето на Ирина по стълбите нагоре и надолу.

Вече се бе стъмнило, но Макс успя да види, че бурята е отминала, оставяйки след себе си балдахин от звезди. Хвърли поглед на часовника си: беше спал почти шест часа. Тъкмо се надигаше от леглото, когато някой потропа на вратата му.

— Време е за вечеря, спяща красавице — бодро се провикна Максимилиан Карвър от другата страна.

За миг Макс се зачуди защо гласът на баща му звучеше толкова весело. После се сети за кинопрожекцията, която им беше обещал същата сутрин по време на закуска.

— Ей сегичка идвам — рече с уста, която все още лепнеше от сандвичите.

— Няма да е зле — отвърна часовникарят, запътил се вече към стълбите.

Въпреки че съвсем не бе гладен, Макс слезе в кухнята и седна на масата при останалите. Алисия се взираше умислено в чинията си, почти без да докосва храната. Ирина нагъваше своята порция с апетит, мърморейки нещо неразбираемо на омразната си котка, която седеше в краката ѝ и следеше неотлъчно всяко нейно движение. Вечеряха спокойно, докато Максимилиан Карвър им обясняваше, че е намерил в града отлично помещение, в което да устрои работилницата си и да започне бизнес отново.

— А ти какво прави днес, Макс? — попита майка му.

— Бях в града. — Останалите от семейството го гледаха, сякаш очакваха подробности. — Запознах се с едно момче, казва се Роланд. Утре ще ходим да се гмуркаме заедно.

— Макс вече си е намерил приятел — победоносно заяви баща му. — Нали ви казвах?

— И какво представлява този Роланд, Макс? — попита Андреа Карвър.

— Знам ли… Симпатичен е. Живее с дядо си, който е пазач на фара. Разведе ме из града и ми показа куп неща.

— Та къде, казваш, ще ходите да се гмуркате? — попита Максимилиан Карвър.

— На южния бряг, от другата страна на пристанището. Според Роланд там имало останки от някакъв кораб, потънал преди много години.

— Може ли и аз да дойда? — намеси се Ирина.

— Не — отсече майка ѝ. — Няма ли да е опасно, Макс?

— Мамо…

— Добре де — отстъпи Андреа Карвър. — Но обещай, че ще внимаваш.

Макс кимна.

— Аз на младини бях добър гмуркач — подхвана Максимилиан Карвър.

— Не сега, слънчице — прекъсна го съпругата му. — Нали щеше да ни показваш някакви филми?

Часовникарят сви рамене и се изправи, готов да блесне с уменията си на прожекционист.

— Помогни на баща си, Макс.

Преди да изпълни каквото искаха от него, Макс хвърли поглед към сестра си Алисия, която не бе продумала по време на цялата вечеря. Отсъстващото ѝ изражение показваше пределно ясно, че мислите ѝ витаеха някъде далеч, но по някаква неясна за Макс причина останалите не забелязваха това или не искаха да забележат. Алисия веднага го погледна на свой ред. Той опита да ѝ се усмихне.

— Искаш ли да дойдеш утре с нас? — предложи момчето. — Роланд ще ти хареса.

Сестра му се усмихна едва-едва и само кимна в отговор, но тъмните ѝ, бездънни очи проблеснаха за миг.

— Готово! Изгасете светлината — нареди Максимилиан Карвър, който тъкмо бе вкарал ролката на филма в прожектора. Апаратът изглеждаше така, сякаш беше от времето на самия Коперник, и Макс имаше сериозни съмнения, че ще проработи.

— Какво ще гледаме? — полюбопитства Андреа Карвър, взела в прегръдките си Ирина.

— Нямам никаква представа — призна часовникарят. — В гаража има една кутия с десетки филми без никакво обозначение. Взех наслуки няколко от тях. Не бих се учудил, ако нищо не се вижда. Емулсиите върху целулоидната лента се развалят много лесно и след всички тези години е твърде вероятно да са се отделили от лентата.

— Какво значи това? — прекъсна го Ирина. — Нищо ли няма да видим?

— Има само един начин да се разбере — отвърна баща ѝ и включи прожектора.

След няколко секунди апаратът заработи, бръмчейки като стар мотоциклет. Трепкащият лъч на обектива проряза стаята като копие от светлина. Макс се съсредоточи върху правоъгълника, проектиран на бялата стена. Това бе като да надничаш в магически фенер: никога не се знаеше какви видения могат да изскочат от него. Момчето затаи дъх и само след миг стената оживя от образи.

На Макс не му трябваше много време, за да разбере, че този филм не идваше от склада на някое старо кино. Не беше копие от някой прочут филм, нито пък забравена лента от епохата на нямото кино. Размазаните и повредени от времето образи очевидно бяха заснети от аматьор. Това бе просто домашен филм, вероятно заснет преди години от предишния собственик на къщата, доктор Флайшман. Макс предположи, че и останалите ленти, намерени от баща му в гаража до овехтелия прожектор, сигурно бяха такива. Мечтите на Максимилиан Карвър за частен киноклуб рухнаха за миг.

Камерата показваше доста неумело някаква разходка из гора. Лентата явно бе заснета, докато операторът бе вървял бавно между дърветата. Образите бяха някак накъсани, с резки промени на светлината и фокуса, заради които бе трудно да се познае мястото, което служеше за сцена на тази чудновата разходка.

— Но какво е това? — възкликна Ирина, видимо разочарована, и погледна баща си. Той се взираше объркан в странния и — съдейки по първата минута — непоносимо скучен филм.

— Не знам — унило измънка Максимилиан Карвър. — Не очаквах подобно нещо…

Макс също бе започнал да губи интерес към прожекцията, когато нещо в хаотичната каскада от образи привлече вниманието му.

— Дали да не опиташ с друга лента, скъпи? — предложи Андреа Карвър, опитвайки се да спаси разбитите илюзии на съпруга си.

— Почакай — прекъсна я Макс, който в този миг видя познат силует.

Сега камерата бе излязла от гората и напредваше към площ, оградена с висока каменна стена с врата от островърхи метални пръчки. Макс познаваше това място; бе го посетил същата сутрин.

Запленен, той видя как изображението трепна, сякаш човекът с камерата се бе спънал леко, след което навлезе в градината със статуите.

— Това пък какво е? — промълви Андреа Карвър. — Прилича на гробище.

Камерата показа част от градината. В този филм тя не изглеждаше така занемарена, както я бе видял Макс. Нямаше и помен от плевели, а каменната настилка беше чиста и излъскана, сякаш някой грижовен пазач от сутрин до вечер се бе старал да поддържа мястото в безупречен вид.

Камерата се спря върху всяка от статуите, разположени в основните пресечни точки на голямата звезда, която се виждаше ясно в подножието на фигурите. Макс позна белите каменни лица и одеждите на панаирджии от пътуващ цирк. Имаше нещо смущаващо в напрегнатите пози на тези призрачни силуети и в театралните гримаси на привидно застиналите им лица.

Филмът показваше всеки от членовете на цирковата трупа без никакво прекъсване. Семейството гледаше фантастичното зрелище в тишина, нарушавана само от жалното бръмчене на прожектора.

Накрая камерата се насочи към центъра на звездата и показа очертаната срещу светлината фигура на усмихнатия клоун, около която бяха разположени останалите статуи. Макс огледа внимателно чертите на лицето му и отново усети, че го побиват тръпки, както когато бе застанал пред него. Имаше нещо в този образ, което се разминаваше със спомените на Макс от посещението в градината, но лошото качество на филма не му позволяваше да види статуята достатъчно ясно, за да определи в какво се изразява разликата. Семейство Карвър догледа безмълвно последните кадри, пробягващи в лъча на прожектора. Максимилиан Карвър изключи апарата и запали лампата.

— Джейкъб Флайшман — промълви Макс. — Това са домашните филми на Джейкъб Флайшман.

Баща му кимна мълчаливо. Прожекцията бе свършила и момчето усети за миг, че присъствието на онзи невидим гост, удавил се преди няколко години на същия бряг, на броени метри оттам, изпълваше всяко кътче на дома. Изведнъж се почувства като натрапник.

Без да обели дума, Максимилиан Карвър се зае да разглобява прожектора, а жена му взе Ирина на ръце и я понесе към горния етаж, за да я сложи да си легне.

— Може ли да спя при теб? — попита Ирина, прегърнала майка си.

— Остави това — каза Макс на баща си. — Аз ще го прибера.

Максимилиан се усмихна на сина си и го потупа по гърба.

— Лека нощ, Макс. Лека нощ, Алисия.

— Лека нощ, татко — отвърна тя, загледана след баща си, който се бе запътил към стълбите. Изглеждаше уморен и разочарован.

Когато стъпките на часовникаря заглъхнаха, Алисия се обърна и впи поглед в Макс.

— Обещай ми, че няма да кажеш на никого това, което ще ти разкажа сега.

Макс кимна.

— Дадено. За какво става дума?

— За клоуна. Оня от филма — подхвана сестра му. — Виждала съм го и преди. Яви ми се насън.

— Кога? — попита Макс с разтуптяно сърце.

— В нощта преди да пристигнем в тази къща.

Той седна срещу нея. Трудно бе да се прочетат чувствата по лицето ѝ, но на Макс му се стори, че долавя сянка от страх в очите ѝ.

— Я разкажи по-подробно — настоя той. — Какво точно сънува?

— Странно е, но в съня беше, знам ли, някак различен — каза Алисия.

— Различен ли? В какъв смисъл?

— Не беше клоун. Не знам — отвърна тя, свивайки рамене, сякаш говореше за нещо маловажно, въпреки че треперещият ѝ глас издаваше тревога. — Мислиш ли, че това означава нещо?

— Не — излъга Макс, — не ми се вярва.

— Сигурно си прав — съгласи се Алисия. — Уговорката за утре остава ли? За гмуркането…

— Естествено. Да те събудя ли?

Алисия се усмихна на по-малкия си брат. Макс я виждаше да се усмихва за пръв път от месеци, ако не и от години.

— Ще съм будна — заяви тя, отправяйки се към стаята си. — Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Макс.

Изчака да чуе как се затваря вратата на стаята ѝ, после седна в креслото до прожектора. Оттам дочуваше как родителите му си говорят полугласно в спалнята си. Останалата част от къщата бе потънала в нощната тишина, едва нарушавана от плисъка на вълните, разбиващи се в брега. Макс усети, че някой го гледа от подножието на стълбата. Котката на Ирина се взираше в него с жълтите си, искрящи очи. Макс я изгледа на свой ред.

— Марш оттук — нареди той.

Все така вторачено в него, животното не помръдна няколко секунди, после се изгуби в сенките. Момчето стана и се зае да прибира прожектора и филма. За миг му мина през ум да ги отнесе обратно в гаража, но идеята да излезе навън в непрогледната нощ не изглеждаше особено привлекателна. Загаси лампите и се качи в стаята си. Погледна през прозореца към градината със статуите, невидима в нощния мрак. После си легна и загаси лампата на нощното шкафче.

За негова изненада, последният образ, който пробяга през съзнанието му, преди да се унесе в сън, не беше зловещата филмова разходка в тайнствената градина, а онази неочаквана усмивка на Алисия. На пръв поглед това бе нещо съвсем незначително, но Макс чувстваше, че между тях двамата се бе отворила врата. От тази нощ насетне никога не би възприемал сестра си като някаква непозната.