Принцът на мъглата

XI глава

Когато старият пазач на фара приключи разказа си, часовникът на Макс показваше, че остават няколко минути до пет часа. Навън слаб дъждец ръмеше над залива, а вятърът, който духаше откъм морето, блъскаше настойчиво кепенците на прозорците.

— Задава се буря — рече Роланд, оглеждайки оловния хоризонт.

— Макс, време е да се прибираме. Татко ще се обади скоро — промълви Алисия.

Брат ѝ кимна неохотно. Трябваше да обмисли внимателно всичко, което им бе разказал старецът, и да се опита да подреди късовете от мозайката. Усилието да си припомни тази история бе потопило Виктор Крей в безучастно мълчание и той се взираше пред себе си с отсъстващо изражение.

— Макс… — настоя Алисия.

Макс стана и безмълвно махна за сбогом на стареца, който му отвърна с леко кимване. Роланд погледа дядо си няколко секунди, после излезе с приятелите си навън.

— И сега какво? — попита Макс.

— Не зная какво да мисля — сви рамене Алисия.

— Не вярваш ли в тази история? — попита брат ѝ.

— Не е много за вярване — отвърна тя. — Трябва да има някакво друго обяснение.

Макс погледна въпросително към Роланд.

— Ти също ли не вярваш на дядо си, Роланд?

— Да ти кажа честно, и аз не знам какво да вярвам — отвърна момчето. — А сега да тръгваме, ще дойда с вас, преди бурята да ни настигне.

Алисия се качи на велосипеда на Роланд и двамата поеха по обратния път без повече приказки. Макс се обърна да погледне за миг къщата при фара и се зачуди дали бе възможно дългите самотни години, прекарани на стръмното възвишение, да са накарали Виктор Крей да съчини тази зловеща приказка, в която той самият несъмнено вярваше. Остави хладния дъждец да освежи лицето му, после се качи на колелото си и потегли надолу.

Историята на Каин и Виктор Крей бе все така ярка в мислите му, когато стигна до пътя, който се виеше покрай залива. Докато въртеше чевръсто педалите под дъжда, Макс започна да подрежда фактите по единствения начин, който му изглеждаше правдоподобен. Дори ако допуснеше, че всичко, казано от стареца, е вярно — което бе трудно да се приеме, — ситуацията си оставаше неизяснена. Един могъщ чародей, прекарал много години в летаргия, като че ли бавно се връщаше към живота. В този ред на мисли, смъртта на малкия Джейкъб Флайшман бе първият признак за пробуждането на Каин. И все пак нещо в цялата история, която пазачът на фара бе крил толкова дълго, някак не се връзваше.

Небето пламна от първите светкавици и вятърът захвана да плюе едри капки дъжд в лицето на Макс. Той ускори темпото, въпреки че краката му още не се бяха възстановили от сутрешния маратон. Оставаха му около два километра до къщата на плажа.

Макс съзнаваше, че не би могъл просто да приеме разказа на стареца, сякаш той обясняваше всичко. Призрачното присъствие на статуите в градината и събитията от първите няколко дни в градчето показваха, че се е задействал някакъв зловещ механизъм и че никой не би могъл да предскаже какво ще се случи тепърва. С помощта на Алисия и Роланд или без нея, Макс бе решен да продължи разследванията си и да разнищи загадката докрай, започвайки с онова, което като че ли водеше право към сърцевината ѝ: филмите на Джейкъб Флайшман. Колкото повече прехвърляше историята в ума си, толкова повече се убеждаваше, че Виктор Крей не им бе казал цялата истина. Това бе ясно като бял ден.

Алисия и Роланд чакаха на верандата, когато Макс, прогизнал до кости, остави колелото си в гаража и изтича да се скрие от проливния дъжд.

— Това се случва за втори път тая седмица — разсмя се Макс. — Ако я карам така, ще се свия от водата. Нали не мислиш да се връщаш сега, Роланд?

— Боя се, че ще трябва — отвърна приятелят му, загледан в плътната завеса на дъжда, който плющеше яростно. — Не ми се иска да оставям дядо сам.

— Вземи поне една мушама — рече Алисия. — Иначе ще пипнеш пневмония.

— Няма нужда, свикнал съм. Пък и това е лятна буря, бързо ще премине.

— Гласът на опита — пошегува се Макс.

— Ами да…

Тримата приятели се спогледаха мълчаливо.

— Май ще е най-добре да не се връщаме към темата до утре — предложи Алисия след малко. — Един здрав сън ще ни помогне да видим нещата много по-ясно. Поне така казват хората.

— И кой ще спи тая нощ след такава история? — възрази Макс.

— Сестра ти има право — рече Роланд.

— Подмазвач! — подразни го Макс.

— За да сменим темата, утре мислех да отида пак да се гмуркам при кораба. Може би ще успея да си намеря секстанта, който някой изпусна оня ден… — каза приятелят му.

Макс се опита да измисли съкрушителен отговор, с който да подчертае, че намира идеята за много лоша, но Алисия го изпревари.

— Там ще бъдем — тихо рече тя.

Някакво шесто чувство подсказа на брат ѝ, че бе употребила множествено число само от куртоазия.

— До утре тогава — отвърна Роланд, без да откъсва блесналия си поглед от Алисия.

— Ехо, и аз съм тук — напевно рече Макс.

— До утре, Макс. — Роланд вече се бе запътил към колелото си.

Братът и сестрата го гледаха как потегли в бурята. Останаха на верандата, докато силуетът му не се изгуби в далечината.

— Трябва да си сложиш сухи дрехи, Макс. Докато се преобличаш, ще спретна нещо за вечеря — предложи Алисия.

— Ти ли бе? — тросна се момчето. — Ти не умееш да готвиш.

— Че кой говори за готвене, господинчо? Това да не ти е хотел? Хайде, влизай! — рече сестра му с лукава усмивка.

Макс реши да последва съвета ѝ и влезе вътре. Отсъствието на Ирина и на родителите им засилваше усещането, което му бе внушила къщата още от първия ден — че е натрапник в чужд дом. Докато се качваше по стълбите към стаята си, изведнъж си даде сметка, че от няколко дни не бе виждал противната котка на по-малката си сестра. Това не му се стори голяма загуба и тази мисъл изхвръкна от главата му така бързо, както бе дошла.

Вярна на думата си, Алисия не изгуби в кухнята дори секунда повече от необходимото. Намаза няколко филии ръжен хляб с масло и мармалад и наля две чаши мляко.

Когато Макс видя подноса с тъй наречената вечеря, изражението му бе по-красноречиво от всякакви думи.

— Да не съм чула гък! — заплаши го сестра му. — Не съм дошла на този свят, за да готвя.

— Не думай — отвърна Макс, който бездруго не беше особено гладен.

Вечеряха мълчаливо, очаквайки всеки момент да им се обадят с новини от болницата, но телефонът не иззвъня.

— Може да са ни търсили одеве, когато бяхме при фара — предположи Макс.

— Може — промълви Алисия.

По лицето ѝ се четеше загриженост.

— Ако беше станало нещо, щяха да се обадят пак — успокои я момчето. — Всичко ще е наред, ще видиш.

Сестра му го погледна с вяла усмивка, потвърждавайки вродената способност на Макс да утешава другите с доводи, в които той самият не вярваше.

— Вероятно е така — съгласи се тя. — Май ще отида да си легна, а ти?

Макс пресуши чашата си и посочи към кухнята.

— Ей сега ще се кача, но най-напред ще хапна още нещо. Умирам от глад — излъга той.

Щом чу как Алисия затвори вратата на стаята си, Макс остави чашата и се отправи към гаража в търсене на още филми от личната колекция на Джейкъб Флайшман.

Макс включи прожектора и лъчът светлина заля стената с един неясен образ, който изглеждаше като сбор от някакви символи. Картината бавно дойде на фокус и момчето осъзна, че това бяха просто цифри, разположени в кръг — всъщност гледаше циферблата на часовник. Стрелките му бяха неподвижни и хвърляха идеално очертана сянка, от което можеше да се заключи, че кадърът е заснет на ярко слънце или под някакъв силен източник на светлина. Филмът продължи да показва циферблата, докато — отначало бавно, а после с нарастваща скорост — стрелките започнаха да се въртят наобратно. Човекът, държащ камерата, явно отстъпи назад и сега зрителят можеше да види, че часовникът бе окачен на верижка. Ново отдръпване на около метър и половина показа, че въпросната верижка висеше от една бяла ръка. Ръката на статуя.

Макс тутакси позна градината със статуите, заснета и в първия филм на Джейкъб Флайшман, който бяха гледали преди няколко дни. И този път разположението на статуите бе по-различно, отколкото си го спомняше. Камерата отново започна да се движи по тях без пауза, както и в първия филм. На всеки два метра обективът се спираше върху лицето на някоя от фигурите. Момчето огледа едно по едно застиналите изражения на зловещата циркова трупа. Представи си как членовете ѝ напразно се борят за живота си в непрогледния мрак на трюма на „Орфей“, докато ледената вода ги залива неумолимо.

Накрая камерата бавно се приближи към фигурата, увенчала центъра на шестолъчната звезда. Клоунът. Доктор Каин. Принца на мъглата. В нозете му Макс забеляза неподвижната фигура на котка, протегнала ноктеста лапа във въздуха. Макс не помнеше да я е виждал при посещението си в градината и бе готов да се обзаложи, че обезпокоителната прилика между каменното животно и създанието, което Ирина бе прибрала от гарата, не е плод на случайността. Докато гледаше тези образи, а дъждът навън тропаше по стъклата и бурята се отдалечаваше навътре към сушата, никак не бе трудно да повярва в историята, която пазачът на фара им бе разказал същия следобед. Злокобното присъствие на тези заплашителни силуети бе достатъчно да разсее всяко съмнение, колкото и разумно да изглеждаше то.

Камерата се приближи към лицето на клоуна, спря се на около половин метър и се задържа така няколко секунди. Макс хвърли поглед към ролката и видя, че филмът отиваше към края си — оставаха само няколко метра от лентата. Някакво движение на екрана отново привлече вниманието му. Каменното лице мърдаше едва забележимо. Той стана и отиде до стената, върху която се прожектираше филмът. Зениците на каменните очи се разшириха, а устните бавно се извиха в жестока усмивка, оголвайки редица зъби, дълги и остри като на вълк. Макс усети буца в гърлото си.

Само след миг образът изчезна и момчето чу звука от ролката, която се извъртя докрай. Филмът беше свършил.

Макс изключи прожектора и пое дълбоко дъх. Сега вече вярваше на всяка дума, казана от Виктор Крей, но от това съвсем не се почувства по-добре — точно обратното. Качи се в стаята си и затвори вратата зад гърба си. През прозореца можеше да види смътно в далечината градината със статуите. И този път каменното заграждение тънеше в гъста и непроницаема мъгла.

Тази нощ обаче танцуващият мрак сякаш не идваше от гората, а извираше от самия него. Докато се мъчеше да прогони от ума си лицето на клоуна и да заспи, Макс си помисли, че мъглата бе всъщност леденият дъх на доктор Каин, който чакаше с усмивка часа на своето завръщане.