Равноденствие

ОКСФОРД: 11 АВГУСТ 1690 г. МАЛКО ПРЕДИ ПОЛУНОЩ

На Джон Уикинс му се струваше, че ще припадне от задухата и болката. Въпреки балсама и грижите на Робърт Бойл изгорената му ръка го болеше така силно, както и сутринта, а ужасното главоболие, което го мъчеше цял ден, почти не беше намаляло.

С Бойл и Хук бяха минали през лабиринта и сега се намираха в коридора преди последната зала. Дишаха тежко. Успяха да зърнат тримата мъже пред себе си само веднъж, когато влизаха във винарската изба на колежа — Нютон, Фатио и още един човек, с качулка, за чиято самоличност не бяха много сигурни, бяха влезли в тунелите преди тях и изчезнаха в лабиринта.

Сега групата на Нютон беше влязла в залата. От леко открехнатата врата се процеждаше слаба светлина.

Отвън тримата Пазители се бяха подпрели на влажната хлъзгава стена на коридора. Единствената факла, с която разполагаха, беше изгоряла. От вътрешността на залата се чуваше мъжки глас — напяваше някакви дълги монолози от едва доловими думи, прекъсвани от време на време от припяването на още два гласа. Струйка пот се стече по гърба на Уикинс и той здраво стисна с влажните си ръце дръжката на шпагата си. От дясната му страна стоеше Хук и тихо ругаеше, а отляво беше Бойл, с извадена шпага. Острието й проблясна на тънкия лъч светлина от залата и Уикинс успя да види за миг профила на възрастния мъж. Беше забил поглед във вратата, лицето му бе пребледняло от напрежение. В следващия миг Бойл направи три големи бързи и тихи крачки към залата, стигна до вратата и им даде знак да го последват. Хвана вратата и с едно рязко движение я отвори. Тримата се втурнаха в залата с извадени шпаги.

Лъхна ги миризма на терпентин, пот и човешка плът. Тежкият влажен въздух и монотонните магически заклинания също не пожалиха сетивата им. Тримата съзаклятници от групата на Нютон, облечени с тежки сатенени роби в черно и сиво и с качулки на главите, стояха пред пентаграмата в дъното на залата. Онзи в средата държеше над главата си малка червена сфера.

Пазителите имаха на своя страна предимството на изненадата и Бойл беше решен да не го пропилее — спусна се към мъжа с кълбото, сграбчи го за врата и го повлече настрани от пентаграмата. Рубиновата сфера падна на земята и се търкулна по каменния под до пентаграмата. Бойл изправи мъжа на крака и опря шпагата си в гърлото му. Хук и Уикинс, които се бяха втурнали след Бойл, спряха пред другите двама и насочиха шпагите си към скритите им лица.

Бойл отпусна леко хватката около врата на своя пленник и го завъртя. Всички чуваха злобното му ръмжене изпод качулката. Но беше безсилен. Шпагата на Бойл беше опряна в адамовата му ябълка.

— Свалете качулките — заповяда Бойл. Никой не помръдна.

— Свалете качулките — повтори Бойл.

Каза го, без да повишава тон, но в гласа му вече се долавяше жлъчна настойчивост.

Нютон бавно се подчини. Дългите му посивели къдрици бяха полепнали по мокрото лице. Черните му очи горяха от ярост и омраза.

— Кой си мислиш, че си ти? — изсъска той. — Каква власт имаш тук?

Без да трепне, Бойл го гледаше в очите.

— За разлика от вас — каза той, — аз имам пълното право да съм тук, професор Нютон.

Нютон се подсмихна, лицето му се разкриви в маска от мокри бръчки. Приличаше на Мефистофел.

— Глупав натрапник! — изсъска той. — Аз съм Господарят тук. Само аз разбирам думите на мъдреците. Аз съм истинският наследник на Светлината, Пътя и Знанието.

С пренебрежителна усмивка, показваща колко слабо го интересуват убежденията на Нютон, Бойл каза:

— Джон, Робърт, да видим кои са другите.

Без да отместват върховете на шпагите си от гърлата на двете фигури в роби, Хук и Уикинс дръпнаха качулките им и отстъпиха крачка назад.

— Джеймс? Собственият ми брат Джеймс? — стъписа се Бойл. — Какво правиш тук?

Точно такава възможност чакаше Нютон. Със зверски рев, той се спусна напред, хвана Бойл за китката и го накара да пусне шпагата.

Единствено Нютон се беше окопитил толкова бързо. Останалите стояха като препарирани. Но след миг се съвзеха и залата се изпълни със звънтене на стомана и прегракнали викове.

Нютон се хвърли към рубиновата сфера. Уикинс успя да го хване за глезена и двамата се строполиха на земята. Заслепен от ярост, Уикинс започна да скубе косата на Нютон и той запищя от болка. После опря шпагата си в гърлото му.

— Ти предаде приятелството ми! — изкрещя в ухото му. — Аз ти вярвах!

Но въпреки гнева си Уикинс не беше сигурен как да постъпи. Исак Нютон беше в ръцете му. Едно мръдване на шпагата — и той щеше да се прости с живота си, а кръвта му да обагри пода. Но не това беше целта им. Въпреки омразата, която Уикинс изпитваше сега към Лукасовия професор, той не беше убиец. И точно тогава забеляза сферата. Грабна я с лявата си ръка и я пъхна в туниката си. После изправи Нютон на крака и без да маха острието от гърлото му, заотстъпва към останалите. Но понеже не виждаше къде върви, се спъна в един от масивните свещници и падна.

Нютон се хвърли към шпагата му. След миг оръжието беше в ръката му и той се огледа да види какво става. Очите му горяха, сетивата му бяха изострени, а инстинктът му за съхранение го зареждаше със сила.

На няколко стъпки от него Бойл беше хванал брат си за гърлото и го бе притиснал до стената. До него, задъхан от ярост, Никола Фатио дю Дуйли беше замръзнал на сантиметри от върха на шпагата на Хук.

— Джеймс, Джеймс… как можа? — въздъхна Бойл съкрушено.

— Големият ми брат Робърт — отвърна с ехидна усмивка Джеймс. — Робърт, винаги си се приемал като мой баща… спести ми нравоученията. Нямам нужда от тях.

— Но защо? — прошепна Бойл. — Защо?

— Нима не знаеш, Робърт? Наистина ли? Не знаеш?

Бойл бавно поклати глава.

— Къде другаде можех да отида, скъпи братко? Как можех да се съревновавам с теб? Хвърляш толкова дълга сянка.

Бойл трепна, усетил върха на острието в тила си.

— Хвърли шпагата — изсъска Нютон. — Веднага.

Бойл се подчини и се обърна. Дю Дуйли и Джеймс Бойл все още бяха на мушката на нетрепващата рапира на Хук, а Уикинс — тъкмо се изправяше — се хвърли напред и грабна шпагата на Бойл от земята.

— Още една крачка и ще го разпоря! — извика Нютон.

Уикинс не спря.

— Говоря сериозно — каза Нютон и натисна. По острието потече кръв.

Уикинс спря и викна:

— Ще гориш в ада за това!

— Грешиш, стари ми приятелю — отвърна Нютон спокойно. — Господ знае, че мотивите ми са искрени.

И като пое дълбоко дъх, добави:

— А сега ми дай сферата.

Уикинс не помръдна.

— Дай ми сферата.

— Недей, Джон — изпъшка Бойл.

— Не обръщай внимание на този стар глупак. Дай ми сферата. Веднага. Дай ми я или, кълна се, ще го убия — извика Нютон.

Уикинс бавно пъхна ръка под дрехата си и пръстите му обхванаха кълбото.

— Не! Недей! — примоли се Бойл. — По-добре да умра…

Уикинс извади рубиновата сфера. В този момент Хук, който досега вардеше Фатио и Джеймс Бойл, изведнъж насочи шпагата си към Нютон. Той долови движението с периферното си зрение и за миг се разсея. Това беше достатъчно. Робърт Бойл впи зъби в ръката на Нютон и той изпищя, но някак си успя да задържи шпагата.

Изруга, извърна се и замахна към рамото на Хук. После изчезна в тъмния коридор.

Уикинс понечи да хукне след него, но Бойл го спря.

— Джон, Джон, остави го. Бездруго няма да го намериш в лабиринта. Трябва да приберем това, което остана, сферата и документите.

Гласът му бе уморен и непоносимо тъжен.

— Аз трябва да разплета тази ужасна паяжина — продължи той, — а ти да подсигуриш бъдещето. Когато излезем горе, вземи най-бързия кон и го пришпори до Кембридж. Гледай да стигнеш там преди Нютон. И изгори всичко.