Равноденствие

ЛОС АНДЖЕЛИС: ДВА ДНИ ПО-КЪСНО

Един висок слаб мъж с торбести къси панталони и мека филцова шапка излезе на яркото калифорнийско слънце. Беше прекрасна утрин. Плажната ивица беше тиха и пуста, все още нямаше отворили заведения.

Мъжът мина по дъсчената пътека, тръгна бос по топлия ситен пясък на Венис Бийч и стигна до водата. Обърна се и погледна към просторната ослепително бяла къща на брега, с тераси от метал и стъкло, после седна на пясъка и се загледа в океана.

Мобилният му телефон изпиука. Той погледна дисплея и прочете съобщението. То гласеше: „Задачата е изпълнена. Последното момиче е спасено. Господарят и слугата са мъртви. Желая ти вечно щастие. Брадуардин“.

Чарли Тъкър се усмихна и се загледа във вълните. Не беше лесно да инсценира в Лондон собствената си смърт, но като водач на Пазителите, разполагаше с доста ресурси. Полицаите и екипът на линейката, дошли на мястото на неговото „убийство“, бяха верни членове на братството. Изпълниха задълженията си безупречно, а докато той свикваше със силното калифорнийско слънце, други доверени хора организираха погребението му в Кройдън. Не му беше много приятно, че излага Лора на опасност, но, както й беше казал в DVD-то, което й остави, тя така или иначе вече се беше замесила в тази история.

Голяма заслуга имаше и Брадуардин от двадесет и първи век. „Брадуардин“ беше псевдонимът, използван от неговия най-доверен съратник и също като него Пазител, Малкъм Бриджис. Малкъм изпълняваше най-опасната задача и беше поел най-големия риск. Беше внедрен в МИ-5 и в Оксфорд, за да следи дейността на окултистите, също както Джон Уикинс бил пратен в Кембридж преди почти три века и половина, за да държи под око Нютон. Бриджис не разполагаше с убедителни доказателства за пред властите, затова беше постъпил така, както бяха действали всички Пазители през вековете: наблюдаваше и чакаше, представяше се за приятел и се намесваше, когато имаше възможност, без да излага на показ древната организация, към която принадлежеше. Чарли приемаше и разбираше този род дейност, защото той самият беше правил същото — беше използвал различни хора, беше ги манипулирал така, че да правят това, което иска той.

И така, от другия край на света, Брадуардин — Бриджис го беше държал в течение за развоя на събитията. Веднага беше информиран, когато Лайтман се покри. Също като него, професорът беше инсценирал собственото си изчезване, бе стигнал дори дотам да има свидетел на отвличането. Чарли знаеше също, че Лора и Филип са влезли в лабиринта. От шест хиляди мили не можеше да направи друго, освен да чака и да се надява, че им е дал достатъчно информация, за да успеят да се справят с изпитанията. Сега вече знаеше, че Джо е спасена, а Лайтман и Спенсър са мъртви.

Въздъхна, бръкна в джоба си и извади безценния предмет, който винаги носеше със себе си: една идеална рубинова сфера. Вдигна я към слънцето и се взря в изящната спирала от йероглифи, която се виеше от полюс до полюс. Слънчевите лъчи се пречупиха в необятните дълбини на сферата. Той я прибра в джоба си и се загледа към синевата на океана. Беше доволен и щастлив, в мир със себе си и света.

Фактология и художествена измислица

Романът „Равноденствие“ е художествена измислица, разбира се, плод на творческото въображение на автора, но някои елементи от разказа се основават на факти. В следващите страници са изложени по-важните от тези елементи и истината за тях.

За алхимията се смята, че е предшественикът на съвременната химия. Тя се е практикувала в продължение на хиляди години и има последователи дори в наши дни. Някои твърдят, че корените на това изкуство са още в древността и че известни личности, Мойсей дори, били алхимици. Последното твърдение едва ли е вярно.

Със сигурност знаем обаче, че алхимията е отпреди поне две хиляди години, защото има намерени доказателства за алхимична дейност в Китай, а също и в град Александрия — много от тях са били унищожени в началото на пети век от епископ Теофил Александрийски. Древните китайци са били запалени алхимици и според някои учени тъкмо те са открили барута векове преди той да бъде преоткрит в Европа от известния философ на тринадесети век Роджър Бейкън. Има също и запазени записки на древните китайци за провежданите от тях алхимични експерименти върху хора, като за опитни зайчета са използвали осъдени на смърт затворници.

Алхимиците вярвали, че могат да открият една магична субстанция, наречена Философски камък, която можела да превърне всеки метал в злато. За тази цел хиляди мъже и жени прекарвали години наред в тъмните задушни лаборатории, посветени единствено на своята все убягваща им мечта.

Алхимиците твърдо вярвали в заниманията си и не малко от тях били напълно обсебени от този занаят. Великият психолог Карл Юнг, силно впечатлен от алхимията, стига до заключението, че дейностите, които алхимиците извършвали в лабораториите си, са един вид ритуали, наподобяващи религиозната отдаденост и че докато се опитват да превърнат другите метали в злато, алхимиците всъщност целят да трансмутират собствената си душа. Това е сходно с всеки религиозен ритуал, при който адептът се стреми да постигне съвършенство, тоест да намери „златото“ вътре в себе си. Алхимиците не съзнавали много ясно тази част на своите усилия, но знаели, че трябва да са с „чист дух“, за да успеят. Много от тях подготвяли душата си за тази задача години, дори десетилетия наред.

Някои съвременни окултисти продължават да твърдят, че алхимията е истинска наука, и се опитват да правят аналогия между нея и съвременната квантова механика — научната теория, която описва света на податомно ниво. Но такава връзка всъщност няма. Квантовата механика е точна наука, основаваща се на почти сто години експерименти, докато алхимията се базира на погрешното схващане, че превръщането на обикновен метал в благороден може да стане в тигел. Освен това на квантовата механика се базират истински, реално приложими технологии като например лазерът, телевизията и микроелектрониката, докато алхимията е абсолютно субективна и няма никаква логична основа.

Алхимията е много противоречив предмет за изучаване, защото е била тясно свързана и напълно зависима от практикуващия. Всеки алхимик е имал свои собствени методи за откриване на онова, за което е смятал, че е Философският камък. Най-ранните познати досега документи по този въпрос са били съхранявани в Александрия. От ръкописите, оцелели при опожаряването на прочутата библиотека, арабските философи от седми и осми век развиват един по-напредничав вариант на алхимията. Той е пренесен в Европа около единадесети век и алхимията скоро става популярна по целия континент. До шестнадесети век вече има стотици пътуващи магове, които се препитават в служба на наивни заможни търговци и благородници.

Стотици алхимици описват в книги техниките, които използват, но съзнателно правят неясен смисъла на думите или използват метафоричен език, за да не могат други алхимици да ги копират. Втората причина да описват кодирано откритията си е да прикрият факта, че въобще не са успели да постигнат целта си.

През 1404 г. английският крал Хенри IV обявява практикуването на алхимия за престъпление, тъй като смята, че ако някой алхимик успее в своите начинания, ще се наруши стабилността на държавата, защото ще има свръхпроизводство на злато, което ще дестабилизира финансовата система. По-късно обаче кралица Елизабет I наема алхимици на работа в двореца с надеждата да увеличи запасите от злато на държавната хазна. Един от любимците й е Джон Дий, който освен талантлив учен бил и окултист.

Надеждите на алхимиците да превръщат металите в злато били напълно безпочвени, защото те се опитвали да променят самата същност на материята, като използват единствено пещ и смес от най-прости химични вещества. Трансмутацията1 днес е възможна единствено в ядрен реактор, където атомите се раздробяват на по-малки частици посредством процеса, наречен „разбиване на атома“. Но макар производството на злато от друг метал да е технически възможно, количеството енергия, необходимо за това, а следователно и разходите, надхвърлят многократно стойността на материала, получен в края на процеса.

Алхимиците използвали съвсем различни методи. Обикновено започвали, като поставяли в хаван три вещества: метална руда, най-често непречистено желязо, друг метал (обикновено олово или живак) и някаква киселина с органичен произход, в повечето случаи лимонена. После омесвали тези три вещества и ги оставяли да престоят, понякога до половин година, за да „узреят“, след което внимателно нагрявали сместа в тигел. Температурата трябвало да се повишава много бавно, докато стигне оптимума, който бивал поддържан десет дни.

Това бил опасен процес, при който се отделяли токсични изпарения и често алхимиците, които работели в тесни помещения, ставали жертва на отровните живачни изпарения. Други пък постепенно полудявали от оловно или живачно натравяне.

След приключването на нагряването сместа се изваждала от тигела и се разтваряла в киселина. Поколения наред алхимиците експериментирали с различни разтворители и по този начин били открити азотната, сярната и оцетната киселина.

След успешното разтваряне на сместа в киселината следващата стъпка била материалът да се подложи на дестилация. Това бил най-деликатният и бавен процес и често на алхимика му трябвали години, за да го извърши задоволително. Той също криел опасности — огънят в лабораторията не бивало да угасва и злополуките не били рядкост.

Ако алхимикът имал късмета да не се подпали и да не изгори и материалът не бивал загубен поради неудачен експеримент, можело да се премине към следващия етап, който определено има връзка с мистицизма. Според повечето алхимични текстове моментът, когато дестилацията трябва да се спре, се определя от „знак“. Но никъде в писанията не се казва ясно кога или как трябва да стане това, поради което алхимикът просто чакал, докато не решавал, че е настъпил най-подходящият момент да спре процеса и да мине към следващата стъпка.

А тя се състояла в това да се извади материалът от дестилационния апарат и да му се прибави окислител. Най-често това бил калиев нитрат — вещество, което със сигурност било известно на древните китайци, а вероятно и на александрийците. В комбинация със сярата от металната руда и въглерода от органичната киселина това, което получавал алхимикът, било експлозивна смес, а именно — барут.

Много от алхимиците, извадили късмет да не се отровят и да не изгорят, завършвали земния си път вдигнати във въздуха заедно с лабораториите си.

Успелите да оцелеят през всички тези етапи можели вече да пристъпят към финалната фаза, при която сместа се поставяла в специален контейнер и внимателно се затопляла. В резултат на всичко това, след охлаждане на материала, понякога се получавало едно бяло твърдо вещество, познато като Белия камък, за което се смятало, че може да превръща основните метали в сребро. А след най-висшата фаза — получаването на червено твърдо вещество, наречено Червената роза, посредством затопляне, охлаждане и пречистване на дестилата — се предполагало, че вече може да се получи и самият Философски камък.

В алхимичните писания всички тези етапи на процеса са описани алегорично, с мистичен таен език, кодове и метафори. Така например смесването на първите съставки и тяхното стопяване чрез нагряване е наречено „изправянето на двата дракона един срещу друг“. По този начин мъжките и женските елементи у веществата, символизирани от крал и кралица, първо биват освобождавани, а после отново събирани, тоест „съюзявани“. Тази идея е залегнала в основата на едно от най-известните алхимични произведения, а именно алегоричната книга „Алхимичната сватба“, която някои тълкуват като описание на самия процес на трансмутация.

Алхимията е фантазия, но дава плодове. Именно алхимиците са открили или усъвършенствали много от познатите днес химични методи, включително различните видове нагряване, отдекантирането, прекристализацията и изпаряването. Пак те първи са използвали разнообразен лабораторен инвентар, например различни пособия за нагряване и специални стъклени съдове.

Поколение след поколение алхимиците усъвършенствали метода на дестилация, използван за пръв път от маговете в Александрия преди почти две хиляди години. Днес не можем да си представим химична лаборатория без дестилатор. И не само това — същата апаратура, макар в много по-голям мащаб, се използва и в петролните рафинерии за отделяне на различните съставки на нефта.

Още по темата: „Isaac Newton: The Last Sorcerer“, Michael White, изд. Fourth Estate, 1997.

Според повечето историци съвременната западна астрология води началото си от Месопотамия около 4000 г. пр.н.е. Древните сътворили системата от зодиакални знаци долу-горе във вида, в който я познаваме днес, и разделили небето на дванадесет съзвездия.

По-късно основните идеи на това древно изкуство били приети от ранните гърци и станали важна част от философската среда на епохата. И тримата велики философи — Сократ, Платон и Аристотел се занимавали с астрология, а великият гръцки завоевател Александър Македонски, ученик на Аристотел, имал подчертан интерес към нея.

С появата на християнството астрологията загубила активната си роля, макар че в началото някои църковни деятели насърчавали астрологичното мислене и дори се опитали да съчетаят астрологията с християнската теология. Но в началото на Средновековието църквата заклеймила астрологията и много практикуващи астролози били изгорени на клада като еретици.

Вероятно като последица от тази теологична опозиция астрологията минава в нелегалност, превръща се в един вид противодържавна практика, подобно на много други области на окултизма като например алхимията и гадателството. Много от алхимиците били и астролози и двата предмета били тясно свързани — както са убедени и членовете на Ордена на Черния сфинкс в „Равноденствие“. Повечето алхимици изследвали връзките между алхимичните открития и зодиакалните знаци и вярвали, че алхимията и астрологията имат общ корен в ученията на древните египтяни.

Човек би си помислил, че с напредъка на астрономията астрологията ще издъхне като наука. Но не станало точно така. Истината е, че с развитието на научното познание и с все по-ясното осъзнаване, че човечеството е само дребен и незначителен вид в една безкрайна вселена, астрологията е позагубила малко от своя блясък, но все още много хора вярват в значението на зодиакалните знаци и са убедени, че по някакъв начин животът им се ръководи от звездите. Астрологията е може би най-популярният аспект на окултизма през двадесет и първи век. Повечето хора четат хороскопите си или разговарят с приятели за своята зодия, без дори да осъзнават, че това е част от многовековна окултна традиция.

Според статистиката деветдесет и девет процента от хората днес знаят коя е зодията им, а петдесет процента от населението на земята редовно следят своя хороскоп. Повечето учени обаче отхвърлят астрологията като наука и твърдят, че това е занимание за наивници, които имат нужда от самозалъгване. В своя защита те изтъкват факта, че направените експерименти не показват никаква връзка между рождената дата на даден човек и неговия характер или развой на живот. Подчертават също, че повечето хороскопи съдържат така наречените „твърдения на Барнъм“ (по името на човека2, произнесъл знаменитата фраза: „Всяка минута се ражда по един будала“). Типичен пример за твърдения на Барнъм са общи фрази от рода на: „Обичате предизвикателствата“ или „Понякога сте екстровертен тип, а понякога — интровертен“.

При един известен експеримент, целящ да покаже как тези твърдения, в зависимост от тълкуването, могат да се окажат еднакво верни за неопределен кръг хора, френският учен Мишел Гоклен пуска реклама в списанието „Ici Paris“, че ще направи безплатен хороскоп на всеки, който желае. Получава сто и петдесет отговора и надлежно изпраща хороскопите на всички желаещи. След това моли хората да споделят с него какво мислят за своя хороскоп. Деветдесет и четири процента отговарят, че го намират за точен и напълно съответстващ на тяхната личност и характер. Това, което Гоклен не им казал, било, че всички те получили един и същ хороскоп, а именно — този на известен френски масов убиец.

Другият сериозен аргумент срещу астрологията е този, изказан от Джо в „Равноденствие“, когато тя изтъква, че звездите не са застопорени на небето и през шестте хиляди години, откакто за пръв път са били обособени зодиакалните знаци, звездите са променили местоположението си.

Но най-важното възражение по отношение на астрологията се налага от елементарната логика. Целият замисъл се заражда у едни относително примитивни люде, които не са били наясно със същността на заобикалящия ги свят. За хората, живели през 4000 г. пр.н.е., Земята е била специално място, а човечеството — нещо уникално. Според тях боговете контролирали всеки аспект от човешкия живот, а небето не било нищо повече от фон на човешкото съществуване. Днес вече разполагаме с уроците на Дарвин, а астрономите, от Галилео Галилей до съвременните изследователи, работещи с най-модерни радиотелескопи, ни показват, че що се отнася до космоса, човечеството не е значим фактор, а Земята не е нищо повече от една прашинка на опашката на една обикновена галактика сред милиарди други. Като се имат предвид тези факти, човек трудно би повярвал, че разни далечни слънца, някои от които на хиляди светлинни години от нашата планета, могат да имат каквото и да е влияние върху нашия дребен, незначителен живот. Да си убеден в обратното е вероятно най-висшата форма на еготизъм.

Още по темата: „Pseudoscience and the Paranormal“, Terence Hines, изд. Prometheus Books, 1988.

Бодлеанската библиотека е най-голямата академична библиотека на света. Започва съществуването си с една колекция от книги, притежание на Томас Кобам, епископ на Уорчестър, която той дарява на Оксфордския университет около 1320 година. Когато Кобам умира, книгите му са заложени, за да се погасят дълговете му, но по-късно са откупени от колежа „Ориел“ и остават там почти четиристотин години.

Сър Томас Бодли (1545–1613), член на колежа „Мъртън“, е човекът, намерил средствата за построяване на самостоятелна библиотека към университета. Колекцията от книги на Кобам става ядрото на тази нова библиотека, която била открита през 1602 г., а през 1604 била наречена на името на своя създател, Бодли.

Днес Бодлеанската библиотека се помещава в няколко сгради в центъра на Оксфорд и включва също Новата Бодлеанска библиотека, завършена през 1939 година. По-голямата част от петте милиона книги на библиотеката се съхранява в тунели с обща дължина над сто километра, намиращи се под Оксфорд.

За произхода на тези тунели не се знае почти нищо, но се смята, че строежът им е започнал през осемнадесети век и постепенно мрежата се е разширявала. По време на Втората световна война те са били използвани за скривалище на ценни произведения на изкуството и древни реликви, които е можело да пострадат при бомбардировките. Доколкото ми е известно, тунелите никога не са били използвани за окултни цели.

След Нютон и Галилей Робърт Бойл е може би най-значимият учен на седемнадесети век. Той се интересува главно от това, което по-късно бива наречено „химия“, но е също така и адепт на алхимичната традиция. В много отношения можем да гледаме на Бойл като на човека, свързал древното изкуство на алхимията със съвременната наука химия.

Роден в Ирландия през 1627 г. и един от основателите на Кралското дружество, Бойл е нещо като старши държавник в научните среди на седемнадесети век. Неговият най-известен принос към научното познание е книгата му „Скептичният химик“, излязла през 1661 година.

Аристократ по рождение, Бойл е четиринадесетото дете и последен син на графа на Корк и следователно не е имал по-малък брат Джеймс, както е описано в „Равноденствие“. Той е бил също най-знаменитият учен в Оксфорд и е имал лаборатория в Юнивърсити Колидж на главната улица. Днес на стената на колежа, гледаща към главната улица, има плоча, та която пише:

За Бойл се знае също, че е бил член на тайни секти, които се събирали периодично, за да обсъждат различни алхимични въпроси и да обменят окултни познания. Той добре познавал Исак Нютон и бил един от малцината, които будели възхищението на Лукасовия професор. Именно Робърт Бойл по съветвал младия Нютон да не дава гласност на алхимичните си занимания, за да не стане обект на присмех сред научната общност и да избегне евентуалните сблъсъци с Църквата и Короната.

Още по темата: „The Aspiring Adept: Robert Boyle and his Alchemical Quest“, Lawrence Principe, изд. Princeton University Press, 2000.

Точната рождена дата на Томас Брадуардин не се знае със сигурност, но историците предполагат, че това е годината на раждане, като се позовават на факта, че той получава магистърска диплома от Оксфордския университет през 1321 година. Той е високоуважавана фигура в университета и заема няколко поста там, преди да напусне през 1337 г., за да стане член на кралския съд. Назначават го за архиерей на катедралата „Сейнт Пол“, а по-късно става и капелан на краля. През последните две години от живота си Томас Брадуардин е архиепископ на Кентърбъри. Става жертва на Черната смърт, тоест чумата, която вилнее из Европа в средата и края на четиринадесети век.

Брадуардин е не само признат теолог, но също и много талантлив и напредничав в мисленето математик. По негово време повечето интелектуалци следвали сляпо ученията на Аристотел, но той оспорвал много от идеите на гръцкия философ. В Оксфорд Брадуардин бил познат като Doctor Profundus3. Оставил е за поколенията множество новаторски трудове в областта на логиката и математиката.

В „Равноденствие“ това е странноприемницата, в която Нютон отсяда, преди да се срещне под Бодлеанската библиотека с членовете на Ордена на Черния сфинкс. Това е истинска кръчма, наречена така, според легендата, защото била построена върху меча яма. Тя е една от най-старите кръчми в Оксфорд и съществува още от 1242 година.

В един малък квартал в сърцето на Лондон, наречен Литъл Бритън, Уилям Купър имал книжарница, известна с литературните си традиции. Исак Нютон наистина често я посещавал и дори специално пътувал до Лондон, за да си купува книги от нея. Уилям Купър бил уважаван човек, но сред посветените бил известен и като търговец на незаконни окултни текстове. Той бил важен контакт за Нютон и му доставил много забранени книги, когато около 1670 година ученият започнал алхимичните си експерименти.

За алхимика текстът на Изумрудения скрижал е един от най-свещените. Смята се, че този легендарен скрижал е принадлежал на митичния Хермес Трисмегист, бащата на алхимията, и всички алхимици след него са работили от копия на поредното копие на оригиналния текст. Нищо чудно, че през вековете са се появили толкова различни версии.

Текстът на Изумрудения скрижал бил така важен, защото в него се описвал, както смятали всички посветени, един проверен и изпитан метод за получаване на Философския камък — нещо като изключително сложна рецепта, предавана от поколение на поколение. Първото известно копие на текста се повява в западната цивилизация в средата на дванадесети век като част от трактата „Secretum secretorum“4, който се приписвал на Аристотел, но всъщност бил превод на произведението „Kitab Sirr al-Asar“ — книга със съвети към кралете, преведена на латински от Johannes Hispalensis5. За тази книга, която е най-старата позната версия на текста по света, се смята, че е написана към 800 г., но някои учени твърдят, че я предхожда друга творба, озаглавена „Kitab Sirr al-Khaliqa wa San ‘at al-Tabi’a“ („Книга за тайната на съзиданието и изкуството на природата“), написана още през 650 година.

Рубиновата сфера, описана в „Равноденствие“, е пълна художествена измислица.

Фатио дю Дуйли се ражда в заможно семейство, което го пази и обсипва с грижи през по-голямата част на ранните му години. За известно време става доста популярен сред интелигенцията, но не за дълго. Седмо дете от общо дванадесет, Фатио израства в Швейцария като син на заможен земевладелец.

Едва навършил осемнадесет години, той вече живее в Париж с щедра издръжка. Бил доста талантлив математик и впечатлил не един известен философ с твърде зрелите за възрастта си разсъждения. През 1687 г. отива в Англия специално, за да се запознае с Нютон.

Дю Дуйли успява да спечели симпатията на великия учен и през периода 1689–1693 година двамата са в много близки отношения. В един момент Нютон дори пожелава Фатио да се премести да живее при него в Кембридж, но планът не се осъществява. Знае се обаче, че Фатио бил запален привърженик на окултизма и насърчавал Нютон да навлиза все по-дълбоко в света на магията. Двамата заедно провеждат множество алхимични експерименти и най-вероятно Фатио е човекът, подхранвал интереса на Нютон към черните изкуства.

Научната общност в Англия така и не приема Фатио и той има много врагове. Двамата с Нютон се разделят горчиво през 1693 година. Фатио загубва своя покровител и кариерата му се срива.

За по-нататъшния живот на Фатио дю Дуйли не се знае почти нищо. Той е една от онези странни фигури, които остават в периферията на научната общност на своето време. Твърди се, че е бил розенкройцер и член на други подобни организации и че поне веднъж е лежал в затвора. Живял е до деветдесет години, но умира в бедност и почти пълна забрава.

Робърт Хук се ражда през 1635 г. в семейството на свещеник. Баща му се обесва, когато той е на тринадесет години. Като дете Робърт проявява склонност към рисуване и след като получава едно скромно наследство от сто лири, заминава за Лондон, за да учи при художника сър Питър Лили6. По щастливо стечение на обстоятелствата Хук е забелязан от Ричард Бъзби, преподавател в училището „Уестминстър“, който разбира, че интелектуалните възможности на момчето не се ограничават само с рисуването. Под крилото на Бъзби Хук получава най-доброто образование за времето си и е приет в Крайстчърч Колидж в Оксфорд. Завършва през 1663 година.

Докато следва, Хук изкарва прехраната си като слуга. След дипломирането си започва работа като платен асистент на Робърт Бойл и работи в неговата лаборатория в Оксфорд. Там става член на Невидимия колеж (предшественика на Кралското дружество) и започва да общува с най-влиятелните мислители на деня. Впоследствие именно Бойл осигурява на Хук поста на куратор по експериментите в Лондон през 1662 година.

Хук бил неспокоен, кипящ от енергия човек, хвърлял се от едно начинание към друго. Не можел да задържи вниманието си дълго върху едно нещо и затова мнозина го смятали за дилетант. Неговият велик труд „Микрография“ бил на пръв поглед трактат за микроскопията, но съдържал също и някои негови оригинални теории за естеството на светлината. Тази книга, публикувана през 1665 г., била добре позната на Нютон, който тайно й се възхищавал.

Хук и Нютон били заклети врагове. Били също и коренно различни по характер. Хук обичал да бъбри с приятели на чаша вино и да се наслаждава на ласките на поне една любовница. Дори записвал в дневника си своите сексуални открития и вида на изживените оргазми. Нютон, от друга страна, живеел като аскет в Тринити Колидж, Кембридж, и ненавиждал всеки, който само зачеква някаква тема, без да се задълбочи в нея, както, според него, правел Хук.

Хук, от своя страна, гледал на Нютон като на сухар, който безспорно притежава велик интелект, но е също злостен и мнителен, с изключително високо мнение за себе си. Самолюбието попречило на двамата да изгладят противоречията си и всеки държал на своя начин на работа, без да може да отдаде заслуженото на другия. Остават заклети врагове до смъртта на Хук през 1703 година.

Още по темата: „The Curious Life of Robert Hooke: The Man who Measured London“, Lisa Jardine, изд. HarperCollins, 2005.

Както казва Чарли Тъкър, Хипатия била „страхотно момиче“. За живота й се знае съвсем малко. Смята се, че е родена около 380 г. Баща й, Теон, бил изтъкнат математик и преподавал във великото училище към Александрийската библиотека.

Известно е също, че е пътувала много, а по-късно става уважаван учен. Позната е най-вече с трудовете си по математика и естествена философия. Смята се, че е автор на три обстойни трактата по алгебра и геометрия и един по астрономия. Според някои източници тя е последният Главен библиотекар на Александрийската библиотека.

Умира по ужасен начин. Набедена е, че се занимава с магия, и тълпа фанатизирани християни я измъква на улицата от класната й стая и я одира жива с черупки от стриди.

Хипатия е изключително напредничава. Твърди например, че: „Всички организирани догматични религии са погрешни и никой уважаващ себе си човек не бива да ги приема като абсолютната истина“. Казала е също: „Запазете правото си да мислите, защото дори да мислите грешно е по-добре, отколкото да не мислите въобще“.

Нищо чудно, че ранните християни толкова са я мразели.

Още по темата: „Hypatia of Alexandria“, Maria Dzielska, изд. Cambridge: Harvard University Press, 1995.

Смята се, че библиотеката е била основана през трети век преди новата ера, като начало на сбирката поставя сбирка книги, принадлежали някога на Аристотел.

Александрийската библиотека безспорно е била най-голямото хранилище на книги и съдържала милион свитъка. Била е държавна библиотека, създадена с декрет на Птолемей I. Твърди се, че Птолемей издал заповед всички посетители на Александрия да предават книгите, които носят със себе си, за да им бъдат направени копия. Първата сграда на библиотеката била построена като част от Храма на музите, така наречения Музейон (откъдето идва и думата „музей“).

Все още се спори кой носи отговорността за разрушаването на библиотеката и дали това е станало през 391, или през 415 година. Известният историк Едуард Гибън посочва за виновник християнския патриарх на Александрия Теофил.

Учени и философи от векове горчиво оплакват тази ужасна загуба за света на познанието. Никой не знае колко ръкописа са изгорели в пламъците, но е сигурно, че някои са били спасени и съхранени за поколенията. Частица оцеляло знание била открита по-късно от арабски учени и някои от тези текстове стигнали до Италия и Испания през четиринадесети и петнадесети век и подпомогнали да се поставят основите на Ренесанса. Други останки попаднали в ръцете на арабски алхимици, които предали своето знание на европейските си колеги, подклаждайки по този начин развитието на мистиката и окултизма.

Още по темата: „The Library of Alexandria: Centre of Learning in the Ancient World“, Roy MacLeod, изд. LB. Tauris Publishers, 2004.

Когато се спомене името на Нютон, хората обикновено го свързват с ябълката, вдъхновила учения да създаде своята теория за гравитацията. Всъщност има неоспорими доказателства, че той не е стигнал до тази теория точно в този момент. Истинската причина, поради която Нютон тръгва към едно от най-великите открития в областта на науката, са заниманията му с окултизъм.

Исак Нютон се ражда през 1642 г. в относително заможно семейство, което живее в село Улсторп, графство Линкълн. Бил свито и затворено дете, което не се справяло много добре в училище до четиринадесетата си година, когато го забелязва директорът на училището Хенри Стоукс.

Нютон влиза в Кембриджкия университет през 1661 г. и много скоро попада под влиянието на по-възрастни учени, които долавят потенциала му и го насърчават. Най-важните сред тях са двама членове на университета, а именно — Хенри Мор и Исак Бароу. И двамата били естественици, но проявявали интерес и към древното изкуство на алхимията, с който заразили и Нютон.

За Исак Нютон алхимията била само средство за постигане на определена цел. Той бил пуритан и вярвал в идеята за Божието слово и Божиите дела. С други думи, той бил отдаден на писанията в Библията, т.е. на Божието слово, и вярвал, че негов дълг е да разкрие загадката на живота, да разбере всички тайни на света.

По времето на Нютон алхимията била незаконно занимание, което се наказвало със смърт. Ако някой узнаел за дейността му, това щяло да съсипе академичната му репутация. Въпреки тези рискове обаче той отделял много повече време на алхимичните си проучвания, отколкото на стандартните научни занимания. След смъртта му през 1727 г. става ясно, че е притежавал най-голямата колекция от окултна литература, събирана поне дотогава и че лично е написал над един милион думи по тази тема.

Паралелно с алхимичните си проучвания Нютон гради и стандартна академична кариера, разбира се. През 1669 г., едва на двадесет и седем години, той става втория Лукасов професор по математика към Кембриджкия университет (пост, който днес се заема от професор Стивън Хокинг), като поема поста от своя приятел и наставник Исак Бароу. След 1670 г. Нютон започва да става известен и извън Кембриджкия университет и е приет за член на Кралското дружество.

Според историческите книги идеята за неговото най-голямото постижение, а именно — Теорията за всеобщото привличане — му хрумва, докато той живее при майка си в Улсторп. Истина е, че Нютон, както и останалите представители на академичната общност, напуска Кембридж по време на чумната епидемия от 1665–1666 година и се връща да живее при майка си в семейното имение. Дори е възможно един ден наистина да е седял под някоя ябълка, да е размишлявал за гравитацията и да е видял как някоя ябълка пада. Това може и да е ускорило мисловния му процес, но е нелепо да се смята, че цялата идея за гравитацията го е осенила там, на място, като мигновено проникновение. Нютон вероятно е съчинил тази история, за да прикрие факта, че при създаването на своята прочута теория е използвал алхимията.

Разработването на теорията за гравитацията отнема на Нютон почти двадесет години и придобива реален вид едва когато той започва работа върху своята велика книга „Principia Mathematica“, излязла през 1687 година. През двете десетилетия, изминали от прословутото падане на ябълката в градината в Улсторп до появата на този труд, много неща оказват влияние при оформяне на теорията.

На първо място трябва да споменем математиката. Нютон е изключителен математик. Още на двадесет и четири години той е най-добрият математик на своето време. Има също естествените заложби на учен и познава всички научни трудове, излезли до момента. Когато започва чумната епидемия през 1665 г., той вече е надминал великите мислители на деня, включително Робърт Бойл и Рьоне Декарт, и започва да формира свои собствени идеи. С будния си ум успява да разбере, че тъкмо гравитацията поддържа движението на планетите, и дори изказва идеята, че разстоянието между две тела (например планети) има отношение към силата на привличане помежду им — това, което днес е познато като Закон на Нютон за всеобщото привличане на телата.

По онова време идеята един предмет да въздейства върху движението на друг, без да го докосва, е немислима. Това явление днес се нарича „въздействие от разстояние“ и ние го приемаме за даденост, но хората, живели по онова време, не го разбирали и гледали на него като на магия или нещо окултно.

Благодарение на алхимичните си експерименти Нютон могъл да подходи към гравитацията с по-отворено съзнание от повечето си колеги. Започнал да се занимава с алхимия към 1669 година. Ходел до Лондон, за да се снабдява със забранени книги, и провеждал експериментите си тайно, скрит в лабораторията си както от властите, така и от съперниците си в академичната общност. Отначало експериментите му били съвсем елементарни, но след като прочел за алхимията всичко, до което успял да се добере, бързо надхвърлил границите на това изкуство, поставени от предшествениците му. Като истински учен, той подхождал към всеки експеримент логично и много прецизно, записвал най-подробно какво е открил. Докато алхимиците на миналото работели безразборно години наред, без да знаят какво точно правят, Нютон бил много систематичен.

Другата огромна разлика между Нютон и неговите предшественици била, че той всъщност не се интересувал от получаването на злато. Единствената цел, с която изучавал алхимията, била да намери, както сам вярвал, скритите закони, които управляват вселената. Едва ли е съзнавал, че алхимията и другите негови окултни занимания ще го доведат до теорията за гравитацията, но твърдо вярвал, че има някакъв основен закон или скрито древно познание, които ще намери посредством проучванията си.

Просветлението дошло от алхимията, докато Нютон наблюдавал веществата в тигела и осъзнавал, че те се държат по един или друг начин под въздействието на някакви сили. Виждал как някои частици се привличат, а други се отблъскват, без да има пряк контакт или някаква връзка помежду им. С други думи, наблюдавал явлението „въздействие от разстояние“ в собствения си тигел. Тогава започнал да разбира, че може би така работи и гравитацията и че това, което се случва в микрокосмоса в тигела на алхимика, се случва и в макрокосмоса — света, съставен от планети и слънца.

Но алхимията не била единственото окултно въздействие. Откъм тридесетата си година до деня на смъртта си през 1727 г. Нютон бил обсебен от религията и прекарал години наред в изучаване на Библията. Вярвал, че истинското познание идва от древните народи, описани в Стария завет, и че върховният мъдрец на всички времена е цар Соломон.

Нютон смятал Соломон за „най-великия философ на света“ и години наред изучавал архитектурата на Храма на Соломон и описанието в книгата на Иезекиил в Стария завет.

Построен около 1000 г.пр.н.е., на място още тогава свято за евреите, Храмът на Соломон бил най-таченият символ на мъдрост и вяра дълго преди Нютон да насочи вниманието си към него. Още от самото си създаване, та чак до Просвещението, почти три хиляди години по-късно, хората го почитали така, както са били обект на преклонение пирамидите или Стоунхендж.

Нютон вярвал, че Соломон е кодирал древната мъдрост от Стария завет в архитектурата на своя храм. Бил убеден също, че като анализира Библията, използвайки за ключ архитектурния план на Соломон, ще може да предсказва бъдещи събития. Според Нютон планът служел като шаблон: размерите и геометрията на храма криели в себе си кодовете, необходими за разгадаване на различните събития в Библията и думите на великите пророци (особено Иезекиил и Даниил).

Като съчетавал замисъла на Соломон със своите собствени тълкувания на Светото писание, Нютон успял да състави подробна картина на един вид „алтернативна световна история“. В нея той посочил дати за такива събития като Второто пришествие и Страшния съд.

Но архитектурата на Соломоновия храм помага на Нютон и по друг начин. Той описва древното здание като „…огън за жертвоприношения, който гори постоянно в центъра на едно свято място“ и си представял центъра на храма като огън, около който се събирали вярващите. Нарекъл това prytaneum7.

Идеята за огън, около който има насъбрали се хора, подействала като още един подтик към формирането на теорията за всеобщото привличане. Ключовият момент тук е, че вместо да разглежда огъня като излизащи навън лъчи светлина, той се замисля дали не е възможно огънят да е сила, привличаща хората към себе си. При тази гледна точка, аналогията със слънчевата система е очевидна: огънят в храма е слънцето, а вярващите около него — планетите.

Като прибавим и наблюденията му в тигела, плюс просветлението, че разстоянието между телата е от значение, Нютон успява да стигне до идеята, че има някаква невидима сила, която действа между всички предмети и която отслабва при увеличаване на разстоянието. Начинът, по който тази сила се променя между две материални точки, се изразява от формулата на Закона за всеобщото привличане, а именно: тя е правопропорционална на произведението от масите им и обратнопропорционална на квадрата на разстоянието между тях.

Гореописаните фактори, в комбинация с проведените от Нютон експерименти и неговите наблюдения на планетите и кометите, го убеждават в истинността на неговата теория. Материализирането на този труд е книгата „Principia“, която днес се смята за може би най-значимия научен трактат, писан някога. По ирония на съдбата тази книга е плод не само на научния гений на Нютон, но и на неговата обсебеност от окултизма и древното познание.

Исак Нютон бил много неприятен човек, душевно осакатен от нещастното си детство. Баща му умира, преди той да се роди, и когато е на три години, майка му, към която е много привързан, се омъжва повторно и го оставя при родителите си. Нютон цял живот не може да превъзмогне това първоначално „отхвърляне“, както сам го нарича, и става затворен и вглъбен в себе си човек, който трудно създава и поддържа връзки с други хора.

През 1692 г., на петдесет години, той изпада в нервна криза. Това се случва веднага след най-пълното му потапяне в света на окултизма и края на хомосексуалната му връзка с Никола Фатио дю Дуйли. Нютон зарязва науката почти мигновено. През 1696 г. напуска дома си в Кембридж и се премества в Лондон. Става управител на Кралския монетен двор и изпраща доста хора на бесилката за „чупене“ (престъпление, при което се отчупвали части от монетата и се претопявало златото или среброто). Кембриджкият университет го издига за член на парламента и той става влиятелна фигура и заможен държавник, славен и почитан за своя принос към науката и държавата. Интересът на Нютон към окултизма остава тайна до смъртта му.

Още по темата: „Isaac Newton: The Last Sorcerer“, Michael White, изд. Fourth Estate, 1997.

Както Пазителите, така и Орденът на Черния сфинкс са художествена измислица. Но и двете организации имат за прототип истински тайни общества и окултни групи, съществуващи от векове.

Най-известните примери са масоните и тамплиерите. Можем да отбележим също организацията „Илюминати“, розенкройцерите и в по-ново време — Херметичния Орден на Златната зора. Едно бързо търсене в интернет разкрива съществуването на множество странни тайни общества. Повечето от тях са основани на безобидни фантазии, но съществуват и доста конспиративни теории, според които организации като илюминатите и масонските ложи са всъщност влиятелни групировки с тайни членове, които задкулисно управляват финансовите и политически лостове на съвременния свят.

Още по темата: „Secret Societies“, Nick Harding, изд. Pocket Essentials, 2005.

Първоначално познато като Невидимия колеж, Кралското дружество започва съществуването си през 1648 г. в Уодъм Колидж, Оксфорд. В онези дни то не е нищо повече от приятелско събиране на учени, обединени от обаятелната фигура на уважавания математик Джон Уилкинс. Сред учредителите са такива светила като Робърт Бойл, Хенри Олденбург и астрономът и епископ Сет Уорд.

През 1659 г. Дружеството вече се помещава в Лондон (в Грешъм Колидж), а три години по-късно получава харта от крал Чарлз II, който бил голям поддръжник на науката и философията. Оттогава се нарича Кралско дружество.

През 1672 г., десетилетие след официалното основаване на Дружеството, Исак Нютон става негов член. Сред останалите членове са едни от най-известните учени на времето, в това число Самюел Пепис, Кристофър Рен и Робърт Хук.

Идеята на Кралското дружество била да изучава това, което тогава наричали „естествена философия“ (а днес определяме като „наука“), и за целта членовете му провеждали експерименти и демонстрации, четели трудовете си на общи сбирки и издавали едни от първите научни вестници. Същевременно много от членовете на Дружеството се занимавали и с материя, която днес бихме нарекли окултна, а има и доказателства, че някои от тях са заемали ключови позиции в масонските ложи и Ордена на тамплиерите.

Тези родоначалници на съвременната наука, включително някои от най-великите имена на века — Исак Нютон, Робърт Бойл, Робърт Хук водели двойствен живот. Пред обществото били обикновени философи и експериментатори, но зад затворените врати на лабораториите си се отдавали на живия си интерес към алхимията, астрологията и други подобни аспекти на окултизма.

Още по темата: „The Invisible College: The Royal Society, Freemasonry and the Birth of Modern Science“, Robert Lomas, изд. Headline, 2003.

Той бил проектиран от Кристофър Рен. Работата по строежа започнала през 1664 г. и била завършена през 1668 г. Първоначално бил част от Оксфордския университет и се използвал като зала за лекции и специални случаи. Днес е отворен за обществото и в него се провеждат концерти и конференции. Театърът се намира много близо до Радклиф Камера, Бодлеанската библиотека и Хъртфорд Колидж, като основите му почти сигурно са преплетени с легендарните тунели, простиращи се под Бодлеанската библиотека. В действителност обаче Кристофър Рен никога не е казвал, че докато са полагали основите, са открили някакъв странен подземен лабиринт.

Има два начина за използване на кодове. Наричат се „стеганография“ и „криптография“. При стеганографията се прави физическо скриване на съобщението. Най-известният пример за това е при Херодот, който описва един метод на криптиране, използван от персиеца Хистиайос. Според писанията на Херодот Хистиайос трябвало да изпрати тайно съобщение на своя племенник Аристагор, тогава управляващ град Милет, и за целта татуирал съобщението върху обръснатата глава на свой роб, след което изчакал косата да порасте и го изпратил при Аристагор с инструкция да обръсне главата на роба.

Находчива разновидност на тази идея е скиталата8, използвана за пръв път от гръцките военачалници. При този метод около дебела пръчка се увива лента папирус, след което съобщението се написва по протежение на пръчката. После папирусът се развива и се изпраща без пръчката. Получателят може да разчете съобщението само ако разполага с пръчка със същия диаметър като оригиналната.

Криптографията, една доста по-разнообразна кодова система, е в услуга на военни стратези, главнокомандващи и правителства още от зараждането на писмеността. Смята се, че Юлий Цезар е един от първите, използвали кодиране при изпращане на съобщения. Неговият метод бил най-простият, а именно — преместване на буквите от азбуката с три, така че А става Г, Б става Д и така нататък. Само тези, които знаели за преместването, можели да разчетат кода. Днес това изглежда доста просто, но в онези времена криптирането е било нещо ново и непознато и дори само този факт бил достатъчен, за да се опази тайната — поне за известно време.

През ранното Средновековие кодирането в Европа потъва в забвение заедно с писането и четенето, но през Ренесанса военните и философите преоткриват тайнописа. Леонардо да Винчи прикривал тайните си проучвания, като използвал при записките си огледалното писане. Роджър Бейкън бил обсебен от идеята за кодове и шифри и в средата на тринадесети век написал на тази тема един широко четен трактат, озаглавен „Secret Works of Art and the Nullity of Magic“.

Геният Леон Алберти, който оказва огромно влияние върху Леонардо в много области, е познат като Бащата на западната криптография, тъй като именно той въвежда много от ключовите идеи, използвани от аналитиците и до днес. Една от тях е „честотният анализ“ — техника, чрез която в текста се откриват определени шаблони, спомагащи за намиране ключа към кода. Алберти прави също така и първите полиазбучни шифри, както и най-ранния шифровъчен диск, като използва няколко концентрични кръга с гравирани по тях букви и цифри, които могат да се използват за шифриране на каквото и да е съобщение.

Идеите на Алберти за полиазбучни кодиращи системи са доразработени от немския учен Йоан Тритемий, който публикува своята книга „Полиграфия“ през 1518 година. А шифровъчните дискове на Алберти влизат в услуга на Томас Джеферсън, който използва сложна система от двадесет и шест диска, за да създаде кодираща машина, използвана от началото на деветнадесети век до 1942 г., когато американските военни намират по-удачни методи.

Може би най-популярната съвременна история на тема „шифри“ е тази за „Енигма“ — кодиращо устройство, разработено от германците преди началото на Втората световна война, което им позволявало да зашифрират информацията за своите военни операции и да комуникират кодирано със своите подводници. Разбиването на кода на „Енигма“ станало приоритет за Съюзниците и за целта бил сформиран специален екип от британски криптографи и математици, които започнали работа в Блечли Парк, графство Бъкингам. Постигнали своя първи успех през април 1940 г. и продължили работа през цялата война. Техните усилия не само спасили живота на хиляди хора, но и ускорили появата на първия компютър. Най-важният момент бил създаването на т.н. лампов компютър „Colossus“, дело на малка група специалисти начело с Алън Тюринг, които били пионерите в тази област и проправили пътя за масовото развитие на компютърните технологии след войната. Затова не е чудно, че развитието на компютъра открай време се свързва с кодове и шифри. В наши дни уроците, които сме научили от криптографите, са от огромно значение за бизнеса и науката, а криптографията остава ценен инструмент в ръцете на военните стратези и политиците.

Още по темата: „The Code Book“, Simon Singh, изд. Fourth Estate, 2000.

Потокът Трил Мил съществува точно както е описан в „Равноденствие“, но днес е само бледа сянка на това, което е бил в миналото. Сега е малък приток на река Темза, а през Средновековието е бил отворен канал, който е минавал през центъpa на Оксфорд и се е използвал като воден път от малки плавателни съдове. До средата на деветнадесети век Трил Мил бил вече толкова замърсен, че представлявал всъщност клоаката на града. В крайна сметка властите решили, че е опасен за здравето на хората, и го отклонили под земята, а отгоре го застроили.

Историята в „Равноденствие“ за викторианските скелети е вярна, но доколкото знам, откъм Трил Мил Стрийм няма скрит вход към никакъв таен подземен лабиринт.

Исак Нютон се запознава с Джон Уикинс година и половина, след като пристига в Тринити Колидж, Кембридж, и двамата бързо стават съквартиранти. Уикинс, син на училищен директор, влиза в „Тринити“ през 1663 година. Според собствените му спомени, той срещнал унилия самотен Нютон един ден, докато се разхождал. Двамата бързо завързали разговор и разбрали, че имат много общо помежду си.

Една от големите загадки за живота на Нютон е именно тази, че макар двамата да са били съквартиранти повече от двадесет години, Уикинс не оставя почти никакви данни за тези близки отношения. Разделят се при лоши обстоятелства през 1683 г. и макар че Уикинс живее още тридесет и шест години, двамата никога вече не се срещат.

Дълги години Уикинс работи като помощник на Нютон. Редовно описва направените експерименти, помага при нагласяне на апаратурата и съдейства при проучванията. Помещенията, в които живеели, били и тяхната лаборатория. Отначало тя била осеяна само с документи и саморъчно направени оптични уреди, но по-късно била затрупана от топилни и бутилки с химикали. След като напуска Кембридж, Уикинс става свещеник, жени се и има деца. Дълго след раздялата им Нютон изпраща на Уикинс пакет с няколко библии, които да раздаде на хората от своето паство в село Стоук Едит близо до Монмът. Единствената друга оцеляла кореспонденция между двамата е едно писмо, написано от Уикинс години по-късно, в което той моли бившия си съквартирант за още една пратка библии.

Кристофър Рен, посветен за рицар през 1673 г., е може би най-великият английски полимат. Ражда се сред аристократи — баща му е капелан на краля и Рен израства в игри с бъдещия монарх Чарлз II.

Кристофър Рен остава в съзнанието на поколенията най-вече като архитект, което не е случайно, тъй като негово дело са едни от най-големите забележителности на Лондон, сред тях катедралата „Сейнт Пол“, Ройъл Ексчейндж9 и Кралският театър на Друри Лейн. Но той бил и талантлив художник, математик и даровит астроном, назначен е за професор по астрономия в Оксфордския университет. Става и един от първите членове на Кралското дружество, след като то се премества в Лондон, и чрез познанството си с Чарлз II прави много за престижа на Дружеството.

През втората половина на XVII в. Рен осъществява едни от първите преливания на кръв (уви, напълно неуспешни) и провежда експерименти върху законите на движението, които по-късно вдъхновяват Нютон за неговите собствени експерименти. Той е сред малкото хора, които Нютон уважава, и единственият, за когото открито признава, че му е дал много. Умира през 1723 г. на деветдесет години и е първият погребан в катедралата „Сейнт Пол“.

Още по темата: „Оп A Grander Scale: The Outstanding Career of Christopher Wren“, Lisa Jardine, изд. HarperCollins, 2003.