Равноденствие

КРОЙДЪН: 29 МАРТ, 14:00

Погребението на Чарли Тъкър беше жалко и невзрачно събитие, потопено в мизерията и дъжда на предградието. Службата беше отслужена в един бетонен параклис, построен в началото на 80-те години извън Кройдън, южно от Лондон. Едва ли имаше и десетина души. Те спряха колите си на мокрия паркинг и притичаха с палта и чадъри над главите. В залата се носеше натрапчивата миризма на мокри дрехи, примесена с тази на увяхващи лилии.

Полицията бе работила известно време по версията за самоубийство. Но после уликите от местопрестъплението неопровержимо доказаха, че не е възможно Чарли сам да е натиснал спусъка. Вече разследваха убийство.

Лора и Филип дойдоха последни в параклиса и седнаха един до друг на последния ред, заслушани мълчаливо в записа на орган, всеки погълнат от собствените си мисли. Филип почти не познаваше Чарли. За него той беше просто поредното лице от Оксфорд, един от приятелите на Лора. Бяха се засичали по купони и на няколко пъти бяха спорили за политика. Филип беше ляво ориентиран, което през 80-те години беше масово явление сред студентите, докато Чарли, спомняше си той, беше краен марксист.

Лора вече беше приела факта, че Чарли е мъртъв. Преди почти седмица, когато новината се стовари върху нея така неочаквано, тя изпадна в шок. Не защото с Чарли бяха особено близки, а по-скоро защото той беше част от нейната младост. И може би, защото почти не го беше виждала през последните двадесет години, тя все още го свързваше с щастливите дни на своето студентство, със свободата на онова време, когато, поне в спомените й, светът не изглеждаше чак толкова покварен. И сега, когато Чарли беше мъртъв, сякаш и част от нея си беше отишла завинаги.

Едва по-късно се появи и ужасното усещане за страх, което изпитваше сега. Смъртта, пролятата кръв и насилието се случваха все по-близо до нея. Сега Лора не можеше да изкара от съзнанието си мисълта, че смъртта на Чарли сигурно има някаква връзка с нейното разследване.

Откакто се върнаха в Оксфорд, двамата с Филип бяха постигнали малък, но ценен напредък. Бяха се уверили, че убийствата през 1851 година са извършени точно в нощите, когато съответните небесни тела са влезли в знака на Рак и че нея година е имало петорен съвпад на планетите на 20 юли. Единствената разлика между тогавашните убийства и сегашните беше, че тогавашните убийци не бяха започнали своята серия престъпления по време на пролетното равноденствие, защото съвпадът на планетите се е случил по съвсем друго време на годината. Тя знаеше, че всичко това е важно и поставя теорията й извън всякакво съмнение. Но по отношение идентичността на съвременния убиец имаше чувството, че са попаднали в задънена улица, а следващото убийство щеше да е утре вечер, 30-и март.

Погребалната церемония беше мрачна и жалка. Двата химна прозвучаха вяло от тонколоните на тавана, а от рехавото паство се чу само едва доловим шепот. След края на втория химн носачите вдигнаха ковчега с тялото на Чарли и го понесоха към катафалката отвън. Опечалените бавно станаха от пейките и се отправиха към изхода.

Катафалката тръгна, а след нея и групата хора. Шествието мина покрай една мемориална градина, след което пое по криволичеща алея и стигна до един парцел с по-малко гробове. Купчината прясно изкопана пръст се виждаше отдалече.

На връщане, тъкмо минаваха отново покрай параклиса и почти бяха стигнали до колата си, чуха, че някой тича зад тях. Обърнаха се и видяха млада жена. Изглеждаше на около двадесет и пет, ниска, слаба, с тъмнокестенява коса, която свободно се спускаше до кръста. Имаше огромни сини очи и лице на самодива, с тънки вежди и изваян нос. Лора забеляза, че е плакала: очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Вие сте Лора и Филип, нали? — попита тя.

Лора кимна.

— Аз, аз съм, хм… бях приятелка на Чарли. Казвам се Сабрина — рече тя, протегна ръка и се огледа предпазливо, сякаш да се увери, че никой не ги наблюдава.

Една двойка на средна възраст, която беше присъствала на службата, мина покрай тях и Сабрина изчака да се отдалечат, преди да продължи.

— Трябва да ви дам това — каза тя и пъхна в ръката на Лора някакъв малък студен метален предмет.

Беше ключ.

— Приберете го — каза Сабрина тихо, но твърдо.

— Кой…

— Чарли, разбира се. Той знаеше, че е в опасност. Моля ви, само ме слушайте — прошепна Сабрина. — Любимата книга на Чарли беше една биография на Нютон. Ще я намерите в апартамента му. „Чепстоу Стрийт номер 2“, Ню Крос. Трябва да отидете днес. Утре сутринта брат му ще е там, за да прибере вещите му и да се погрижи за наема. На ключа има номер. А сега трябва да тръгвам. Успех — каза тя, обърна се и бързо се отдалечи.

Лора понечи да хукне след нея, но Филип я спря.

— Мисля, че е по-добре да я оставим на мира.

Чарли беше живял в малък двустаен апартамент на тясна уличка встрани от главния път, който минаваше през оживения квартал Ню Крос. В сградата имаше още пет такива апартамента, навремето навярно били стаи в наистина внушителната къща. Лора и Филип отидоха там направо след погребението и паркираха няколко къщи по-надолу. Стигнаха до апартамента на втория етаж по една едва осветена вита стълба.

Апартаментът не изглеждаше толкова зле, колкото бе очаквала Лора. Чарли се беше постарал да му придаде относително по-угледен вид посредством една ръка боя и няколко подбрани с вкус репродукции. Мебелите бяха евтини и стари. Вероятно ги беше заварил тук, но явно си беше купил няколко пътечки и възглавнички, които леко тушираха нещата. Усещаше се и намесата на женска ръка: Сабрина беше поосвежила жилището, мислеше си Лора, докато оглеждаше дневната. В единия й край имаше кухненски бокс, а в другия телевизор и етажерки с книги. Тя надникна в малката спалня, от която се влизаше в миниатюрна баня. В целия апартамент миришеше силно на цигари и алкохол.

— Господи, чувствам се, сякаш сме крадци — каза тихо Лора.

— В известен смисъл е точно така — усмихна се Филип.

— Тръпки ме побиват.

— Я стига. Сабрина ясно каза, че Чарли е искал да дойдем тук. Няма за какво да се чувстваш виновна. Той ти е вярвал.

— Да, и виж какво стана след моето посещение. Лора тежко се отпусна на един въртящ се стол до бюрото, върху което имаше компютър, разхвърляни хартии и пълен с фасове пепелник.

— Биографията на Нютон — каза тя и кимна към етажерката с книги до телевизора. — Искаш ли ти да провериш тази? Има още една в спалнята.

Филип откри книгата почти веднага. Седнаха на масичката в кухненския бокс и я разтвориха. Беше озаглавена „Исак Нютон — Биография на един маг“ от Лайъм Куайт.

— Любимата книга на Чарли — повтори Лора думите на Сабрина. И добави: — Върху ключа има номер.

Номерът беше 112.

— Сигурно е на страница — каза Филип и запрелиства книгата, докато не стигна до страница 112.

Хвърлиха един бърз поглед на първите два абзаца и почти едновременно забелязаха аномалията. В средата на единия абзац, насред изречението, нишката се губеше и то завършваше с думите: гара „Падингтън“, клетка четиринадесет, купонът на Джеф, сладко паунче.

Филип стана и отиде до прозореца. Сивите сгради отвън и сивото небе се сливаха в общ сив пейзаж. Следобедното задръстване беше започнало и колите се трупаха по Ню Крос Роуд. В края на улицата четирите платна коли не помръдваха, ауспусите им бълваха изгорели газове във въздуха.

Той не забеляза безупречно чистата черна „Тойота“, паркирана отсреща.

— Говори ли ти нещо?

— Да, мисля, че да — отвърна Лора. — Да тръгваме.

Взе книгата под мишница и попита:

— Искаш ли да караш, или ще оставиш на мен?

Гара „Падингтън“ се намираше на десетина километра от Ню Крос по права линия, но им отне почти деветдесет минути да се преборят с трафика, включително двадесетте, които прекараха в чакане на Пал Мал, поради ремонтни работи в близост до Пикадили Съркъс. Слънцето вече беше залязло. Наближиха Темза от юг и свиха по Прейд Стрийт. Мъждивите неонови лампи, които хвърляха бледа червена и жълта светлина, само подчертаваха окаяното състояние на старите мръсни сгради от двете страни на улицата. На партерните етажи имаше евтини магазини за дънки и зали с машини за пийпшоу.

Гарата гъмжеше от хора, запътили се в различни посоки. Клетките за багаж се намираха между едно билетно гише и кафене, наречено „Пътна среща“. Пред всяка имаше малък панел с цифри.

— Е, ще ми кажеш ли най-сетне комбинацията и какво означава „сладко паунче“? — попита Филип.

— Имам ли избор? — отвърна Лора с въздишка.

— Мисля, че не.

Лора се облегна на клетките и загледа потока пътници. После се обърна към клетка номер 14 и каза:

— Това е прякорът ми. Или поне прякорът, с който ме наричаше Чарли.

Филип изсумтя.

— Запознахме се на един купон в Оксфорд през осемдесет и втора. Беше в огромна къща на Бенбъри Роуд, собственост на родителите на мой колега, Джеф… Джеф Таунсенд, ако не се лъжа. Както и да е, след този купон Чарли винаги ме наричаше „сладко паунче“.

— И защо?

— На купона носех жакетче от паунови пера.

Филип за миг я погледна удивено, после прихна.

— Беше отдавна — намусено каза тя. Изражението й го разсмя още по-силно.

— Извинявай — успя да каже най-накрая той. — Но като си те представя с дрешка от паунови пера… Та тя е…

— Безценна?

— Ами, да.

— По него време ню-уейвът беше в разцвет, помниш ли? Сигурно си носел копринена риза и кубинки.

— Никога не съм обувал кубинки — отвърна възмутено Филип.

Сега беше ред на Лора да се разсмее.

— Обаче, когато се запознах с теб, имаше малка ужасна плитчица.

— Беше си истинска опашка, но както и да е. Каква е комбинацията?

Лора погледна панела и започна да натиска цифрите. Филип наблюдаваше. 1… 9… 8… 2. После тя натисна „enter“, хвана дръжката и дръпна.

Вътре имаше навит на руло лист хартия, завързан с черна копринена панделка, а до него диск в прозрачна опаковка.

Филип бръкна и извади нещата.

— Сигурно е DVD — каза той и развърза панделката. — А това е… Хм, интересно. Дори с моя латински мога да го преведа.

Най-отгоре на страницата пишеше: Principia Chemicum by Isaacus Neuutonus.

По пътя към Оксфорд почти не разговаряха. Движението беше понамаляло и след двадесет минути стигнаха до А-40, откъдето щяха да излязат на магистралата, за да изминат осемдесетте километра до вкъщи. Бяха погълнати от собствените си мисли и всеки правеше свой анализ на случилото се, без все още да е готов да го сподели с другия. Филип караше, а Лора изучаваше документа на Нютон. Текстът беше с дребни, красиво изписани букви на някакъв непознат език, или пък сложно кодиран, така че приличаше на пълни безсмислици. От време на време имаше редове на латински, някакви рисунки, странни символи, схеми и таблици, пръснати по страницата сякаш безразборно. Когато излязоха от осветения град обаче и поеха по магистралата, където от двете страни се простираха обширни полета, стана твърде тъмно за четене.

— Очевидно е фотокопие — каза Лора. — Но какво означава?

— Ще ми се да бях внимавал повече в часовете по латински в училище — каза Филип.

— Моят латински е доста добър, но това тук е абсолютна каша от езици. А и тези символи и кодирани места? Прилича на миш-маш от думи.

— А и за какво му е бил на Чарли Тъкър документ, писан от Исак Нютон? Не бях чувал за такъв.

— Аз също — каза Лора. — Знам, че е написал Principia Mathematica, разбира се, но…

И без да довърши, се пресегна към задната седалка, където лежеше книгата, която бяха взели от апартамента на Чарли. Светна лампата в купето и започна да прелиства страниците.

— „Биография на един маг“ — каза тихо. — Спомням си, когато излезе тази книга. Разбуни доста духовете по онова време, помниш ли?

Филип изглеждаше озадачен.

— Това е ревизионистка книга, представя Нютон като някакъв смахнат магьосник или нещо такова… — добави тя и забарабани с пръсти по отворената книга. — Основната идея е, че Нютон е бил вманиачен алхимик.

— Да — отвърна Филип. — Сетих се. Излезе преди няколко години. Четох един коментар в „Таймс“.

— Нютон не е бил просто обикновен алхимик — отвърна Лора. — Изглежда, сериозно се е занимавал с черна магия. Тук пише: „Нютон е бил адепт на черните изкуства. Доказателства за този удивителен факт могат да бъдат открити сред писанията, които е държал скрити до смъртта си. Те са били пазени в тайна и от неговите последователи, за да не се опетни името на този велик учен. Едва през 1936 година, под патронажа на известния икономист и изследовател на Нютон Мейнард Кейнс, тези документи бяха преоткрити — над един милион думи по окултни теми, вариращи от изкуството на пророкуването до алхимията“.

— Значи е публикувал легитимните си научни трудове, а рисковите материали е пазел в дълбока тайна, далеч от любопитни очи?

— Явно. Не е можел да огласи интереса си към окултизма, защото това е щяло да съсипе кариерата му.

— И смяташ, че този трактат, „Principia Chemicum“, е една от тайните му творби?

— Не съм сигурна — отвърна Лора и обърна на индекса в биографията в скута си. — Всичките си трудове е написал на латински, това е бил стандартът по онова време. Но е странно, че е използвал латинския вариант на името си… А-ха… — каза след миг. — Чуй това: „За жалост най-известната творба на Нютон «Principia Mathematica» не е последвана от «Principia Chemicum», което би било един завършен труд, описващ неговите алхимични открития. Той ни е оставил намеци и откъслечна информация, но не и ръкопис, в който да е описал своя успех при създаването на митичния Философски камък. Това е, защото, подобно на стотици експериментатори преди и след него, Нютон, въпреки изключителните си дарби и способности, така и не е успял да постигне крайната си цел. Така и не е създал Камъка, посредством който да превръща основните метали в злато; не е постигнал безсмъртие и не е можел да общува с Всевишния, поне не в този си живот“.

След няколко минути поеха по отбивката през местността Чилтърнс и започнаха да се спускат по дългия стръмен склон, границата между графствата Бъкингам и Оксфорд. В тъмното не можеха да видят почти нищо от прелестната гледка, която се разкриваше тук денем — истинска шахматна дъска от обработени полета, простиращи се докъдето поглед стига.

Лора затвори книгата, изгаси лампата в купето и пусна радиото.

— Какво ще кажеш за малко музика?

После натисна бутон 1, където имаше предварително запаметена станция. Чу се само прашене. Бутоните 2 и 3 дадоха същия резултат. Когато натисна 4, колата се изпълни с мощните акорди на едно парче на „Ван Хален“ от средата на 80-те години. Филип започна да клати глава в такт с музиката.

— О-йе, бейби …

Лора натисна бутон номер пет и намали звука. От тонколоните се изля какофония от атонални звуци.

— Сигурно е „Радио 3“ — каза Филип. — Концерт за три мивки и вибратор. За бога, Лора, по-добре върни „Ван Хален“.

— Да бе — каза с усмивка тя.

После мина през няколко френски станции на дълги вълни, някакъв рап от местна частна станция и накрая попадна на „Радио Оксфорд“, където течеше новинарски блок.

— … Шефът на естонската делегация доктор Вамбола Кууск заяви, че срещата е била изключително успешна и че се надява Европейската комисия да спази дадените по-рано обещания.

Настъпи кратка пауза.

— А сега преминаваме към местните новини — обяви водещата. — Полицията е силно обезпокоена от изчезването на професор Джеймс Лайтман, главен библиотекар на Бодлеанската библиотека. Колата му е била намерена към десет часа тази сутрин, изоставена на Норам Гардънс в Оксфорд. От полицията съобщиха, че няма следи от насилие и че куфарчето на професора било на пасажерската седалка, а ключовете висели на таблото. В края на емисията ще съобщим телефонен номер за всеки, който разполага с някаква информация и може да помогне при разследването.