Равноденствие

ОКСФОРД: 30 МАРТ, 23:10

— Как се сети? — попита Филип.

— Всъщност беше очевидно… Злато.

— Дали ще е възможно да си малко по-обстойна?

— Aurum, латинската дума за злато. Скрита е в загадъчното изречение на пазителите. ALUMNUS AMAS SEMPER UNICUM TUA DEUS. А и U в „ALUMNUS“, R в „SEMPER“ и U и M в „UNICUM“.

— Ти си гений, Лора — каза Филип.

— Знам.

— Значи умът ти не е спирал да работи върху задачата? Въпреки онова, което…

— Е, аз съм жена, мога да върша няколко неща едновременно — отвърна тя с усмивка.

На двадесетина метра пред тях имаше врата. Беше открехната и в коридора се процеждаше лъч светлина.

Отидоха до нея и надникнаха.

Помещението бе осветено от полилей със свещи, окачен под куполовидния таван. В дъното имаше огромна златна пентаграма. Беше поне два метра в диаметър и беше поставена на подиум близо до стената. Вдясно от пентаграмата имаше стъклена врата. Приличаше на огромен хладилник със заскрежена витрина.

До пентаграмата стояха двама мъже. Бяха облечени в дълги черни роби с качулки. Мъжът отдясно тъкмо се навеждаше, за да оправи нещо по металната конструкция.

— Лора, радвам се, че успя да дойдеш — чу се познат глас.

По тялото й премина тръпка на ужас, осезаема физическа реакция, мигновена и силна. Филип зяпна. Лора стисна очи, болезнено осъзнала какво всъщност става. Филип си помисли, че ще се разплаче, но вместо това тя вирна брадичка и влезе в залата.

Джеймс Лайтман изглеждаше неуместно спокоен като че ли се срещаха в кабинета му или в някое кафене на главната улица. Стоеше със скръстени на гърдите ръце и изглеждаше изпълнен с увереност и енергия. Ясните му кафяви очи искряха на светлината на свещите. До него стоеше Малкъм Бриджис, с безизразен поглед. Сенките, които падаха върху лицето на младия мъж, го правеха да изглежда като маска на смъртта.

— Идваш в най-подходящия момент — каза Лайтман.

Лора усети, че й се повдига.

— Какво е това, по дяволите? — Лицето й бе пламнало. — Как можа да…

С едва доловима усмивка на устните, Лайтман рече:

— Не ми казвай, че не си подозирала, Лора. С твоето живо въображение.

— Мога да повярвам, че той е способен на подобно нещо — каза Лора и погледна кръвнишки Бриджис, който отвърна на погледа й ледено. — Но ти, Джеймс? Защо, за бога?

— Защо, за бога, бих искал вечен живот ли, Лора? Чакай да помисля.

— Но тези окултни ритуали…

— Светът щеше да е много сив, ако всички вярвахме в едно и също, не мислиш ли? Но… достатъчно за това. Трябва да ви поздравя, и двамата, че успешно преминахте през изпитанията на Пазителите. Малцина са успявали. Щеше да ми е любопитно да видя документа, по който сте се водили, но вече нямам нужда от такива неща. Скоро задачата ми ще бъде изпълнена — каза той и посочи пентаграмата.

— Както знаете от собствените си дръзки разследвания — продължи Лайтман, — тази вечер ще ми бъде доставен и последният орган, и тогава ще може да започне същинската работа. Съвсем скоро ще дойде и последното попълнение.

Лора понечи да каже нещо, но Лайтман вдигна ръка.

— Сигурен съм, че това, което имаш да кажеш, е изключително важно, Лора, скъпа, но позволи ми първо да довърша обяснението си. Мисля, че ще ти е от полза. Не знам дали го съзнаваш, но вие двамата — той хвърли бърз поглед към Филип — никога повече няма да видите светлината на деня. Не е възможно да се върнете по тунелите на Пазителите, а има само още един друг изход оттук. Това е пътят, който свързва библиотеката с тази зала, и само аз имам картата — допълни той и се потупа по гърдите.

— Тунелът, създаден от Джон Милинър — каза Лора.

— Да, мой предшественик в не едно отношение.

Лора изглеждаше озадачена.

— Да, това е още едно парченце от мозайката, което вие двамата пропуснахте — каза Лайтман. — Джон Милинър не е бил само професор по медицина в университета, но и главен библиотекар. Главните библиотекари на Бодлеанската библиотека са били водачи на моя орден, Ордена на Черния сфинкс, от повече от десет поколения. Всеки от нас е допринесъл по малко към огромната мрежа тунели, намираща се под библиотеката. Грубата строителна работа е спряна много, много отдавна, но всеки от нас е направил някои козметични подобрения или реконструкции. Моят принос е тази свръхмодерна хладилна камера.

— А той, предполагам, ти е служил като екзекутор — каза Лора и кимна към Бриджис.

— 0, съвсем не, моя скъпа, умна Лора — отвърна Лайтман. — Опасявам, се, че тук много грешиш. Малкъм има своите неоспорими таланти, но той не е убиецът, когото търсиш. Тази отговорност е поверена на един друг млад колега. Той смени доста имена през годините, но в университета е известен под името Джулиъс Спенсър. Официално той е един амбициозен психолог, който понастоящем работи в Америка. Така поне смята полицията. Горкият главен инспектор Мънро, усилията му се оказаха доста безплодни напоследък… Но това сега няма значение. Има нещо обаче, което бих искал да изясним относно моя колега.

Лайтман отстъпи крачка назад и измъкна пистолет. Насочи го директно към Бриджис и каза студено:

— Малкъм, може би ти ще ни кажеш нещо за своята роля в цялата тази история.

Беше тихо като в мавзолей. Тук, на тридесет метра под Бодлеанската библиотека, не достигаше нито звук от обикновения ежедневен шум на живота отвън, нито грохотът на трафика, нито глъчката на хората, всичко това беше останало горе, на повърхността. Четиримата сякаш се бяха върнали във времето. Ако се изключеше модерната хладилна камера на Лайтман, спокойно можеха да стоят тук заедно с Милинър, когато за пръв път е оглеждал залата, или с Нютон, когато е бил тук със своите сподвижници и друг комплект от пет човешки органа.

Бриджис бавно вдигна ръце, гледаше ту лицето на стареца, ту пистолета. По челото му изби пот.

— Какво… — заекна той. — Какво искате да…

— Естествено, ти не би искал да признаеш. Филип понечи да се намеси, но Лайтман го спря със зловещ поглед.

— Това няма нищо общо с вас, господин Бейнбридж.

После даде знак на Бриджис с пистолета.

— Е? Слушам те.

— Аз не…

— Малкъм, Малкъм — въздъхна Лайтман и поклати глава. — Не ми губи времето, моля те. Да започнем от началото, а? Какво ще кажеш? Ще ти помогна. Едва ли си наясно, но аз знам за теб много повече, отколкото можеш да си представиш. Познавам множество полезни хора на доста интересни места. Знам например, че си бил на мястото, когато моят колега… да го наречем Джулиъс, а? Добре, когато Джулиъс е осигурявал мозъка. Полицията е намерила капка от твоята кръв в къщата на момичето. А преди две седмици камерата те е записала как ровиш в кабинета ми вкъщи. Имам и други уличаващи записи на разговорите между теб и шефовете ти.

Бриджис изведнъж се промени. Вече не беше блед учен с вампирско лице, съучастник в поредица престъпления. Стана някак по-обикновен.

— Знаеш за кого работя — каза той. Гледаше Лайтман право в очите. — Получавам заплатата си от твоите данъци. И ако наистина си подслушвал разговорите ми, в което се съмнявам, значи знаеш, че те стигат до Милбанк. Отидох в къщата на момичето с надеждата да попреча на Спенсър. За съжаление закъснях и не успях да спася живота й, само видях как я убива. Сега съм тук, за да ти попреча да довършиш започнатото.

Лайтман го удостои с ледена усмивка. Но Лора долови, че непроницаемата му броня от увереност вече не е толкова лъскава.

— Ех, тази самоувереност на младостта — каза Лайтман. — Как да не й се възхити човек! Но мисля, че малко си закъснял, момчето ми. Разбира се, не можеше да ни спреш по-рано, нали? Нямаше за какво да се хванеш. Джулиъс е много старателен, изпипва си нещата. Какво щяха да си помислят шефовете ти, ако им представеше една абсурдна история, в която главният библиотекар, междувременно загадъчно изчезнал, е всъщност водач на група окултисти, които се канят да призоват Тъмните сили с някакъв зловещ ритуал? Докато ние си говорим тук, Джулиъс се подготвя да прибере и последния орган.

Без да каже нищо, Бриджис свали ръцете си.

— Не, не, по-добре ги дръж вдигнати — каза Лайтман грубо и махна с пистолета.

Бриджис се подчини.

— Още нещо — добави Лайтман, като хвърли бърз поглед към Лора и Филип. — Може би си мислите, че съм крехък старец, но по-добре не се опитвайте да ме надвиете. Аз съм отличен стрелец и доста по-ловък, отколкото може би изглеждам.

Пое си дълбоко дъх и добави:

— Ще ви помоля, и тримата, да седнете ето там, благодаря. — И посочи пентаграмата с пистолета.

— Джеймс, не смяташ ли, че вече прекали? — каза Лора.

— Нищо не си разбрала, нали, Лора? — отвърна Лайтман. — Това не е игра. Всичко е напълно сериозно. Прекарах последните десет години от живота си в подготовка на този тъй деликатен процес и тази вечер е неговата върхова точка, завършекът на тази усилена работа. Няма да ви позволя да ми попречите. Моля, направете каквото ви казах.

— Не мога да повярвам, че си способен на такова нещо! — изсъска Лора.

Филип я хвана за лакътя и Лайтман подкара тримата към подиума, върху който стоеше пентаграмата. На пода имаше кутия с инструменти. Лайтман вдигна капака. Вътре имаше тръбен ключ, няколко отвертки, гаечни ключове, болтове и гайки, и ролка сива лепенка. Той взе лепенката и я подаде на Лора.

— Завържи им китките за пентаграмата. Вие двамата, сядайте долу — обърна се той към двамата мъже.

После опря дулото на пистолета в гърба на Бриджис и го побутна, така че той да го усети между лопатките си.

Филип свали раницата и я остави наблизо, преди да седне на каменния под. Лайтман мина зад пентаграмата, продължаваше да ги държи на мушка. Ритна раницата на Филип по пода, без да изпуска от очи Лора, която клекна и започна да омотава лепенката около китките на Филип. Когато свърши и тръгна към Бриджис, Лайтман провери работата й.

— А сега седни и ти, ако обичаш — каза й, когато тя привърши с връзването и на Бриджис.

И за секунди омота с лепенката и нейните китки към пентаграмата.

— Така, а сега да се залавям за работа.

Лора се извърна с отвращение.

— Само си губиш времето — каза Бриджис с тих, но властен глас.

— Не ме ядосвай, Малкъм — отвърна му Лайтман грубо. — Макар че така или иначе ще умреш, не ме карай да ти описвам някои начини на умиране, няма да ти е приятно, уверявам те.

— Заклинанието е фалшиво.

— Нима?

— Чарли Тъкър е разбрал какво се каните да направите и е променил кодирания текст. Той очевидно е бил искрено вярващ. Убихте го твърде рано, професоре.

Известно време Лайтман гледа Бриджис мълчаливо. Когато най-сетне проговори, гласът му беше странно тих и смирен.

— Не съм поръчвал да убият Тъкър.

— Е, който го е направил, ви е оставил с едно безполезно заклинание, което няма да призове и духче, да не говорим за Мефистофел.

Очите на Лайтман потъмняха от ярост.

— Мисли, каквото искаш, Малкъм — каза той злостно. — Предполагам, че това е част от обучението ти. Представям си какво пише в наръчника: Похват номер 72 „Опитайте да обезкуражите противника си, като му предоставите привидно заплашителна, но всъщност невярна информация“.

Бриджис само сви рамене.

— Добре, както искаш. Ще изчакаме и ще видим.

— Дали? — излая Лайтман и пристъпи към него. — Може да ти спестя чакането. — И вдигна пистолета към главата на Бриджис.

— Не! — изпищя Лора.

Лайтман се обърна към нея и Филип и размаха пистолета.

После се разсмя, отстъпи крачка назад и огледа тримата си вързани за пентаграмата заложници.

— Колко сте жалки!

— Я млъквай, Джеймс — тросна му се Лора. — Ако някой тук е жалък, това си ти. Май наистина си се побъркал.

Лайтман се наведе към нея и тя усети дъха му по бузата си.

— Дори не подозираш, нали, Лора?

— Какво да подозирам? — изсъска тя. — За какво говориш, по дяволите?

— Как за какво? За това коя е последната жертва, разбира се — отвърна той с усмивка.

Трябваха й няколко секунди да осъзнае какво й казва.

— Виждам, че вече разбираш — каза той студено. — Дъщеря ти ще бъде убита след… — той си погледна часовника — около четиридесет и пет минути. После Джулиъс ще вземе черния й дроб и ще го донесе тук.

Кръвта се смръзна в жилите й. Сякаш я обля ледена вълна. До нея Филип се дърпаше яростно, опитваше се да се освободи от пентаграмата.

— Спокойно, господин Бейнбридж, знам какво ще ми кажете — рече тихо Лайтман. — Че няма да ми се размине, нали? Но кой ще ме спре? Мънро ли? Та той си няма и представа.

Лора беше обзета от ужас. Представяше си как Джо е сама в къщата в Удсток, а безмилостният Джулиъс Спенсър се промъква през задния вход. Филип седеше до нея със затворени очи и здраво стиснати устни. Беше страшно пребледнял.

— Сигурно се чудите как Мънро не е разбрал, че Джо е последната ми жертва. Прав ли съм?

Никой не отговори на въпроса, но и Лайтман сякаш не очакваше отговор, затова направо продължи:

— Макар нашият главен инспектор да е пословично тъп, този път вината не беше изцяло негова. Нали се сещате, че Джо… мога ли да я наричам така? Та значи Джо е използвала името на втория си баща, Нюкъм. Както знаеш, Лора, тя се подписва така във всички официални документи, следователно това е името, което фигурира и в университетското й досие. Него е използвала и при психологичните тестове. Как мислиш, че Мънро би се сетил за това?

Бриджис въздъхна нарочно дълбоко и Лайтман отново насочи вниманието си към него.

— Както вече казах, професоре, губите си времето — рече младият мъж.

Лайтман отново насочи пистолета към него. Ръката му трепереше и Лора изведнъж си спомни какво й беше казал в кабинета си в Бодлеанската библиотека преди седмица. Спомни си странното устройство, което беше използвал, за да облекчи болките от артрита. Но сега не можеше да направи нищо. Ръцете й бяха така здраво стегнати, че едва усещаше пръстите си.

Лайтман премести пистолета в лявата си ръка, а дясната спусна надолу, тръскаше я, сякаш искаше да се освободи от някаква болка.

— Знаеш ли, Малкъм — каза с леко потрепващ глас. — Започна да ми омръзва да повтаряш все едно и също.

И отново насочи пистолета в челото на Бриджис. После бавно, едва ли не чувствено, прокара студения метал по лицето на младия мъж. По кожата му оставаха бели следи.

— Колко крехки създания сме, нали? — прошепна Лайтман.

Бавно стигна с пистолета до една точка на няколко сантиметра над гърдите на жертвата си и го прокара първо по лявата, а после и по дясната му ръка. След това го насочи към слабините му и ги запобутва с дулото. Все така бавно прокара оръжието първо по десния крак на пленника, после и по левия. Стигна до коляното и спря за миг. Сякаш изучаваше крака на Бриджис, леко килнал глава на една страна, замислен.

— Толкова сме крехки.

После погледна Малкъм Бриджис в очите и стреля.

Гърмежът отекна оглушително в каменната зала. Куршумът пръсна коляното на Бриджис. Той изпищя от болка и се сгърчи.

Лицето на Лайтман остана безизразно. Без да обръща внимание на гърчещия се младеж, той се извъртя към Лора и Филип. И двамата бяха вцепенени от ужас.

— Както вече казах, имам да върша работа. Откъм входа се чу учтиво прокашляне. Главен инспектор Мънро и двама полицаи стояха там. Бяха с каски и бронирани жилетки. Двамата униформени полицаи държаха Лайтман на прицел.

— Пусни оръжието — каза Мънро.

Лайтман направи крачка вдясно и сграбчи Лора за косата. Тя изпищя от болка. Главният библиотекар насочи пистолета към дясното й слепоочие и каза:

— Мисля, че е по-добре вие да пуснете своите. Не искам да се цапам излишно.

Умът на Лора работеше трескаво. Не биваше да се поддава на паниката. Никой нямаше да спечели от това, най-малко Джо. Мънро и двамата полицаи направиха крачка напред. В отговор Лайтман натисна дулото на пистолета в слепоочието й още по-силно.

Без да е много наясно какво точно прави, Лора изви глава и се притисна силно в металната пентаграма. Заболя я много, но Лайтман, изглежда, го заболя още повече, защото пръстите му бяха приклещени между метала и главата й.

Той изпищя, опита да си освободи ръката и загуби равновесие. На полицаите това им беше достатъчно. Проехтяха два изстрела и Лайтман се свлече на земята, притиснал гърдите си с ръце.

За секунди Мънро беше до тях.

— Джоунс, донеси ми медицинския комплект!

Другият полицай изтича до тялото на Лайтман.

— Незабавно се погрижете за този човек — каза Мънро и посочи Бриджис. — Изкарайте го горе и извикайте линейка веднага щом имате сигнал.

После се обърна към Лора и Филип:

— Добре ли сте?

— Джо… Спасете Джо — успя да промълви Лора.

Мънро я погледна объркано и попита:

— Какво?

— Джо е последната жертва — каза Филип, гласът му трепереше. — Дъщеря ни. Сигурно е в къщата ми в Удсток. Убиецът е на път за там.

Мънро не се поколеба нито миг.

— Харкот, Смит! Веднага се качвайте горе. Обърна се към Филип. — Какъв е адресът?

— Съмърсби Котидж, Ридли Стрийт. Точно до главната улица, на две пресечки под пощата.

— До всички: пипайте много внимателно — заповяда Мънро. — Заподозреният е въоръжен и много опасен.

После отиде зад пентаграмата и сряза лепенките. Лора и Филип скочиха.

— Трябва да побързаме! — викна Лора, сърцето й биеше лудо.

— Ние ще се справим — увери я Мънро.

— На това се надявам. Но не мога да стоя тук безучастна.

— Мъртъв е — каза полицаят, който беше клекнал до Лайтман.

Лора — вече тичаше към изхода — дори не се обърна. Филип и Мънро тичаха след нея. Бриджис се мъчеше да се изправи. Джоунс му беше сложил турникет над коляното и кислородна маска на лицето.

Мънро ги поведе. Свиха наляво под една арка и забързаха по тунел с извит таван и светещи кристали.

— Как ни намерихте? — попита Филип, докато тичаха.

— За това ще трябва да благодарите на Малкъм Бриджис — отвърна Мънро.

От време на време се налагаше Мънро да спира, за да погледне картата, която му беше изпратил Бриджис. Тунелите правеха многобройни чупки и завои, но неотменно се изкачваха нагоре. Беше страшно изморително, но не биваше да губят и секунда. Мънро за пореден път погледна радиостанцията. Индикаторът светеше зелено. Той натисна копчето за връзка.

— Харкот? На път ли сте вече? Добре. Всички коли да се насочат към Удсток. Заподозреният е някой си Джулиъс Спенсър. Кажи на Смит да го провери, докато пътувате. Дотук знаем, че е професионален убиец. Сто на сто е въоръжен.

Пое си дълбоко дъх, усещаше остра болка в гърдите. „Май нещо съм позагубил форма“, помисли си.

— Ние ще дойдем възможно най-бързо — продължи той. — Докато дойда, Дженкинс води операцията.

Стигнаха до тежка дъбова врата. Но не се наложи да ползват разкодиращи комбинации: тя беше отворена. Мънро влезе пръв в кабинета на Лайтман. Минаха през стаята, без дори да се оглеждат, после и покрай двамата полицаи, които стояха в коридора, и след секунди излязоха в хладната нощ. Колата на Мънро беше почти до главния вход. Лора и Филип се метнаха отзад, а главният инспектор седна зад волана и зафучаха по Паркс Роуд към Удсток. Зад тях една линейка спря пред библиотеката.