Равноденствие

ОКСФОРД: 30 МАРТ, ОБЯД

Полицейският участък гъмжеше от дейност. На входа двама униформени полицаи се опитваха да удържат буйстващ футболен запалянко с шал на черни и жълти ивици и плетена шапка.

— Цял автобус са, от Уотфорд. Пияни като талпи — обясни полицай Хорнет на Мънро.

Без да каже нищо, главният инспектор плъзна по плота една папка с документи към дежурния офицер.

— Някой си Бриджис е в трета зала. Чака вече половин час — добави Хорнет. — Появи се и свидетел във връзка с изчезването на Лайтман. Една старица твърди, че видяла как двама мъже измъкват Лайтман от колата му точно пред дома й на Норам Гардънс. Ето доклада.

Мънро само кимна и тръгна по коридора. Мимоходом хвърли един поглед на доклада, но реши да го остави за после и влезе в залата за разпити.

Седна уморено срещу Бриджис, опря лакти на масата и разтърка очи. После каза:

— Професор Лайтман… добре ли го познавате? — Бриджис изглеждаше притеснен.

— Ами… Аз, хм… помагам му в библиотеката.

— А също и в дома му?

— Да, той плаща добре — каза Бриджис и си позволи да се усмихне.

— Разбирам — отвърна Мънро безизразно. — Кога го видяхте за последен път?

— Снощи, около седем часа, в дома му в…

— Знам къде живее Лайтман, господин Бриджис.

Бриджис се прокашля притеснено и попита:

— Има ли нещо ново относно изчезването му?

Мънро мълчаливо го огледа. Младият мъж беше спретнато облечен в тъмен костюм, но пригладената му назад коса само подчертаваше още повече болнавия му вид. Беше изключително слаб, а кожата му беше нездраво бледа, сякаш прекарваше повече време, отколкото е здравословно, в библиотеки и лаборатории.

— Откога познавате професор Лайтман?

— От две години. Запознахме се, докато работех по дисертацията си. Преди това бях в Кембридж.

— Ясно. А Ръсел Кънингам? Добре ли го познавате?

— Той е първокурсник при нас. Не е от най-добрите студенти, честно казано… много е неорганизиран. Но какво общо има той?

— Колко добре го познавате?

Бриджис се замисли за миг, после каза:

— Всъщност почти не го познавам. Идва в приемния ми час през седмица-две, за да му проверя работата, но иначе го виждам от дъжд на вятър. Не мога да кажа, че е мой тип.

Мънро вдигна вежди.

— Странна реплика.

— Да ви кажа честно, смятам, че това момче си губи времето в Оксфорд. По-добре ще е да си намери някаква работа в Лондон. Мисля, че е тук заради баща си. Хората като Найджъл Кънингам изпращат синовете си в Оксфорд, за да подобрят собственият си имидж. За баща си Ръсел е като трофей.

— Значи не харесвате момчето?

— Не че не го харесвам. Просто…

— Мразите хората като него.

— „Мразя“ не е точната дума. По-скоро намирам хората като Кънингам за безинтересни.

— Добре. — Мънро въздъхна. — Можете ли да ми кажете къде сте били по време на неотдавнашните убийства?

— Моля?! — възкликна Бриджис смаяно. — Мислех, че ме повикахте, за да помогна да откриете професор Лайтман.

— Така е. Но проследяваме всички възможни връзки. Ръсел Кънингам е заподозрян…

— Не може да бъде!

— …а вие работите с него. Работите също и с професор Лайтман. Можете ли да ми кажете къде бяхте на двайсети срещу двайсет и първи март, между седем и половина вечерта и три през нощта?

— Ами… на двайсети бях в Лондон целия ден. Беше понеделник, нали? Ходих на сбирката на психолозите към Кралското дружество на Пал Мал.

— И кога се върнахте в Оксфорд?

— Към десет, десет и половина. Но в седем и половина бях в една зала с още поне петдесет психолози.

— Ужас! А какво ще кажете за сряда вечерта двайсет и втори март? Тогава бяхте ли в Оксфорд?

Бриджис сведе поглед към масата.

— В сряда имам упражнения от седем и половина, така че най-вероятно съм останал да късно във факултета, може би до девет без петнадесет, дори до девет.

— А имахте ли упражнение по-миналата сряда?

— Да.

— И то трае един час?

Бриджис кимна.

— Някой може ли да потвърди, че сте били там след осем и половина?

— Ами… имаше няколко души. Ранкин си тръгна рано, към осем, ако не се лъжа. Отби се в лабораторията за малко. Студентите се разотиват почти веднага след упражнението, но някои от другите аспиранти бяха там.

— Разбирам. Значи, технически погледнато, е възможно вие да сте убили втората и третата жертва?

Бриджис пребледня.

— Какви са тия глупости?!

— Кабинетът ви е само на пет минути път с кола.

— Но това е нелепо! Много места са на пет минути път с кола. Защо ми е да убивам някого? Какъв мотив…

— Успокойте се, господин Бриджис. Не казах, че вие сте извършили убийствата. Казах само, че е възможно да сте вие.

Бриджис го гледаше с нарастваща враждебност.

— Има ли нещо друго, което искате да ме питате, господин главен инспектор?

— Не, господин Бриджис, засега това е всичко, благодаря. Бяхте много отзивчив — отвърна Мънро и стана. — Има само още едно нещо. Ще бъдете ли така добър да ни дадете ДНК проба?

Мънро излезе.

В коридора вече беше по-тихо. Двама от футболните запалянковци бяха прибрани в килиите, а останалите — върнати в Уотфорд, три часа преди началото на мача в Хедингтън. На път към кабинета си Мънро спря пред главното гише.

— Хорнет?

— Да, сър?

— Как вървят разпитите на студентките?

Хорнет погледна една огромна тетрадка.

— В момента Грийн, Метсън и Томпсън провеждат разпити съответно в четвърта, пета и седма зала. Досега сме разпитали… — той прокара пръст надолу по страницата — …момент… десет, единадесет… четиринадесет момичета, включително трите в момента.

— Добре — каза Мънро замислено.

Влезе в кабинета си и затвори вратата, за да се изолира от света. Беше обезпокоен от развитието на нещата. Младите му подчинени бяха в еуфория от това, което бяха открили в апартамента на Кънингам, но нещо в цялата тази ситуация не беше наред. Хлапето очевидно имаше проблеми, но това не го правеше убиец. Човекът, убил трите момичета и Саймън Уелдинг, беше професионалист, а не някакво си богаташко синче с прекалено много свободно време. А и този Бриджис… Държеше се като подплашен заек, но това май си му беше обичайното състояние. От друга страна, дали не криеше нещо.

Бриджис можеше да е извършил по-късните убийства, разсъждаваше Мънро. Но това не помагаше много: всички убийства бяха извършени от един и същ човек. Поне така изглеждаше. Ако Бриджис не беше извършил първото убийство, тогава сигурно бе чист.

Замисли се за находките на криминалистите. Парче кожа и късче пластмаса. Нищо не беше излязло от тях. Имаше и капка кръв, намерена на мястото на второто убийство, но не пасваше на нищо в базата данни на полицията.

Разрови хартиите по бюрото си, търсеше доклада от лабораторията. Откри го най-отдолу. Втората страница бе разпечатка от спектралния анализ — ДНК отпечатъкът от петънцето кръв, открито в къщата, в близост, до която беше намерено тялото на Джесика Фулъртън. Загледа се в поредицата линии и цветни стълбчета върху листа. Това беше нечия идентификация, нечий уникален ДНК подпис, следата, оставена от човек, който в този момент най-вероятно беше недалеч оттук и който сигурно живееше в този град. Но след като нямаше съвпадение в базата данни, този уникален подпис не им вършеше почти никаква работа.

Мънро пусна листа на бюрото и вдигна телефона.

— Хорнет. Свържи ме с Хауард Смейлс от МИ-5 възможно най-бързо.

После отново взе листа със спектралния анализ. Телефонът иззвъня.

— Здравей, Хауард — каза любезно Мънро. — Да, да, мина доста време… Е, нали знаеш, все същото… Да, чух… поздравления. Хм, виж, Хауард, дали ще ми направиш една услуга? Между нас да си остане, има връзка с убий… Да. — Той се усмихна криво. — Да, имам проба, но не съвпада с нищо в нашата… Не, няма, знам… Е, ще го направиш ли? Не, не, веднага ще я пратя… И… да, спешно е… Знам, но така работи системата. Не е сред любимците на държавата, нито сред администрацията… Не… Чудесно… Благодаря ти, Хауард.