Равноденствие

АВТОГАРА „ВИКТОРИЯ“, ЛОНДОН: 30 МАРТ, 17:00

Гейл Хъниуел, със загоряла кожа и изсветляла от гръцкото слънце руса коса, пусна раницата си на пода в чакалнята на автогара „Виктория“ до една все още мокра от слюнка дъвка и някакво кафяво петно, за което се надяваше, че е шоколад, и се обади на приятеля си от телефонния автомат.

— Рей — каза развълнувано. — Здрасти, вече съм в Лондон. Не мога да говоря дълго, че картата ми свършва. Не, страхотно беше, професор Труман е толкова спокоен и внимателен, мисля, че свършихме добра работа. Но… месец и половина е много време. Нямам търпение да се прибера. И да се видим…

През мръсното стъкло виждаше автобусите и пътниците, които се качваха и слизаха. Един шофьор в униформа мина покрай вратата; помещението беше празно.

— Ще хвана автобуса оттук в пет и половина. Би трябвало да е в Хедингтън към седем без двайсет. Не, няма нужда да ме посрещаш… днес има мач, нали? Да, да. Не, Рей, не съм чула… какви убийства? Сериозно ли говориш? И той я е познавал? Да, да. Ами, добре, ако наистина нямаш нищо против… Не, глупчо. И ти адски ми липсваше. Прекарахме супер, но се радвам, че се връщам.

Известно време само слушаше, после каза:

— Добре, ясно, супер. Хайде, до скоро… Обичам т…

И картата свърши.

Гейл затвори и тъкмо вдигаше раницата, когато един шофьор мушна глава през вратата и я попита:

— За пет и тридесет до Оксфорд ли си, мила?

Гейл кимна.

— Имам свободно място в пет и девет, ако искаш. На една баба й прилоша и реши да пийне чай и да хване по-късен автобус. Идваш ли?

— Да, благодаря. — каза Гейл. — Чудесно.

Адептът седеше в черната тойота пред къщата, където живееше Реймънд Делауер. Този следобед окончателно беше решил да използва Гейл Хъниуел. Тя нямаше идеалните медицински характеристики, но другите две възможности бяха по-проблематични. Ан Клейтън беше във Франция за великденската ваканция, а в 19:14, точния час за процедурата, Сали Рингуолд щеше да е в една зала с още шестстотин души, на церемония, организирана от факултета по теология.

Гейл Хъниуел, студентка по археология, беше прекарала последния месец и половина на разкопки в Гърция, но преди час той беше проверил информацията, че се е върнала в Англия. Секретарката в археологическия факултет беше потвърдила, че цялата група се връща днес, а и той беше погледнал в базата данни на фериботната компания, до която не беше трудно да се добере. После, чрез устройството, което беше монтирал преди две седмици, подслуша разговора между Гейл Хъниуел и Рей Делауер, когато тя му се обади от Лондон. Гейл щеше да слезе от автобуса на кръстовището в Хедингтън към седем без двайсет. Това му гарантираше достатъчно време.

В 18:09 Реймънд Делауер излезе от къщата на Саут Парк Роуд — по-рано, отколкото Адептът очакваше. Автобусната спирка бе на около два километра, а дотам се стигаше през университетския парк по една тиха, опасана с дървета алея, наречена Месопотамската пътека — минаваше покрай един тесен приток на Чаруел. Беше любимото място за разходка на двойката и Адептът я познаваше добре. Беше ги следил по нея неведнъж.

Видя как Реймънд Делауер тръгва на изток и изруга. Младежът бе решил да отиде на спирката по-рано. „Явно гаджето много му липсва“ — помисли си Адептът с отвращение, докато потегляше. Пое опасно бързо по Саут Парк Роуд, стигна края на улицата, зави надясно по Сейнт Крос Роуд, а след това пое по Манър Роуд — задънена улица, която минаваше през желязна порта и стигаше до една ливада на запад от Месопотамската пътека.

Имаше по-малко от десет минути. Изскочи от колата, като запази, разбира се, необходимото самообладание, за да не раздере джоба на сакото си от „Дзеня“ на дръжката на вратата. Отиде до багажника и извади закопчан сак и контейнер за органи, подобен на този, който беше използвал за бъбреците на Саманта Търоу преди седмица. След това, с наведена глава, за да не бъде разпознат по-късно от някой любопитен гражданин, който в този момент по случайност е гледал през прозореца, се запъти към желязната порта.

Беше в изключително добра спортна форма и макар че контейнерът тежеше над петнадесет килограма, а земята беше подгизнала от дъждовете, се движеше доста бързо и се подслони под едни дървета. Беше тихо, чуваше се само шумът на далечния трафик и птичи песни. Той си погледна часовника. 18:14. Слабото слънце клонеше към залез. До половин час щеше да се стъмни, но той нямаше толкова време. Налагаше се да поеме някои рискове.

Отвори сака и само за минута си сложи защитното облекло. После отново си погледна часовника и зачака — забавяше дишането си и се успокояваше с тантрическите техники, които беше упражнявал години.

В автобуса, притисната на седалката от някакъв дебел мъж с костюм, Гейл Хъниуел с досада очакваше края на пътуването. Отначало се опита да почете, но бързо се отказа и се загледа в пейзажа навън — първо в сивите лондонски предградия, а после, когато излязоха на магистралата, в зелените полета под сивкавото облачно небе.

Мъжът до нея се унесе в дрямка и изпусна вестника, който четеше. Гейл внимателно го взе. Главното събитие на деня беше заплахата на железничарите да стачкуват. Почти на същото внимание се радваше и историята за поредния скандал в кралското семейство, както и тази за сексуалните забежки на един депутат. На разкопките нямаха нито вестници, нито телевизия. Всички програми на радиото бяха на гръцки, а и всъщност никой от студентите или преподавателите не се интересуваше какво се случва извън техния малък рай сред прахта на Атина.

На четвърта страница видя кратка статия за убийствата, за които й беше споменал Рей. Глупости. И гадости.

Сложи вестника в скута на спътника си и отново се загледа през прозореца. За миг й домъчня за слънчева Гърция и работата, която обичаше. Но после си спомни за Рей — милия, нежен Рей. Ако имаше мъж на този свят, който да става за съпруг, това беше той. Изгаряше от нетърпение да го види.

Реймънд Делауер мина по моста над Чаруел близо до Пасторска наслада — оградено място до реката, повече от век служило за нудистки плаж на преподавателите от университета. В тази мрачна петъчна привечер тук бе тихо. Бяха надвиснали тежки дъждовни облаци и повечето от студентите, останали в Оксфорд, или гледаха някой ранен сериал по телевизията, или тъкмо тръгваха за някоя кръчма, или пък хапваха някъде по главната улица или по Корнмаркет Стрийт.

Гейл му липсваше повече, отколкото бе мислил, че е възможно. Този месец и половина, през който бяха разделени, му се бе сторил цял век. Не — безброй векове. Вече знаеше, че тя е единствената, че е по-важна от всички, с които бе имал връзка през първите две години в университета. Не смееше да мисли твърде напред в бъдещето или пък да задълбава много, но от друга страна, не можеше вечно да крие чувствата си.

След няколко минути излезе на широката алея, която минаваше покрай реката. С Гейл много пъти се бяха разхождали тук. Най-много им харесваше посред зима, през януари, когато беше адски студено. Миналата зима Оксфорд бе преживял най-тежките снеговалежи през последното столетие и на места Чаруел беше замръзнала. Тогава алеята изглеждаше като зимна приказка, но дори и сега, с натежалите от влагата дървета, пак излъчваше неповторим чар.

Зад него изпука съчка. Той понечи да се обърне и изведнъж усети пареща болка във врата. Хвана се за гърлото. Кръвта рукна между пръстите му. Не можеше да я види, но я усещаше. После някой дръпна главата му назад. Клоните на дърветата се премрежиха пред очите му, той се задави. Кръвта заля лицето му, влизаше в носа и очите му, той вече не можеше да вижда. За миг сякаш се понесе във въздуха, миг, изпълнен с паника и недоумение, а после падна тежко на земята, удари си главата в някакъв камък. Опита да се обърне, да се надигне, но една ръка натисна силно лицето му. После усети още едно пробождане, като от нажежена кама. Тялото му отново се разтресе, в главата му кънтеше писък.

Някак си Рей успя да вдигне ръка и да избърше от очите си кръвта. Видя само надвесена над него фигура с безизразна маска вместо лице. Затрепери конвулсивно. Неясната фигура се изправи и го изгледа отвисоко. После всичко потъна в мрак.

Автобусът потегли и Гейл си погледна часовника. 18:21. Беше подранила с двадесет минути. Разтъпка се и с удоволствие вдиша влажния въздух. Беше твърде развълнувана, за да чака Рей на спирката, и реши да тръгне към Месопотамската пътека. Рей със сигурност беше подранил и тя щеше да го срещне на алеята — колко романтично. Може би щяха да се срещнат като по филмите: след дълга раздяла, затичани един към друг, с целувка под дърветата, мислеше си тя. Усмихна се и метна раницата на гръб. Сви наляво по алеята и тръгна към първия от двата малки моста. Щом подминеше старата мелница отдясно, щеше да излезе на широката алея покрай реката и със сигурност щеше да види Рей, забързан към нея.

Започна да вали и Гейл ускори крачка. Мина по втория мост и изтича да се скрие под дърветата, после хукна към мелницата. Огромното дървено колело, останка от индустриалната революция, а сега част от музейната експозиция, не се въртеше, капките се стичаха по застиналите лопатки. Дъждът се превърна в порой, плющеше по земята и дърветата. Намести раницата по-удобно и наведе глава, та дъждът да не я шиба в лицето.

Нещо я накара да вдигне очи и видя на десетина метра сюрреалистична картина. Нещо като чувал, омазан в червено, лежеше на земята, а над него стоеше мъж в защитно облекло, по което се стичаше дъждовна вода. Лицето му беше скрито зад плексигласов визьор, имаше и качулка. Държеше нещо като нож, който проблясваше на слабата светлина.

За секунда Гейл замръзна. После изведнъж й просветна и тя осъзна, че чувалът на земята всъщност е Реймънд, по-точно неговото безжизнено окървавено тяло. А мъжът в защитното облекло я гледаше…

Гейл хвърли раницата на земята. Обърна се и тласкана от първичен страх, от ужас, какъвто не беше изпитвала досега, хукна към мелницата. И почти щеше да се спаси.

Но реакциите на Адепта бяха по-бързи.

Гейл тичаше, както никога през целия си живот. Стигна до моста, хвана се за перилата, за да не падне. Хлъзна се по дъските и падна по гръб.

Адептът скочи върху нея. Сграбчи я за китките. Тя се задърпа, ухапа го по ръката, но зъбите й не можаха да пробият костюма. Той я затисна с коляно. Тя понечи да извика, но не можеше да си поеме дъх. От гърлото й излезе само ръмжене. Адептът бръкна в джоба си и извади ролка тиксо. Омота китките й и лепна едно парче и на устата й. После, все така затиснал гърдите й с коляно, омота с тиксото и глезените й.

Щом приключи, се изправи и я погледна с доволна усмивка — от толкова близо тя можеше да я види зад пластмасата. Адептът си погледна часовника. 18:31. Трябваше да изчака четиридесет и три минути, преди да започне процедурата, което означаваше, че може да остави момичето живо още малко. Усети, че се възбужда.

— Тъкмо ще се позабавляваме — каза глухо.