Равноденствие

ОКСФОРД: 11 АВГУСТ 1690 г. МАЛКО ПРЕДИ ПОЛУНОЩ

Всички бяха крайно изтощени. На четиридесет и осем, Исак Нютон беше най-стар от тримата — по-голям с почти двадесет години. Ландсдаун скоро навършваше трийсет, а Фатио, хубавият Фатио, беше излязъл от люлката преди двадесет и пет. Нютон се чувстваше дядо. Разполагаха с всички кодове и необходими знания, разбира се, за безпрепятственото преминаване през Трите нива на достъп, всяко, от които неминуемо водеше към следващото. Но мъдростта на Древните, която повечето адепти смятаха за безвъзвратно изгубена в пламъците на Александрия, не можеше да им помогне да понесат по-леко задушния горещ въздух в тристаметровия тунел, който водеше от винарската изба на колежа до крайната им цел, а именно: тайния лабиринт, който започваше от едно място дълбоко под Бодлеанската библиотека и се простираше на север до основите на Шелдънския театър. Ноздрите им се запушиха от вонята на гнилоч и влажни, разлагащи се мъртви твари.

Между второто и третото изпитание спряха за кратка почивка и пийнаха вино от една плоска бутилка. Виното беше добро, но твърде топло. После продължиха пътя си. Нямаха време за губене.

След като преминаха успешно третия и последен тест, Ландсдаун върна ръкописа на Нютон и той го прибра на сигурно място в пазвата си. Ръкописът и рубиновата сфера бяха безценни. Нютон се беше мъчил почти година и половина, за да преведе кодираните инструкции на Джордж Рипли и беше възпроизвел в по-голям мащаб дребната рисунка на лабиринта, за да е по-удобна за ползване. Скоро тези две неща отново щяха да им потрябват, но дотогава той искаше да ги държи на сигурно място до сърцето си.

Факлата беше единственият им източник на светлина. Тунелът се разшири. Преди няколко месеца, докато търсеше сферата, Нютон вече беше минавал по някои от тези тунели. А мислено беше минавал по цялата карта, докато седеше уединен в лабораторията си в Кембридж. Маршрутът носеше името Пътят към просветлението. Названието беше на арамейски — език, който Нютон беше усвоил след дълги години упорит труд.

Влязоха в кръгло помещение и на слабата светлина видяха сводест таван и гладки влажни стени. Каменният купол над главите им беше сив и нашарен от минерални отлагания, просмукали се до лабиринта. Според картата се намираха на тридесет метра под Бодлеанската библиотека.

Тръгнаха бавно из помещението. Нютон чуваше как Ландсдаун тихо отброява стъпките си. Стигна тринадесет и спря. Обърнат към стената, опипа повърхността й на височината на кръста си, както беше направил и във винарската изба на колежа. След няколко мига откри това, което търсеше — още една метална халка, подобна на тази, която пазеше входа на първия тунел.

По лицата им играеха странни сенки. Лицето на Ландсдаун напомняше на Нютон маска с две дълбоки черни дупки вместо очи. И тримата се потяха обилно, яката на Ландсдаун беше прогизнала и сива.

— Господарю!… — каза той и спря за миг, за да си поеме дъх, тъй като от влагата се дишаше тежко. — Трябва да ви предупредя да се подготвите за онова, което ще видите зад тази стена. Двамата с Фатио прекарахме много време тук в приготовления за вашето пристигане и вече сме свикнали. Но вие още не сте.

После дръпна халката и каменният блок бавно започна да се отваря.

Ландсдаун влезе първи и сложи факлата в една стойка на стената. Нютон трябваше да се наведе, за да мине през отвора. Не откъсваше поглед от тъмната земя.

Това помещение беше умален вариант на предходното. Беше осветено само от свещи, които се намираха в дъното му и хвърляха меки отблясъци. Но дори те им се сториха ослепителни след почти непрогледната тъма, в която бяха прекарали последните два часа.

Отначало Нютон не можа да осъзнае какво точно вижда. Принципно знаеше какво да очаква. Беше чел старите текстове, беше изучавал подробно диаграмите и инструкциите на Древните, но въпреки това гледката му се струваше нереална.

В отсрещния край на залата имаше голяма златна конструкция във формата на пентаграма. От двете й страни стояха тежки двуметрови свещници с орнаменти; огромните свещи в тях бяха изгорели долу-горе наполовина. По свещниците и по каменния под имаше купчинки покапал восък.

Най-отгоре на златната пентаграма беше закрепен човешки мозък. На следващия лъч, вляво, имаше сърце. Нютон плъзна поглед встрани и видя два бъбрека, закачени на върха на десния лъч. По-надолу имаше още един орган, за който Нютон знаеше, че е жлъчен мехур, а на последния връх се намираше черен дроб, влажен и проблясващ на меката светлина. Силна миризма го удари в ноздрите. Беше на терпентиново масло, което Фатио с огромно търпение и в продължение на много часове беше извлякъл от беловината на едно терпентиново дърво.

Нютон отново погледна Ландсдаун и Фатио. Дишаше тежко и се потеше обилно. Раната на лицето му се беше отворила и потта се смесваше с кръвта и се стичаше по бузата и врата му на тъмни струйки. Очите му бяха разширени от демоничен екстаз. Гласът му беше прегракнал от умора, но въпреки това изпълнен с увереност.

— Доволен съм — каза той с едва забележима и съвсем не весела усмивка. — Много съм доволен.