Равноденствие

ОКСФОРД: 29 МАРТ, 9 ч СУТРИНТА

Джон Мънро зави по Саут Паркс Роуд и за пореден път му направи впечатление колко е грозна сградата на факултета по психология.

Беше станал още призори, за да прегледа отново подробностите по случая. На домашния си компютър беше прочел, сигурно за стотен път, цялата налична информация. Четири трупа, почти сигурно един и същ убиец, работещ сам, най-вероятно мъж. A с какво разполагаха те? Капка кръв с ДНК, но без съвпадение; всъщност без никакво съвпадение в цялата база данни, както изглежда. А и тези ритуални елементи, монетите, липсващите органи. Лора Нивън и Филип Бейнбридж бяха убедени, че става въпрос за окултизъм. А и убийствата от 1851 година… Трябваше да има връзка.

Какво знаеше той за тези убийства? Беше прегледал данните, беше използвал почти всяка свободна минута през последната седмица, за да се запознае с подробностите. Три момичета и един студент били убити в годината на Световното изложение. Някакъв ирландски работник опрал пешкира, но сред историците, занимаващи се с криминална история, беше добре известно, че професор Милинър е имал пряко участие в убийствата, че се е занимавал с окултизъм, бил е член на група за черна магия и че властите са застанали зад гърба му. Година след убийствата професор Милинър заминал да преподава в Торино и семейство Милинър изчезнали завинаги от оксфордската сцена. При днешните убийства последната информация беше, че всичките три момичета са били доброволки в някакви тестове към факултета по психология малко преди началото на учебната година.

Мънро навлезе в паркинга. Недалеч видя Роджърс, който слизаше от колата си близо до главния вход на сградата. Но когато завъртя волана, за да паркира до колегата си, една спортна кола „Морган“ за малко не го забърса — излезе рязко на заден и отпраши към изхода. Мънро изгледа отровно водача, но той беше напълно погълнат от пътя пред себе си. После изведнъж осъзна, че лицето му е познато.

— Записах номера — каза Роджърс веднага щом Мънро отиде при него.

— Беше Кънингам, сигурен съм.

Роджърс го изгледа учудено, после каза:

— Ще проверя номера.

— Непременно — отвърна рязко Мънро и тръгна към входа.

В извънучебно време в сградата беше относително тихо. Приемната във фоайето се състоеше от няколко стола, наредени около една маса. Покрай стената имаше няколко реда шкафчета и пощенски кутии. До тях висеше огромно табло със закачени обяви за предстоящи представления и спортни мероприятия. До плакатите беше закачен и стар брой на „Ежедневникът“ — вестникарска листовка, която стигаше до всяка част на града и в която се публикуваха обяви за различни видове забавления, изложби и продажби на недвижими имоти. Мънро тръгна към рецепцията, където една дебела жена в рокля на цветя беше забила поглед в екрана на компютър. След като двадесет секунди напразно чака да бъде удостоен с вниманието й, той почука силно с кокалчета по плота. Тя го изгледа кръвнишки.

— Главен инспектор Мънро, от полицейското управление на Темз Вели — каза той и й показа картата си. — Имам среща с доктор Ранкин, ако не ви затруднявам.

Жената изобщо не се впечатли.

— С4. Вземете асансьора. Но мисля, че още не е…

— Тук съм, Маргарет, тук съм.

Мънро се извърна и видя един висок кльощав човек, усмихваше се.

— Артър Ранкин — каза той и стисна ръката на Мънро.

На Роджърс само кимна.

— Не се впечатлявайте от Маргарет — каза им, докато ги водеше към асансьора. — Свиква се след първите пет години.

В асансьора имаше някаква странна миризма на пръст и на Мънро му трябваха няколко секунди, за да разбере, че идва от професора.

— Щях да дойда по-рано — каза Ранкин, когато асансьорът спря на четвъртия етаж. — Но колата ми не искаше да запали. Затова минах през парка, беше доста приятно всъщност. Не валеше, като никога.

Кабинетът на Ранкин представляваше облепен с тапети пашкул в бяло, кафяво и сиво. Единственият прозорец гледаше към сив бетонен двор. Не се виждаше дори частица от прочутите средновековни кули. Ранкин свали палтото си и разчисти двата стола срещу бюрото си от хартиите и книгите върху тях.

— Моля, заповядайте. Извинете за безпорядъка, но все не успявам да подредя.

— Не се притеснявайте, професоре. Няма нужда от официалности. Имаме само няколко бързи въпроса към вас — отвърна Мънро, докато се настаняваше на стола.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Интересуват ни тестовете, проведени с четиридесет и седем студентки в края на септември миналата година. Какво можете да ни кажете за тях?

За момент Ранкин изглеждаше озадачен. Имаше високо чело и когато се намръщи, то заприлича на лента за глава от червеи. Но после изведнъж лицето му светна.

— А, сещам се! Имате предвид тестовете на Джулиъс Спенсър.

Мънро не отговори.

Ранкин се прокашля и започна да рови някакви хартии по бюрото си. После бавно стана, отиде до рафтовете на едната стена и взе огромна купчина папки. Стовари ги върху бюрото, наплюнчи пръст и започна да ги прелиства.

— Знаех си, че е някъде тук — каза и подаде на Мънро една зелена папка. — Спенсър беше умно момче, бликаше от идеи.

— Защо „беше“? — попита Роджърс.

— Защото ни напусна преди Коледа. Предложиха му солидна сума в Бостън. Мисля, че от Масачузетския технологичен институт.

— Ас какво точно се занимаваше?

— Най-вече с изследване на коефициента на интелигентност — отвърна Ранкин и погледна през прозореца. — Не е по моята част, уви. Твърде е сухо за мен.

— Какво включваха тестовете? — попита Мънро, докато преглеждаше страниците.

— Той си имаше своя система, доста нетрадиционна при това. Смяташе, че интелигентността е пряко зависима от физическата връзка между двете полукълба на мозъка, така наречената corpus callosum. Запознати сте с идеята за двуделност на мозъка, предполагам?

— Слабо, само като лаик.

— Добре, ще ви запозная накратко. През шейсетте години на двайсети век изследванията започват да показват, че двете полукълба на мозъка са много различни. Лявата част е аналитичната, а дясната — на въображението, „артистичната“, ако мога така да се изразя. Роджър Спери получава Нобелова награда за това си откритие.

— И Джулиъс Спенсър е работел по тази тема?

— Той беше последовател на Спери. Бил е негов ученик в „Калтек“ в края на осемдесетте.

— И какво точно е правил доктор Спенсър? — попита Роджърс. — Как е провеждал тестовете?

— Всичко е описано тук — отвърна Ранкин и кимна към купа хартии. — Работеше с група от петдесет души, накрая май останаха четиридесет и седем, доколкото си спомням. В тази фаза всичките бяха млади жени.

— В тази фаза ли?

— Месец преди това проведе подобна серия тестове с мъже. Момичетата са прекарали по-голямата част от деня в писмени тестове за интелигентност, после са имали физически тестове, проверка на рефлексите, ориентиране в пространството и така нататък. Направили са им също и пълни медицински и мозъчни изследвания.

— Медицински ли? — Мънро се намръщи.

— Да, те бяха ключов елемент в проекта на Спенсър. Той смята, че коефициентът на интелигентност е свързан с физическите параметри на човека.

— И какво включваха тези медицински изследвания?

— Е, сега вече ме затруднихте. Аз самият не присъствах на тестовете. Дори не бях в Оксфорд него ден. Но Спенсър трябва да е дал графика за одобрение месец преди това. Чакай да видим.

Мънро върна зелената папка на професора.

— Да, да, ето ги — каза Ранкин след няколко минути. — Компютърна томография основно, на цялото тяло. Момичетата са правили психологически тестове тук, а после са отишли в болницата „Джон Радклиф“ за медицинските изследвания. Скъпа процедура, но Спенсър умееше да набира средства.

Мънро мълчаливо прелистваше страниците и ги подаваше една по една на Роджърс.

— Приемам, че Спенсър не е работел сам?

— Да, не работеше сам. Макар че винаги беше на разположение, разбира се. Прекрасен ръководител с отлични организационни качества. Имаше трима помощници за тестовете и три млади аспирантки за медицинските изследвания в болницата. Анализът на резултатите беше извършен от младия Бриджис.

— Кой Бриджис?

— Малкъм, Малкъм Бриджис. Много обещаващ младеж, от който един ден ще излезе прекрасен психолог, помнете ми думата.

— Малкъм Бриджис работи тук?

— Да, но прекарва свободното си време в Бодлеанската библиотека с професор Лайтман, главния библиотекар. Наистина всеотдаен младеж, но честно казано, не знам как успява да се справи с всичко.

— Той тук ли е в момента?

— Би трябвало. Момент да помисля. Днес е петък. — Той си погледна часовника. — Ще му звънна.

След което вдигна телефонната слушалка и набра трицифрен номер.

— Не, още не е дошъл, съжалявам.

— Няма проблем — каза Мънро и стана от стола. — Ще го намерим. Ще съм ви благодарен, ако позволите да вземем тази папка, доктор Ранкин. Ще я пазим и ще направим копия.

— Да, да, разбира се — бързо каза Ранкин. — Ако има нещо, с което …

— Всъщност, да, има още един въпрос, който трябва да изясним. Имате ли нещо общо с младеж на име Ръсел Кънингам?

Ранкин го погледна с недоумение.

— Видях го на идване, излизаше от паркинга с една много лъскава спортна кола.

— Кънингам ли казахте? Да, да, сещам се. Не бих казал, че го познавам лично, той е първокурсник. Но съм го виждал с колата, разбира се, кой не е? — Ранкин се разсмя.

— Навярно сте чували и за баща му — намеси се Роджърс.

— Разбира се, чувал съм… Човекът библиотека, великият филантроп. Всъщност Бриджис май е наставник на Ръсел. Но какво общо има той с всичко това?

Мънро протегна ръка, като че ли не беше чул въпроса.

— Благодаря за отделеното време, доктор Ранкин, А също и за това — каза той и потупа папката, която беше притиснал до гърдите си.

Навън грееше ярко слънце. Отвъд паркинга имаше игрище за ръгби и група играчи в спортни облекла и с качулки на главите обикаляше терена.

— Искам да ми доведете Малкъм Бриджис в управлението възможно по-бързо — каза Мънро.

— Кажи на Грийн да зареже всичко и да се заеме със списъка на момичетата. Искам да знам къде се намират в момента и искам всяко да бъде разпитано. Ясно ли е?

Роджърс кимна.

— Междувременно аз ще издействам заповед. Мисля, че е време да посетим господин Ръсел Кънингам, какво ще кажеш?