Равноденствие

ВЕЧЕРТА НА 11 АВГУСТ 1690 г.

В шест каретата се спусна по Хедингтън Хил, на миля преди стените на града. Продължаваше да е непоносимо горещо. В странноприемницата „Мечата яма“ един слуга пренесе куфара на Нютон по витите стълби и го попита дали ще желае вечеря в стаята си. След като си тръгна, Нютон най-после можеше да си почине, да се наслади на усамотението и да размишлява на спокойствие върху случилото се през последните двадесет и четири часа.

Беше напуснал Кембридж в галоп, удряше яростно с юздите горкия кон. На два пъти смени животните, първо в Стендън Пакъридж, а после в Грейт Хедъм, взе разстоянието за малко повече от четири часа и стигна до столицата малко след полунощ. Както обикновено, пътува под името Уилям Пети и под същото име прекара следващите няколко часа в таверната „Суон“ на Грейс Ин Лейн в центъра на Лондон.

През цялото пътуване, а и по време на спокойните часове в Лондон, мислеше за предстоящата му задача и отново и отново си спомняше ужаса, който беше оставил след себе си в Кембридж. И досега не можеше да разбере какво го беше прихванало Уикинс. Може би в самата сфера имаше някаква сила, която въздействаше така върху някои хора? Но за едно беше сигурен: странният инцидент в лабораторията беше изострил и без това силното му усещане за опасност. Враговете му можеха да го причакват зад всеки ъгъл. Не можеше да има доверие никому. Затова, за да обърка още повече всички потенциални съперници, всички, които си въобразяваха, че могат да откраднат безценното кълбо, той беше решен да стори всичко по силите си, за да ги отклони от своите следи. След като първо отиде до столицата, реши да вземе оттам карета до Оксфорд, за да пристигне в града както повечето други пътници. Драскотината на лицето му — от ноктите на Уикинс — още щипеше и си личеше, но нямаше начин да я скрие. Като попромени малко външния си вид, той успя да не бие на очи и никой не го закачаше. В четири сутринта един слуга прекъсна неспокойната му дрямка и той продължи пътя си към Оксфорд, където пристигна след почти тринадесет часа.

Сега, вече настанил се в „Мечата яма“, изведнъж се почувства страшно изморен. Имаше нужда от сън, но вълнението не му позволяваше да се отпусне и да заспи. Хапна малко супа и се опита да почете на вечерната светлина; наблюдаваше с безразличие как един плъх прекоси стаята по дървения под. Според уговорката точно в десет чу стъпките на своя човек по коридора отвън, а след малко и тихото почукване на вратата. Стана и отвори. На прага стоеше Никола Фатио дю Дуйли. С буйните си черни къдрици изглеждаше по-млад и по-красив, отколкото го помнеше Нютон, а не се бяха виждали само три седмици. Нютон го покани да влезе и гостът пристъпи напред с широка усмивка. Прегърнаха се.

— Лицето ти — каза Фатио загрижено.

— Не е сериозно — отвърна Нютон бързо и се извърна.

— Изглеждаш ми притеснен, приятелю. Случило ли се е нещо?

— Дребен инцидент в Кембридж. Но нищо, от което да се безпокоиш, скъпи Фатио. Е, подготви ли всичко?

— Постарах се с всички сили, сър. Това, което поиска, не беше лесно. Но направих най-доброто, което може да постигне човек. Двамата с Ландсдаун сме тук от две седмици и осигурихме необходимите доставки. Проверявам сандъците всеки ден и макар че не можем да губим нито секунда повече, мисля, че всичко ще мине добре.

— Това са добри новини — каза Нютон, загледан в младото красиво лице на дю Дуйли.

— На сигурно място ли е съкровището?

— Разбира се. Дай сега да повторим процедурата още веднъж.

След половин час двамата излязоха заедно от странноприемницата.

Колежът беше близо. Там ги посрещна трети човек — те винаги го наричаха господин Ландсдаун. Беше още по-висок от Фатио, но за разлика от него, беше мускулест, а не слаб. Косата му бе посивяла по слепоочията.

— Радвам се да ви видя — каза Ландсдаун. — Носите ли всичко?

Нютон се потупа точно под лявото рамо.

— Всичко е тук.

— Тогава да започваме. Последвайте ме.

Ландсдаун ги преведе първо през двора, а после и през една врата, която водеше към дълъг тесен коридор с множество врати от двете страни. Когато стигнаха до четвъртата врата вляво, спряха. Ландсдаун извади ключ и го пъхна в ключалката. После хвана дръжката на вратата, завъртя ключа и леко я натисна.

Точно пред тях се намираше още една врата. Беше отворена и зад нея се виждаха тесни каменни стълби, виеха се надолу и изчезваха в мрака. На стената имаше факла. Ландсдаун я взе и ги поведе надолу.

Скоро се озоваха в стая, отрупана с лавици, натежали от стотици бутилки вино, портвайн и бренди: винарската изба на колежа. Ландсдаун ги заведе до дъното на сводестото помещение и спря до стената. Тя беше от камък, студена и влажна. Ландсдаун бавно започна да я опипва. Държеше факлата близо до камъка, но сякаш се ориентираше повече с ръка, отколкото с очите си. След няколко мига напипа малка метална халка, дръпна я и всички чуха шум, наподобяващ падането на нещо тежко. Много бавно една каменна плоскост в стената се отмести и на нейно място зейна отвор, не по-широк от човешки рамене.

Ландсдаун се обърна към спътниците си:

— Е, господа, на прага сме. Готови ли сте да започнем?

В пет сутринта къщата на Филип беше изпълнена с особено очарование, което до голяма степен липсваше в живота на Лора през последните две десетилетия. В Гринидж Вилидж пет сутринта не беше по-различно време от всеки друг час на денонощието. В своя апартамент тя чуваше постоянния шум на трафика, воя на сирените и свиренето на клаксони денем и нощем — фонов шум, с който беше свикнала и който забелязваше едва когато вече го нямаше. Но тук, в това спокойно селце до Оксфорд, в ранните часове на утрото, трафикът на Ню Йорк й изглеждаше толкова реален, колкото и Пинокио.

Беше се загърнала с едно вълнено одеяло и се опитваше да се стопли до електрическата духалка, докато чакаше чайника да заври. После, с чаша горещо кафе, мина през вестибюла и влезе в дневната. Таванът беше с ниски греди, а витражните прозорци с формата на арки. Подът изскърца и тя затвори вратата, за да не събуди Филип и Джо, които спяха на горния етаж. Светна лампите и отиде до камината. Тя все още бе леко топла от миналата нощ, когато Том беше дошъл да види Джо и бяха открили толкова много за датите на убийствата — двете вече извършени, и онези, които със сигурност щяха да последват. Всъщност, ако беше права, това означаваше, че в този момент някъде недалеч оттук една млада жена лежи мъртва. Тялото й вероятно още не беше открито.

Като отпиваше от кафето на бавни глътки, Лора се разхождаше из стаята и разсеяно гледаше картините, които Филип беше окачил по стените. Три бяха произведения на майка му, някакви кльощави фигури, сякаш заплашени от ужасна неведома сила, на фона на прекрасни ярки цветни късове. Такива картини много биха подхождали на някой апартамент в Манхатън или студио в Милано — и нищо чудно да красяха подобни места.

По отношение на изкуството Филип имаше еклектичен вкус. До картините на майка си беше закачил няколко викториански платна с маслени бои, имаше дори един-два пейзажа от началото на четиридесетте години на двайсети век. На същата стена, в съседство с пейзажите, висяха някои от любимите му снимки, най-вече абстрактни фотоси от средата на осемдесетте. А за капак на всичко до тях беше закачил няколко стари семейни фотографии, на които се виждаха разни прапрабаби и дядовци от деветнадесети век, с бонета и високи колосани яки с подвити ъгълчета.

Снощи Том мимоходом беше споменал нещо, на което Лора не обърна особено внимание тогава, но което сега ясно изплува в съзнанието й. Седна и се загледа в пепелта в камината. И изведнъж направи връзката. Том говореше за петорния съвпад. „Това явление е толкова рядко — бе казал той, — че се е случвало само десетина пъти за последните хиляда години“.

— Разбира се — възкликна тя. — Разбира се. Десет пъти за последните хиляда години. Което означава, че трябва да се е случило няколко пъти и в недалечното минало.

Скочи и отиде до компютъра. Ориентира се бързо как да стигне до almanac.com, след което, като използва паролата на Том, която й беше оставил за в случай на нужда, написа нужната информация и натисна „enter“. Отпиваше кафе и наблюдаваше как на екрана се появява нова страница. В едно поле в дъното, под заглавие „Петорен съвпад 1500—2000“, имаше изброени три години: 1564, 1690, 1851.

Лора се усмихна и забарабани с пръсти по бюрото. После отново насочи вниманието си към клавиатурата, излезе от този сайт, отвори Гугъл и написа „1851 Оксфорд убийства“.

Резултатите бяха разочароващи. По своя уникален начин търсачката беше извадила смесица от линкове, които на пръв поглед нямаха кой знае каква връзка с трите думи. На първо място беше някаква статия за Световното изложение в Лондон през 1851 г. Малко по-надолу имаше препратки към убийството на някакъв полицай в южен Лондон същата година.

По-нататък следваха извадки от оксфордския речник за думата „убийство“, книги, излезли през 1851 г., съдържащи „убийство“ в заглавието, а накрая дори портал към творбите на някакъв американски дует, наречен „Убийство в Оксфорд“.

Търсачката беше извадила над две хиляди страници с препратки към трите думи, но Лора беше решена да не се отказва. Следващите две страници съдържаха също толкова несъществена информация — още няколко препратки към оксфордския речник и десетки други към Световното изложение. Когато почти беше решила да пробва друга комбинация от думи, скролирайки по страници 60 — 80, Мярна нещо, което й привлече вниманието. Някъде По средата на екрана имаше линк, озаглавен: „Викториански психопат? Така смята брат Норман“. Тя премести курсора и кликна върху линка.

Сайтът беше очевидно аматьорски и голяма част от информацията граничеше с измислицата. Беше наречен „Конспирационният архив на брат Норман“ и неговият създател — въпросният Норман, предположи Лора — изглежда, беше обсебен от обичайните теми: Розуел, убийството на Кенеди, смъртта на принцеса Даяна в Париж, заговора на ЦРУ да обвини невинния Бен Ладен за атентатите на 11 септември и т.н. Беше виждала всичко това неведнъж и не обърна внимание на крещящите заглавия в лявата част на страницата, които обещаваха „Нови разкрития, които ще ви разтърсят“. Леко поизнервена, Лора продължи да скролира надолу по екрана и попадна на едно заглавие, което даваше някаква надежда: „Касапница в Оксфорд: Един викториански Чарлз Менсън?“

Уви, текстът беше само три абзаца. Със спиращ дъха стил брат Норман описваше оскъдните факти, известни на всеки привърженик на конспиративните теории. Три убийства в Оксфорд, Англия, през лятото на 1851 г. Три жени, убити и обезобразени. Възможно ли е това да е бил Джак Изкормвача на млади години, почти четири десетилетия преди отново да се появи в източен Лондон? Или е конспирация на британския парламент? Дали пък не е дело на сатанисти?

Изведнъж се почувства уморена и допи последната глътка кафе. Ако бе имало поредица убийства в Оксфорд през 1851 година, не би ли трябвало да е чувала за тях? Погледна разсеяно екрана, мислите блуждаеха в главата й.

Може би убийствата бяха потънали в забрава. Колко ли щателно са се провеждали полицейските разследвания по онова време? Дали са ги отразявали в медиите? Дали е имало местен вестник в Оксфорд преди повече от век и половина?

Имаше толкова много въпроси, а съвсем малко отговори. Но по-лошото беше, че всеки път, когато си мислеше, че е повдигнала леко завесата на мистерията, в скута й се изсипваха още загадки. А тя разполагаше само с отделни парченца от мозайката, с късчета, които не си пасваха. Дори на моменти й се струваше, че са от съвсем различни мозайки, а новите парченца, които откриваше, въобще не пасваха на никое от останалите. Замисли се дали да не порови и в други конспиративни сайтове, но нямаше голямо желание.

В едно обаче беше убедена — имаха работа със съвременен убиец, който действаше по някакъв странен астрологичен график, и, ако можеше да се вярва на брат Норман, нещо много подобно се беше случило по време на последния съвпад, а вероятно и по време на предишния и на още по-предишния. И връзката беше астрологията, окултизмът, някаква налудничава алхимична идея. Дългогодишният й опит като криминален репортер в света на нюйоркските убийства и корупция не й помагаше много. Но докато гледаше разсеяно екрана и думите на брат Норман се размазваха пред очите й, изведнъж осъзна коя трябва да е следващата й стъпка.

След два часа Лора беше във влака на път за Лондон и гледаше през мръсния прозорец росните полета, които прелитаха покрай нея. Не събуди Филип, но му остави бележка, че заминава за Лондон, за да провери нещо, а ако той научи някакви новини, незабавно дай се обади на мобилния.

Идеята да посети Чарли Тъкър вече изглеждаше очевидна. Той беше сред най-добрите й приятели, докато учеше в Оксфорд, а и след това известно време поддържаха връзка. Чарли беше един от най-интересните и динамични хора, които бе срещала. Произхождаше от необичайно работническо семейство от Есекс. Баща му имаше сергия на пазара за плодове в Саутенд, а майка му, бивша стриптийзьорка, беше починала от рак на тридесет и девет. Чарли бе влязъл в Оксфорд същата година с най-висок успех в страната, но от самото начало не бе харесал нито града, нито университета. Беше убеден социалист, на три пъти едва не го бяха изключили за активна дейност, а преди да навърши двадесет и една, вече го бяха разследвали от МИ-6 за участие в екстремистка лява групировка. В трети курс така се беше посветил на митинги, демонстрации и тайни анархистки акции, че за малко да си пропусне държавните изпити. Най-учудващото беше, че въпреки всичко това отново бе с най-добър успех по математика.

Лора никога не беше проявявала и най-малък интерес към политиката и може би това стоеше в основата на тяхното приятелство. Като американка, тя не се интересуваше много от съвременната британска политика, макар че политиката на предходните векове винаги я беше впечатлявала, което доста й помогна в курса по ренесансово изкуство. Харесваше Чарли заради енергичността, духовитостта и изключително острия му ум. А той я харесваше, според нея, защото не оспорваше политическите му възгледи — тя беше бял лист, върху който той можеше да напише какъвто лозунг пожелае.

Когато Лора си тръгна от Оксфорд, Чарли тъкмо беше започнал да пише докторат на тема „Теория на множествата при криптирането“, една тема, както й пишеше в писмата, която била възможно най-отдалечена от човешкото ежедневие и битовизъм. Това, изглежда, го задоволяваше, докато един ден, без никаква видима причина, той напусна университета и изчезна. В последното писмо, което й беше пратил от Оксфорд, само казваше, че си тръгва — без никакви обяснения и подробности.

И всичко си остана така допреди година, когато Лора ненадейно получи картичка в Гринидж Вилидж. Беше от Чарли, с клеймо от Лондон. Пишеше й, че ще идва в Щатите, и я питаше дали иска да се видят в Ню Йорк.

Чарли, разбира се, не одобри Щатите, макар Лора да четеше в очите му скрито възхищение от целия този блясък. Срещнаха се в едно бистро на 34-та улица и тя слушаше насмешливите му забележки относно суетата на Манхатън, което според нея беше начин да прикрие дълбоко скритото признание, че този град е наистина зашеметяващ.

Чарли вече беше малко над четиридесетте и, както сам признаваше, беше уморен: уморен от радикализма, от безплодието на усилията си, от живота. За малко щял да зареже всичко, така й каза. Но преди десет години започнал да пише книга за един кръг математици от тринадесети век, известни като Оксфордските сметачи: Уилям Хейтсбъри, Ричард Суайнсхед, Джон Дъмбълтън и най-вече Томас Брадуардин. Така и не я завършил, но проучванията по нея го отвели до философа-еретик Роджър Бейкън, а оттам и до света на средновековния окултизъм.

Като резултат от всичко това, преди няколко години Чарли беше сменил увлечението си по политиката с дълбок интерес към алтернативния начин на живот. Беше се заровил в дебрите на мистицизма, окултизма и това, което наричаше „богатия подслой на интелекта“. Дори беше отворил малка книжарница — близо до Британския музей в Блумсбъри, — наречена „Белият елен“, в която се продавала предимно езотерична и окултна литература.

От нея си докарвал някакъв приличен доход, а и разполагал с времето и възможностите да се занимава със собствените си интереси.

Лора малко се изненада от тези поврати в живота на Чарли. Тя самата никога не се беше интересувала от окултизъм. Но след като го слуша известно време как говори по тези въпроси, вече й се струваше по-понятно защо човек като Чарли може да бъде погълнат от подобни идеи. Именно срещата с него, макар и косвено, я беше навела на идеята да напише трилър за Томас Брадуардин и заговора срещу крал Едуард II. И сега, докато пътуваше към Лондон с надеждата да открие Чарли в книжарницата, изпитваше леко чувство на вина, че не му се беше обадила през всичките три седмици, които бе прекарала в Англия. Дори не му се беше обадила, че ще идва.

Пристигна на гара „Падингтън“ няколко минути след осем и половина и хвана метрото до Уорън Стрийт. Когато излезе сред натоварения сутрешен трафик, осъзна, че всъщност още е много рано за Чарли. За да убие времето, се отби в едно заведение, закуси с кафе и кроасан, а после продължи на юг по Тотнъм Корт Роуд. Спря в един интернет клуб, за да си провери пощата, купи си вестник и още едно кафе, след което се насочи на изток по Ню Оксфорд Стрийт, откъдето трябваше да свие по малка уличка в близост до Мюзиъм Стрийт — „Белият елен“ беше там. Пътьом се опита да се свърже с Филип по мобилния, но се включваше само операторът.

Стигна до тясната уличка — от нея се виждаше Британският музей — и почти веднага забеляза малката витрина на книжарничката, отрупана догоре с книги. Над вратата висеше старомодна табела с изрисуван прекрасен бял елен.

Отвън книжарницата изглеждаше тъмна, безлюдна и затворена, но когато Лора натисна вратата, тя меко се отвори. Лъхна я миризмата на стара хартия и цигарен дим. От напукания таван висеше една-единствена гола крушка; дъсченият под беше захабен и изподраскан. Всеки сантиметър от стените беше зает с лавици, отрупани с книги от всякакъв вид, цвят и размер. Книжарничката беше невзрачна, но странно уютна.

В дъното на помещението имаше старо бюро от ясен с грозни резбовани крака. Беше отрупано с хартии. В единия му край стоеше допотопен компютър, а в другия — препълнен пепелник. Кошчето за боклук до бюрото също преливаше от смачкани хартии и други отпадъци. Зад бюрото имаше врата, водеща към някакъв килер. Беше отворена. Отвътре се процеждаше мъждива оранжева светлина и Лора чу свистенето на чайник. След минута от вратата излезе Чарли и тръгна към бюрото. Изобщо не беше усетил, че е влязла. От устата му висеше цигара, а в ръката си носеше огромна мърлява на вид чаша. Лора леко се прокашля.

— Господи! — възкликна Чарли и остави чашата на бюрото така невнимателно, че белезникавият чай се разплиска и заля цял куп хартии.

Той натисна цигарата в пепелника и заобиколи бюрото с отворени обятия.

— Лора, скъпа…

Тя се засмя и също го прегърна. Той я пусна и я огледа.

— Отслабнала си, момиче, а и защо си се офъкала така?

Говореше все едно не е учил в Оксфорд и никога не е чел езотерична литература.

— Искаш ли чай?

— Не, Чарли, благодаря, вече изпих и аз не знам колко кафета. Но, бога ми, радвам се, че те виждам.

Той придърпа един стар очукан стол и избърса седалката с ръка. После отиде до вратата, заключи я и обърна табелата на „Затворено“.

— За по-сигурно. Знаеш какви съкровища имаме тук.

После се разсмя и се тръшна на стола зад бюрото.

Чарли още като младеж не можеше да мине за образец за цветущо здраве, още тогава си беше слаб и блед, но сега изглеждаше направо изпит и много по-стар от своите четиридесет и четири години.

Лора го беше видяла за последен път само преди година, но оттогава и косата му беше оредяла, и тялото му беше станало по-мършаво, дори лицето му беше още по-бледо. Имаше много нездрав вид, сякаш страдаше от нелечима болест.

— Чарли, не ми е приятно да ти го кажа, но изглеждаш ужасно.

Той сви рамене.

— От многото работа напоследък, Лора. Но пък се чувствам прекрасно. Само дето косата ми пада — добави и дръпна един мазен тъмен кичур, клепнал над дясното му ухо. — Няма значение, мен не ме мисли.

После взе цигарите, оставени на бюрото, извади една и я запали със старомодна запалка.

— Е, какво те води насам?

— Всъщност исках да…

— Дай по същество!

— Бях започнала нова книга, роман за Томас Брадуардин. Нали помниш, че говорихме за него, когато се видяхме в Ню Йорк? След като ти си тръгна, аз започнах да работя по сюжета.

— Казваш „бях започнала“, минало отишло. Да не си в творческа криза?

Лора огледа хилядите книги — покриваха стените от пода до тавана. Изведнъж се почувства много незначителна.

— Не, просто ми хрумна по-добра идея.

— Слушам.

— Гледа ли по новините за убийствата в Оксфорд?

— Да. — Той я погледна.

— Мога ли да ти имам доверие? Като на стар приятел?

— Разбира се — отвърна той едновременно учудено и малко обидено. — Знаеш, че…

— Да, знам, извинявай. Просто… няма значение. Полицията разполага с повече информация, отколкото е изнесена в медиите. Но от друга страна, не са склонни да я използват, или поне не бяха, когато последно разговарях с тях.

— Не се изразяваш много ясно, Лора.

— Работата е там, че при тези убийства има ритуален елемент. Не, повече от това, убиецът се движи по график, астрологичен график.

Чарли присви очи и дръпна дълбоко от цигарата.

— Казваш, че убиецът работи по график, което ще рече, че според теб още не е свършил?

— Точно така. Опасявам се, че тепърва започва.

— Хм — каза Чарли, облегна се назад и впи поглед в Лора през облаците дим. — А ти би ли започнала от самото начало? Искам да проследя цялата история.

Лора му разказа, каквото смяташе, че може да сподели. Когато свърши, с тревога забеляза, че лицето му е дори още по-бледо от обикновено.

— Знаеш нещо за това, нали, Чарли?

Той дръпна за последен път от цигарата, извади друга и я запали от първата.

— Кое те кара да мислиш така?

— Познавам те, Чарли.

Направи й впечатление колко мръсни са ноктите му. Забеляза също, че показалецът и средният пръст на дясната му ръка са пожълтели.

— Чувал съм само слухове — каза накрая той. — Така работи окултизмът в наши дни. Ползваме интернет чатове, разбира се, но трябва да сме дискретни. Ако разбираш езика, можеш да влезеш в разговора, както се казва.

— И какво научи от тези разговори, Чарли?

Той пак дръпна дълбоко от цигарата и лицето му заприлича на череп.

— Става нещо голямо — много голямо и много страшно.

— Какво искаш да кажеш?

— Една група хора, много малка група и абсолютно анонимна, както може да се досетиш, играе опасна игра.

— В Оксфорд ли?

— В Оксфорд.

— Каква игра?

— Това, скъпа, не мога да ти кажа, защото и аз не знам.

— Не знаеш?! А не можеш ли да предположиш?

— Всички са твърде притеснени и избягват да говорят за това.

— Добре де — каза Лора, без да може да скрие раздразнението си. — Разбирам, че това е деликатен въпрос, но да забравим подробностите, кажи ми само в най-общи линии.

Чарли отново дръпна от цигарата и изпълни стаята с поредната доза сив дим. После каза:

— Според слуховете са замесени някакви доста достолепни люде. Не знам какво правят, нито пък искам да знам, да ти кажа честно. Но чух, че… — Той замълча за цели десет секунди. — Чух, че имало някакъв ръкопис.

— Ръкопис ли?

Чарли изгаси цигарата, отпи голяма глътка чай и взе запалката. Започна да си играе с нея, щракаше я и затваряше капака, щракаше я и затваряше капака. Лора се опита да не му обръща внимание, но след като той го повтори няколко пъти, не издържа, наведе се и грабна запалката от ръцете му.

— Чарли, какъв ръкопис?

— Лора, скъпа, щях да ти кажа, ако знаех, но това е всичко, с което разполагам. Сега и ти знаеш колкото мен. Който стои зад всичко това, е някой голям, и то не само на местно ниво. Някой с много власт.

След като излезе от „Белият елен“, Лора отново се опита да се свърже с Филип, но пак се включи само операторът. Ядосана, тя щракна капака на мобилния си телефон. Част от нея почти беше готова да се примири, че в крайна сметка Мънро е прав и че цялата тази астрологична история е пълна глупост.

След пет минути телефонът й звънна. Беше Филип.

— Няма новини — каза й веднага. — Звъняла си ми два пъти. Съжалявам, беше ми паднала батерията. Кога се прибираш?

Тя си погледна часовника.

— И без това съм тук, по-добре да се възползвам от целия ден. Сигурно ще хвана някакъв влак към пет. Има ли шанс да ме вземеш от гарата?

— Нямаш проблем. Звънни ми от „Падингтън“.

Лора хвана влака в 17:29, което се оказа лош избор, защото беше пълен с хора, прибиращи се от работа. За щастие беше дошла на гарата по-рано и успя да си намери място, но прекара по-голямата част от пътуването натъпкана с други хора в купето — почти всички слизаха в Оксфорд. Когато влакът стигна гарата, тя остави потока пътници да мине покрай нея и слезе от вагона едва ли не последна. Мина през бариерата, подаде билета си на кондуктора и видя Филип, който я чакаше на изхода за улицата.

— Нещо се е случило, нали? — каза Лора и пъхна ръце в джобовете си.

После погледна към обувките си, пое дълбоко дъх и едва тогава го погледна в очите. Той я прегърна през раменете и заедно тръгнаха към колата. Дъхът им излизаше на бели облачета. Беше ясна звездна вечер и изведнъж беше захладняло.

Лора се сви на пасажерската седалка, а Филип пусна мижавото парно на пълна мощност.

— Е, разказвай — въздъхна най-сетне тя. — И не ми спестявай неприятните подробности.

Филип запали колата, излязоха от паркинга и се присъединиха към опашката за Ботли Роуд.

— Щях да ти се обадя — започна той. — Но и мен ме извикаха едва преди час, когато си била във влака, и реших, че ще е по-добре…

— Ясно де — прекъсна го тя и се усмихна вяло. — Не съм ядосана на теб. Просто съм… адски ядосана, точка. Е, слушам те.

— Според медиците убийството е било извършено снощи между осем и десет часа. Този път е двойка, иначе методът е напълно идентичен.

— Двойка ли?

— Момче и момиче. Хванати, докато се любят.

— И бъбреците на момичето липсват, нали?

— Да — отвърна Филип и я погледна изненадано.

— Попрочетох някои неща във влака, „Древна астрология“ от Евън Таринтара. Глупости в общи линии, но има някои полезни неща за астрологичните вярвания. Венера, планетата, която е влязла в знака на Овен снощи, се свързва с бъбреците. Предполагам, че убиецът пак е оставил монета, този път медна?

Филип кимна.

— Точно така. И каква е в крайна сметка връзката между планетите, датите и металите?

— От това, което откри Том, излиза, че трябва да се присъединят още две планети, Марс и Юпитер, тоест има още две планирани убийства. А според книгата на Таринтара Марс се свързва с желязото и жлъчния мехур, а Юпитер — с калая и черния дроб.

Филип отново кимна, но не каза нищо.

— Е, какво знаеш за последното убийство? — попита Лора.

— Двама студенти, къща в източната част на Оксфорд. Любели се, когато убиецът ги нападнал. И двете жертви са с прерязани гърла. Момчето… — Филип направи кратка пауза. — Саймън… Саймън Уелдинг, не е докоснат след като е бил убит. Но момичето, Саманта Търоу, красиво…

В този момент излязоха на главното шосе и Лора видя как Филип стиска зъби.

— Бъбреците й са изрязани с хирургическа точност. Според момчетата в лабораторията няма нито един пръстов отпечатък, никаква ДНК, оставени от извършителя, също както при първите две убийства.

И рязко удари с длан волана. Лора чак подскочи на седалката.

Светофарът, който наближаваха, светна червено и Филип намали и спря.

— Открили са телата едва рано тази вечер — каза той. — В къщата живеят още двама студенти. Върнали се заедно с приятелките си към полунощ. Легнали си веднага, а на сутринта отишли на училище. Едва когато се върнали от лекции, забелязали кървави отпечатъци по килима на площадката. Почукали, но никой не се обадил, нито Саймън, нито Саманта, затова към пет без петнадесет разбили вратата. Полицията пристигнала малко след пет, а на мен ми се обадиха към пет и половина.

— Младежите казаха ли кога за последно са видели жертвите?

— Излезли са към седем.

— Е, това не помага много да разберем точното време на убийството, но поне се надявам да е убедило Мънро, че съм права.

— Вероятно — каза Филип. — Защото иска да ни види… в дома си.

Жилището на Мънро се намираше в масивна къща и беше пълна противоположност на неугледния му кабинет в полицейския участък. Обзаведен с вкус и украсен със стил, апартаментът разкриваше съвсем различен Мънро.

Холът представляваше просторно помещение с висок таван и камина. Над камината висеше огромна абстрактна картина. Стените бяха боядисани в бледозелено, а два кадифени дивана в кремав цвят допълваха уюта. Светлината беше приглушена, а от една скъпа уредба се носеше музика от албум на Брайън Ено.

— Заповядайте, — каза Мънро и посочи единия диван. После продължи тихо: — Знам, че смятате, че ви дължа извинение, госпожо Нивън. Но аз не мисля така. Исках обаче да ви благодаря за информацията, която ни дадохте.

— Да ми благодарите? Това ли е всичко?

— Какво друго?

— Вижте, господин главен инспектор, струва ми се, че не разполагате с много, за което да се хванете в този случай. Информацията, която ви предоставихме с Филип, може да не ви е завела до убиеца, поне все зще, но определено заслужава повече от едно жалко „благодаря“.

Мънро като че ли се изненада.

— Не разбирам какво…

— Не разбирате, значи? Първо, престанете с това госпожо Нивън. Казвам се Лора. И второ, мисля, че съм си извоювала място в това разследване.

Мънро я гледаше с недоумение, черните му очи бяха дори по-пронизителни от обикновено.

— Какво ви кара да мислите така? — попита накрая.

— Смятам, че Лора иска да каже — намеси се Филип, — по своя обичайно чаровен начин, че може да ни помогне. И, съвсем официално, аз съм съгласен с нея.

— Освен това имам още информация, която може да ви е от полза — каза Лора студено.

— Каква информация? — попита Мънро. Не можеше да скрие нарастващото си раздразнение.

— Защо да ви казвам? — отвърна Лора.

— Защото, госпожо Нивън, ако не го направите, ще ви обвиня в укриване на информация по разследване на убийство, затова.

— Това е нелепо, за бога — намеси се Филип. — И двамата се държите като деца.

— Простете — каза Мънро. — Държах се неучтиво. Нещо за пиене?

Лора само поклати глава.

— Не, благодаря — отвърна Филип.

Мънро отиде до едно барче от орехово дърво, извади бутилка скоч и кристална чаша и си наля. После каза:

— Имам пълно доверие на хората си. И на методите си. А сега бих искал да ме запознаете с тази нова информация, с която разполагате, както и с всичко друго, което знаете за този случай. Аз пък от своя страна ще забравя, че сте заплашили да възпрепятствате следствието.

Лора пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.

— Добре, господин главен инспектор. Аз съм длъжна да ви съдействам, но пък вие не можете да ми попречите да проведа свое разследване по тези убийства.

— Права сте, не мога. Но ще приложа цялата сила на закона, ако откажете да споделите ценна за следствието информация или пък възпрепятствате по какъвто и да било начин работата на екипа ми.

— Не се съмнявам, че ще го направите, господин главен инспектор. Но няма да се наложи.

— И твърдите, че този ваш приятел не знае какво има в ръкописа? — попита Мънро.

— Очевидно не — отвърна Лора.

— И това е всичко, което знаете?

— Да.

За миг по лицето на Мънро сякаш се прокрадна съмнение, но после изчезна.

— Е, благодаря ви за информацията — каза той и допи чашата си. — А сега, ако ме извините, имам куп бумащина, с която трябва да се справя.

Филип бързо хвана Лора за ръката и поклати глава — предупреждаваше я да не спори. Беше време да си вървят.

— Не каза всичко на Мънро, нали? — попита Филип, когато се качиха в колата.

Лора се усмихна.

— Познаваш ме твърде добре, скъпи.

— Какво скри?

И тя му разказа за конспиративните теории и Убийствата от 1851 година.

— Добре, че му спести тази информация. Щеше да реши, че съвсем си превъртяла.

— Сигурно си прав.

— И какво ще правиш сега, Холмс?

— В смисъл?

— Имам предвид, след като Мънро те отряза?

— А, това ли? — каза небрежно Лора. — Типове като Мънро само ме амбицират още повече.

От прозореца на хола Джон Мънро видя как колата на Филип потегля. Наля си още едно питие и седна на единия диван.

Единствено лошият му късмет беше виновен, че се бе забъркал с тази нахакана американка, която ровеше ли ровеше и беше решена да разрови докрай това змийско гнездо. Но от друга страна, трябваше да признае, че каквото беше изровила, не биваше да се пренебрегва. Той просто беше предпазлив, за да не повтори грешките от миналото.

Колко ли години бяха минали от онзи инцидент? Той се върна мислено назад. Беше през 1989 година. Беше млад полицай, на две години служба. Да, точно така, беше краят на 89-а, годината, в която се ожениха с Джейни. Сесилия Мур беше жената, която едва не съсипа кариерата му преди дори да е започнала. Беше ясновидка, или поне така твърдеше. Повикаха я, за да помогне да открият едно осемнадесетгодишно момиче, Каролин Марсдън, в неизвестност от три седмици. А той беше млад наивен оптимист и освен това харесваше Сесилия. Довери й се изцяло — и на нея, и на способностите й — и прахоса ценно полицейско време и ресурси, след като успя да убеди началниците, че медиумът ще ги отведе до изчезналото момиче.

Сесилия направи голямо шоу — „призова“ Каролин Марсдън с нещо, което нарече „отдалечено виждане“, за да даде на полицаите следи, по които да намерят момичето.

Мънро беше получил твърде много свобода на действие, даваше си сметка сега, но и това не беше извинение. Повярва на думите на Сесилия Мур, че момичето е живо и го държат в едно мазе в Илинг, и атакува къщата, в която живееха двама невинни пенсионери. Намериха Каролин две седмици по-късно на едно бунище под надлеза Хамърсмит — или поне достатъчно от нея, за да могат със сигурност да кажат, че е тя.

След този инцидент повишението се забави цели пет мъчителни години, през които Мънро оцеля само благодарение на упоритостта и целеустремеността си. Тази борба съсипа отношенията му с Джейни и те се разведоха, без да имат деца, само след четиригодишен брак.

Сега отпиваше от уискито и гледаше замислено огъня. Можеше ли отново да допусне да го въвлекат в окултизъм? Почти всичките му колеги, които тогава му се присмиваха зад гърба, сега бяха или пенсионери, или работеха в участъци в други градове; единиците, които може би помнеха случая със Сесилия Мур, едва ли щяха да посмеят да кажат нещо. Но не това го спираше. Въпросът беше принципен. Разбираше, че истинската мотивация на убиеца може да не е окултна, но и виждаше, че Лора Нивън и Филип Бейнбридж не са някакви перковци. Напротив, и двамата бяха интелигентни и добронамерени и той определено би ги харесал, ако се бяха запознали при други обстоятелства.

Имаше, разбира се, и още един фактор, нещо, което не беше споделил дори с хората от екипа си.Той познаваше историята на местната полиция като петте си пръста: беше му хоби от тийнейджърските години. Тези убийства страшно много наподобяваха един отдавна забравен случай — убийството на три момичета и един студент от Оксфордския университет преди повече от сто и петдесет години, през 1851-ва.

Остави чашата на масата и отиде до новия си компютър — беше го купил само преди седмица. Отвори една търсачка и за миг се замисли за срещата си с Филип и Лора в полицейското управление миналата вечер. Кой уебсайт беше споменала Лора? После се сети и с два пръста написа almanac.com.

Седяха в една стая до Вътрешната зала. Беше малко помещение, само шепа въздух, заградена от камък, на осемнадесет метра под Бодлеанската библиотека. Стените бяха гладки, а подът полиран и застлан с персийски килим. Върху него имаше махагонова маса с копринен тишлайфер, който висеше от двата й края. Стаята бе осветена от двайсетина свещи на метален полилей, който висеше от средата на куполовидния таван. Седяха един срещу друг.

— Много съм разочарован от теб — каза Господарят безстрастно.

Адептът, облечен в кремав ленен костюм на Армани, бяла риза с широка яка и копринена вратовръзка на червени и зелени райета, стегната плътно до адамовата ябълка в идеален възел, седеше в идентичен стол. Гледаше Господаря през масата и усети как пребледнява.

— Трябва да обясня… — почна той.

— Ами обясни.

— В къщата имаше някой.

Господарят повдигна вежди.

— Не беше лесно, Господарю, Не исках да допусна грешка, а времето ме притискаше.

— Нали за това си обучен.

— Чух шум на долния етаж. Помислих, че родителите на момичето се връщат по-рано. Но очевидно съм сбъркал.

— Да, така е.

— Не бях приключил. Изнесох тялото в градината, но там не беше удобно. Тогава видях пристана за семейната лодка. Стори ми се подходяща.

— Но защо после си бутнал лодката покрай брега?

Адептът пое дълбоко дъх.

— Момичето беше нагласено в лодката. Тъкмо бях извадил мозъка и лодката се отвърза и започна да се отдалечава от пристана. Опитах да я спра, но осъзнах, че ако трябва да се катеря по брега или ако падна в реката, ще съсипя всичко. Не ми оставаше друго, освен да я пусна по реката. Сигурно е спряла до брега близо до къщата.

И сведе поглед към ръцете си. Бяха с идеално поддържан маникюр.

Господарят се вгледа в красивото лице на човека пред себе си. Замисли се колко по-млад от възрастта си изглежда. Беше извадил късмет с гените — високи скули, добре оформена уста и толкова сини очи, че човек да си помисли, че носи цветни контактни лещи.

— Още не знаеш, нали?

— Какво да знам, Господарю?

— Твоята грешка може да има сериозни последици. Полицията е намерила веществени доказателства близо до къщата.

— Не е възможно. Аз…

— Имат частичен отпечатък, а също парчета кожа и пластмаса.

Адептът поклати глава. Очите му блестяха от възмущение.

— Провери ли защитното си облекло, преди да го изхвърлиш?

Адептът затвори очи и въздъхна.

— Не.

— Значи не е невъзможно.

Къщата на Джеймс Лайтман беше една от най-хубавите в Оксфорд. Въпреки че самият той имаше скромно потекло — баща адвокат и майка учителка, начетени, но не и богати — покойната му съпруга Сузана Гатинг беше единственото дете на един от най-влиятелните мъже в Англия, лорд Гатинг. Бивш финансов министър, Невил Гатинг беше успял да проследи родословното дърво на семейството си и на огромното му богатство чак до времето на крал Джордж I.

Тъстът на Лайтман се беше споминал преди почти двайсет години, а майката на Сузана бе починала от рак две години преди дъщеря й да загине в катастрофа, в резултат на което Лайтман наследи милиардите на семейство Гатинг. В Оксфорд обитаваше наследената четириетажна къща, а персонал от дванадесет души поддържаше семейното имение на Гатинг в Брил, на границата между графствата Оксфорд и Бъкингам.

— Три посещения за една седмица, Лора? Ще тръгнат слухове — каза Лайтман.

Лора се разсмя и го щипна по бузата.

— Опасявам се, че е само по работа, Джеймс.

— Наистина жалко. Както и да е, заповядай в кабинета, мило момиче.

Лора се настани в единия от двата стари кожени фотьойла до камината, където гореше слаб огън. Отначало се беше разочаровала, че й отвори Малкъм Бриджис, секретарят, с когото се бе запознала преди няколко дни. Той учтиво я покани да влезе, но личеше, че не му е приятно това натрапено присъствие. Но после се появи Джеймс, широко усмихнат и сърдечен, както винаги. Бриджис взе палтото й и бързо се отправи към кухнята, за да направи чай.

— Мислех, че секретарят ти работи само в библиотеката — отбеляза Лора.

— Не го харесваш, нали?

— Не, защо? Просто се изненадах да го видя тук.

— Не е страшно, мило момиче. Помага ми в къщата, за да изкара нещо допълнително. Малкъм е аспирант във факултета по психология. Има си приятелка и очевидно страст да помага — каза Лайтман, разрови огъня с един стар ръжен с орнаменти и се настани на другия фотьойл до Лора. — Обаче ние с теб имаме сметки за уреждане, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че не беше много откровена с мен онзи ден.

— За кое?

— За сюжета на новата ти книга.

— А, да, съжалявам — каза Лора. — Но не беше съвсем и лъжа. Наистина обмислям съвременен роман, но идеята ми дойде от тези последни убийства тук. Трябваше да ти кажа истината. Знаех, че и сам ще я разбереш рано или късно.

— Да ти кажа право, не обръщам много внимание на новините. Научих за убийствата само защото Малкъм ги спомена тази сутрин.

— Много хубаво. Защото отново ми трябва твоята помощ.

— Ха! — разсмя се Лайтман. — Винаги съм се възхищавал на нахалството ти.

— Реших, че ако главният библиотекар в Бодлеанската библиотека и световно признат експерт по древна литература не може да ми помогне, значи никой не може.

— Винаги знаеш какво да кажеш, Лора. Нахалство и чар, най-опасната комбинация. Е, какво има този път?

— В книгата, която замислям, искам част от сюжета да се върти около някакъв тайнствен документ, древен ръкопис или нещо такова, може би гръцки или латински, който да е свързан с убийствата.

— И тази идея е провокирана от нещо истинско?

Лора замълча за миг, загледана в огъня. Пламъчетата танцуваха около горящите дънери.

— Всъщност точно това исках да те попитам. Има ли вероятност някой да изрови нещо такова?

Лайтман тъкмо се канеше да отговори, когато Малкъм Бриджис се появи с поднос в ръце и застана до камината.

— Ще пиете чай, нали? — обърна се към Лора.

— Да, благодаря — отвърна тя.

Бриджис остави подноса на масата. После наля мляко и чай в две чаши и подаде едната на Лора.

— Захар?

— Не, благодаря.

Бриджис понечи да се оттегли, но Лайтман го спря:

— Малкъм, какви са шансовете древен ръкопис да се появи в наши дни?

Лора се обърна към Лайтман, изненадана и раздразнена от поведението му, но той вече не я гледаше. Тя веднага разбра, че старият й благодетел го прави нарочно, за да я подразни, и не каза нищо.

— Ръкопис ли? Какъв ръкопис? — попита Бриджис, изглеждаше малко стреснат от този въпрос.

— Не знам — отвърна Лайтман с малко язвителна усмивка. — Лора тъкмо се канеше да обясни. Ела, седни при нас, момче.

Бриджис се настани на един стол до бюрото.

— Лора замисля нов роман и иска да включи стар ръкопис, който се появява в двадесет и първи век — поясни Лайтман, след което се обърна към Лора. — Мислила ли си какъв ще е този древен ръкопис?

— Надявах се ти да ми дадеш някаква идея, Джеймс. Но ако…

— През последните десетилетия бяха открити невероятни неща — заяви Лайтман. — Най-популярни, разбира се, са свитъците от Мъртво море, открити преди повече от петдесет години край Кумран. Така че, случва се. От друга страна обаче не съм чувал да има някакви нови открития напоследък. А ти, Малкъм?

— Напоследък не — отвърна Бриджис. — Сещам се за писанията на Елиас Ашмол, открити в Кебъл Колидж, но това е било преди почти тридесет години.

— Да не забравяме и Codex Madrid, бележниците на Леонардо. Били открити в някакви изхвърлени кашони в една библиотека в Мадрид през шейсетте години. А, и ръкописът, открит от Уейнрайт, за който се смята, че е на Херодот, но това е било през петдесет и четвърта? Или петдесет и пета?

— Добре де — прекъсна го Лора. — Значи все пак не е толкова невъзможно.

— О, съвсем не — отвърна Лайтман. — Просто е… изключително рядко, за жалост.

Отпи глътка чай и тъкмо се канеше да добави нещо, когато на външната врата се позвъни.

— Сигурно е професор Търнър — рече Бриджис. — Каза, че ще дойде в десет без петнайсет.

— По дяволите! — рече Лайтман. — Съвсем го бях забравил. Извинявай, Лора, но трябва да се видя с Търнър, вече два пъти го отлагам. Иска да говорим за ново крило на библиотеката, ужасно скучен, но уви, важен разговор.

Макар че се беше надявала да поразрови още, Лора успя да скрие разочарованието си.

— Няма проблем, Джеймс. Вече съм по-обнадеждена.

Той я изпрати до вратата на кабинета.

— Но имам още един бърз въпрос към теб. Ще ми отделиш ли секунда?

Лайтман кимна.

— Чувал ли си за някакъв сериен убиец в Оксфорд през 1851 година?

Лайтман се поколеба за миг, после каза:

— Хм, май се сещам за нещо такова. Това е годината на Световното изложение в Лондон. Две млади жени. Но това едва ли може да се нарече „сериен убиец“. Господи, Лора, съжалявам. Този път май не ти бях много от полза.

След два неуспешни опита да се свърже с Филип по телефона Лора се сети, че той щеше да ходи до Лондон във връзка с един потенциален договор да направи снимките към книга за остров Тасмания. Щеше да се прибере чак утре.

Тя се върна в Удсток и прерови книгите в библиотеката на Филип, за да види дали няма да намери нещо за убийствата от 1851 година, но не откри нищо. Търсенето в интернет се оказа също толкова безрезултатно. Вечерта си остана вкъщи и я прекара на дивана с Джо — гледаха телевизия и ядяха шоколадови бонбони.

На следващата сутрин, докато се прибираше от дълга разходка в близката гора, видя, че една кола тъкмо спира пред къщата. Беше се обадила за кола под наем предната вечер и дори се учуди, че я доставят толкова рано. След половин час вече беше на път за Оксфорд и набираше Филип по мобилния.

— Къде си? — попита го развълнувано.

— Тъкмо влизам в Оксфорд. Защо?

— Трябва да те видя незабавно.

— Добре. Първо обаче ще оставя няколко диска в участъка, и без това съм закъснял, а после мислех да се прибирам, но ако искаш, може да се видим за по кафе?

— Чудесно. Къде?

— Какво ще кажеш за „Изабелас“ на Шип Стрийт до Корнмаркет?

— Добре. За колко време ще си там?

— Дай ми половин час. Не, по-добре четиридесет и пет минути.

Лора си погледна часовника. Наближаваше девет без четвърт.

— Добре. Ще се видим в девет и половина.

„Изабелас“ беше малко и доста неугледно кафене малко встрани от оживлението на пешеходната Корн маркет Стрийт в центъра на Оксфорд. Имаше само десетина масички и явна нужда поне от боядисване, но Филип харесваше собственичката, Изабела Фрасканте, вдовица на средна възраст, италианка, винаги усмихната и приветлива. Освен това правеше, поне според Филип, най-доброто еспресо в района.

Лора пристигна десет минути по-рано, седна и видя как Филип паркира. Освен тях нямаше други клиенти и когато Филип влезе, собственичката се усмихна широко.

— Обичайното, ако обичаш, Изабела — каза той и се тръшна на стола.

— Как мина? — попита Лора.

— Кое?

— Получи ли работата?

— Може би. Надявам се. Казаха, че ще ме уведомят с имейл следобед. Какво ново при теб?

— Ходих да се видя с Джеймс Лайтман, но за жалост той не ми свърши много работа. Смятам, че трябва да изровим повече информация за убийствата през 1851 година. Но не съм сигурна къде може да има такава информация. В някакви местни вестници от тогава, как мислиш?

— Вероятно — отвърна Филип.

Изабела донесе кафето и Филип с наслада отпи.

— Хм, превъзходно… Трябва да я накарам някой ден да ми разкрие тайната — прошепна, когато собственичката се отдалечи.

— Тайната е, че е италианка, Филип — каза Лора. — Едва ли сух британец като теб, без никакви кулинарни умения, може да се сравнява с нея.

Филип отвърна със смях. После отново отпи от кафето и млясна.

— Е — настоя Лора. — Какво ще кажеш за вестниците?

— Не съм сигурен дали през 1851 година в Оксфорд е излизал вестник.

— Трябва да е излизал. Това градче е изградено върху хартия.

— Да, но книги, Лора, книги. На вестниците сигурно са гледали с лошо око.

— Университетът може би. Но тук са живели и други хора, също както сега — възрази тя.

— Добре де — отвърна Филип. — Можем да проверим това в библиотеката. В сектора за местна история. Ако някой е отразил убийствата по онова време, информацията ще е там, вероятно на микро-фиш.

— Страхотно. Да тръгваме тогава — каза Лора и стана, без да обръща внимание на протестите му. — За бога, прелей си го това кафе в пластмасова чаша. Едва ли е чак толкова специално. И вземи си избърши устата!

Оказа се, че през 1851 година в Оксфорд е имало три вестника. „Джаксънс Оксфорд Джърнъл“ беше най-популярният и най-старият, издаван от 1753 година. Другите два, „Оксфорд Юнивърсити Хералд“ и „Оксфорд Кроникъл“, бяха сравнително по-нови.

— Май не беше съвсем прав. Имало е не един, а три вестника — отбеляза Лора.

— Приемам критиката.

— Как да стигнем до архивите?

— Да проверим първо в каталога — отвърна Филип и отиде с курсора на мишката в основното меню. — Всичко в каталога е по десетилетия. После трябва да търсим по имената на вестниците.

След още няколко кликвания с мишката отвориха файла за 1850 — 1860 година. После на екрана се появи и каталогът на вестниците.

— А сега ще търсим с ключови думи — каза Филип. — Не разполагаш с имена, нали?

Лора поклати глава.

— Е, така ще е по-трудно. Да пробваме първо с „убийство“ и да видим какво ще излезе.

Появиха се 1819 записа. Лора изпъшка.

— Не бъди толкова нетърпелива — каза Филип. — Ще конкретизираме търсенето.

— Напиши „сериен убиец“.

— Този израз тогава не е съществувал.

Лора се помъчи да си спомни какво беше чела преди два дни.

— В сайта, за който ти споменах, се говореше за три жени, убити и обезобразени през лятото на 1851 година.

— Добре, да пробваме с „млада жена“.

Филип натисна „enter“ и на екрана се появи нова информация.

— Триста четиридесет и два записа, съдържащи думите „убийство“ и „млада жена“. По-добре е, но не съвсем.

— Добре, стесни го още с „обезобразена“. Това със сигурност ще намали бройката.

Филип написа думата и списъкът отново се смени. Този път имаше седемнадесет записа, в които фигурираха думите „убийство“, „млада жена“ и „обезобразена“.

— Е, това вече е друго — каза Лора.

Информацията беше на микрофиш. Филип записа каталожните номера се наредиха на опашката пред бюрото на един библиотекар с доста измъчен вид. Отне им двадесет минути да намерят лентите, да се научат да боравят с машината и да сложат първата ролка.

Започнаха с една статия от „Джаксънс Оксфорд Джърнъл“ от 16 юни 1851 година. Но в нея нямаше много подробности.

Следващата статия беше от „Оксфорд Кроникъл“ от 18 юни. Отразяваше същата история, но малко по-детайлно. В нея се казваше, че жената е намерена „в необлечено състояние“ в една плевня в Хедингтън и че е умряла от нанесените й рани с нож, а тялото й било „ужасно обезобразено“.

Другите три статии бяха и от трите вестника, всичките от един и същ ден, 24 юни. В тях се говореше за второ убийство, при което убиецът имал малко по-различен метод на действие. Млада двойка била намерена мъртва на едно поле на север от града. Били оставени голи, а тялото на жената, според „Оксфорд Юнивърсити Хералд“, било „жестоко обезобразено“.

След третото убийство на 9 юли това беше станало главното събитие в града от години; статиите бяха обширни и навсякъде, а сдържаният журналистически стил беше подплатен на места с нехарактерна за времето свръхемоционалност. Уводната статия на „Оксфорд Кроникъл“ от 10 юли гласеше:

„След съобщението вчера за поредното ужасяващо убийство, този път на млада жена, намерена в околностите на Форест Хил, по пътя за Лондон, нарастват страховете, че полициятаа е изправена пред невиждани досега трудности да разкрие мотивите, стоящи зад поредидата зверски убийства, започнали със смъртта на една млада жена на 16 юни и потопили града и околностите му в кръв. Макар да приветстваме неуморните усилия на полицаите, които водят разследването, смятаме за наш дълг да изразим естествената загриженост и безпокойство на всички жители на Оксфорд. Полицията, разбира се, е обърнала внимание, че убитите са все млади хора, като най-възрастната жертва е на двадесет и една години, а в единия случай дори става въпрос за млада двойка, която е била без придружител и се е срещала тайно. Публично достояние е също и фактът, че при този втори случай, при който младежът е бил студент в университета, тялото на мъжа не е докоснато след убийството, докато тялото на нещастната млада жена, както и при всички други случаи, е било жестоко обезобразено, след като е била убита с нож.

Източници, които дългът не ни позволява да назовем, разкриха факта, че има заподозрян, който е бил задържан на мястото на последното зверство и впоследствие разпитан.

Това ни дава надежда и ние всички се молим полицията скоро да стигне до разкриване на престъпника, извършил тези ужасни деяния, за да могат жителите на този град най-сетне да спят спокойно. В тази кауза «Кроникъл», а вярвам и мнозинството наши читатели, ще подкрепят с всички сили полицията“.

— Определено таблоид — каза Филип, когато свършиха статията.

Следващия час преровиха всички статии, които намериха в каталога.

Дали за да не обидят своите читатели или защото полицията не беше разкрила подробности по случаите, но и трите вестника не даваха точни описания. Изобилстваха фрази като „ужасно обезобразени“, „сатанинска жестокост“ или „зверско малтретиране“, но нямаше нищо конкретно. Това, което заинтересува Лора и Филип обаче, беше заподозреният, хванат при убийството във Форест Хил.

Натаниъл Милинър беше охарактеризиран от журналистите като „слабоумен“. Бил на петнадесет години, но едва говорел, фъфлел, накуцвал и имал гръбначно изкривяване. Бил син на професора по медицина Джон Милинър, който категорично отказвал да го настани в лечебно заведение. След многочасови разпити полицията най-сетне приела твърдението на момчето, че се е натъкнало на телата, докато пускало хвърчило в околностите на Форест Хил. Полицаите нямали доказателства, с които да осъдят Натаниъл, а и професор Милинър, който бил един от най-изтъкнатите представители на академичната общност, очевидно защитил сина си по време на разпитите, така както петнадесет години го бил защитавал от предразсъдъците на викторианското общество.

Два от трите оксфордски вестника изразяваха скептицизъм, като почти от всички статии в „Кроникъл“ и „Хералд“ ставаше ясно, че техните редактори искат да видят Натаниъл на въжето. Единствено „Джаксънс Оксфорд Джърнъл“ отразяваше събитията по-балансирано и не се обявяваше открито срещу момчето. И тогава, изведнъж, в развоя на събитията настъпваше драстична промяна. Една седмица след убийството във Форест Хил полицията арестувала някой си Патрик Фицджералд, ирландски работник, участвал в строежа на нов канал в Оксфорд. Появили се двама свидетели, които твърдели, че са го видели на мястото на първите две убийства малко преди да бъдат намерени телата. Трети свидетел, анонимен колега от работната площадка, казал на полицията, че в нощта на двойното убийство Фицджералд се напил „до козирката“ в една кръчма, наречена „Порът и лисицата“, близо до изкопа за канала, и, според статия в „Кроникъл“, му признал: „Ръцете ми са в кръв, много кръв“.

Делото на Фицджералд започнало на 9 август. Само след две заседания съдът единодушно го признал за виновен. Обесили го на 12 август.

— Не е много обнадеждаващо — каза Лора. — Убийствата изглеждат идентични със сегашните, но няма никакви подробности. Без специфичните детайли всичко може да е просто съвпадение.

— Сигурно не е без значение, че убийствата са спрели, след като полицията е заловила този Фицджералд.

— Да, но с какви доказателства са разполагали? Какво мислиш за този Натаниъл Милинър? — попита Лора.

— Най-вероятно е бил невинен. Полицията очевидно е решила, че е така, и са обесили работника. Но всичко ми изглежда някак твърде подредено.

— Защо?

— Изведнъж се появяват някакви свидетели, които твърдят, че са видели Фицджералд на мястото на убийствата точно преди да открият телата. Жертвите най-вероятно са били мъртви от часове, преди да ги намерят, така че това не доказва нищо.

— Да, но този човек е бил и на двете местопрестъпления.

— Така твърдят свидетелите.

— А и този колега. Хората говорят какво ли не, когато са пияни. Това не означава нищо.

— Днес положително ще ни трябват малко по-точни доказателства, за да осъдим някого — отбеляза Филип.

— Направи ли ти впечатление? — попита Лора. — В тези статии не се казва почти нищо за самите убийства. Няма никакви подробности. Има нещо гнило тук, да знаеш.

Филип само кимна.

— Трябва да има още нещо за тези убийства, не си ли съгласен?

— Сигурно има, но едва ли ще го открием тук.

Замълчаха. Лора погледна екрана, където все още стоеше последната статия, и изведнъж каза:

— Ами полицейските доклади? Трябва да има официален доклад по случая, нали?

— Отпреди век и половина?

— Защо не?

— Хм, възможно е. Но няма да е тук, в Оксфорд. Полицейското управление е построено през 50-те години и като знам колко хартия минава оттам всяка година, едва ли пазят документи повече от десет години, в най-добрия случай.

— Но докладите все трябва да са някъде.

— Да, така е — отвърна Филип. — В Националния архив в Кю.

— Дали са ги компютъризирали?

— Съмнявам се.

Телефонът на Лора изпиука. Тя погледна екрана и видя, че има съобщение.

— От Чарли е. Имал нова информация за ръкописа. Иска да ни види в книжарницата днес в четири.

Тъкмо когато излизаха от библиотеката, рукна пороен дъжд. Изтичаха до многоетажния паркинг, където Лора беше оставила колата, но докато стигнат, станаха вир-вода.

— Остави твоята кола в управлението, докато се върнем от Лондон — предложи Лора. — Ще вземем тази. Много по-топла е, по-бърза и… доста по-суха.

Филип сви рамене. Знаеше, че каквото и да каже, няма да успее да накара Лора да оцени чудесната му спортна кола, вярно, направена преди много години, но пък в малката работилница на Лонгуол Стрийт — на по-малко от километър от мястото, където се намираха.

Пътят към Удсток едва се виждаше през пороя. Още нямаше обяд, но небето беше притъмняло и уличните лампи се бяха включили. Фарове на коли летяха срещу тях през завесата дъжд, а и за огромно раздразнение на тези зад нея Лора се движеше особено бавно. Принудена, както се изразяваше, да кара в погрешната лента на платното, тя не искаше да рискува. Докато стигнаха в Удсток, вече беше крайно изтощена от усилието да се съсредоточи.

Паркира възможно най-близо до задната врата и изтичаха до покритата площадка. Вратата беше отключена. Влязоха в кухнята и Филип извика:

— Джо?

— Тук съм — обади се тя.

В камината в дневната гореше огън, а от iPod-a на Филип, който той беше вързал към две тонколони, се носеше приятна музика. Джо седеше на дивана с друго младо момиче. На Филип му се стори, че го е виждал някъде. Момичето хлипаше, а Джо се опитваше да го успокои.

— Какво е станало? — попита Лора. — Джо?

— Това е Мариан — каза Джо. — Заедно сме в групата по топология.

— Извинявайте, че… — започна Мариан. Гласът й беше изключително тънък, като на малко момиченце.

— Не се притеснявай — отвърна Джо. — Мамо, Мариан е намерила това в пощата си в колежа. — И подаде на Лора един лист.

На листа бе компютърно обработеният образ на порнозвезда с главата на Мариан. Жената бе разпната върху легло, ръцете и краката й бяха вързани за четирите му края с дебели въжета. Чрез някаква сложна компютърна програма някой беше симулирал широк разрез на корема, откъдето се бяха изсипали част от вътрешностите. Над снимката с яркочервени букви беше написано: „Това искам да направя с теб“.

— Имаш ли представа кой може да е? — попита Филип.

— Не, всъщност не.

— Какво означава „всъщност“?

— Ами… имаме един странен тип в групата.

— Абсолютен похотливец, не, направо перверзник — добави Джо. — Ръсел, Ръсел Кънингам. Учи психология, но идва на упражненията ни по статистика. Хубав е, прилича малко на Рики Мартин, един такъв сладникав, но наистина е перверзник. Винаги ме гледа, сякаш ме съблича с очи. Много е гадно.

— Това момче опитвало ли е някога да ти посегне? — обърна се Лора към Мариан.

— Не мисля, че му стиска да го направи — отвърна тя.

— Може и да си права — каза Филип. — Но трябва да съобщиш в полицията. Не искам да те плаша, Мариан — допълни той много внимателно, — но това може да има някаква връзка с последните убийства.

Мариан пребледня.

— И аз си го помислих, но не исках да й кажа — вметна Джо. — Не съм ходила на училище от катастрофата, а и сега е великденската ваканция, но всички, които са останали, направо са превъртели.

— Вече две момичета, които познавам, се прибраха при родителите си, докато всичко това не отмине. А обикновено оставаха в Оксфорд, за да учат през ваканцията — добави Мариан.

— Не се учудвам — каза Лора, въздъхна и седна на едно кресло срещу дивана. — Всички трябва да сте много внимателни.

— В Ню Йорк някак си свикваш с тези неща — отбеляза Джо. — Но тук… Не знам, мислех, че Оксфорд ще е…

— Оксфорд е прекрасно място, няма две мнения — каза Филип. — Но хората, които живеят тук, са в общи линии същите, които живеят и в Бронкс, или в Тимбукту, ако искаш.

— Значи смятате, че трябва да занеса тази ужасна снимка в полицията?

— Мисля, че се налага — отвърна Филип и бързо добави: — Сигурно ще се окаже, че е просто тъпа шега, но е добре криминалистите да я погледнат за всеки случай.

Сградата на Националния архив бе модерна тухлена постройка сред добре поддържани градини в елитния квартал Кю на юг от Темза. Една къща тук струваше колкото цяла улица с домове в Шефилд, а представителната извадка на обитателите клонеше към висшите слоеве на обществото. Улиците бяха потънали в зеленина и поне според лондонските стандарти бяха чисти и безопасни.

Националният архив беше създаден през 1838 година със закон на парламента и в него се съхраняваха най-значимите исторически документи. В това число оригиналът на Дуумсдей бук, резултатите от парламентарните избори през 1275 година, опис на бижутата на Елизабет I, завещанието на Уилям Шекспир, признанията на Гай Фокс и протоколът от заседанието на военния кабинет на Чърчил относно Битката за Англия.

Имаше също и много доклади за полицейски разследвания още от зараждането на Британската полиция.

За своя изненада Лора и Филип откриха, че полицейските архиви наистина са запазени в компютърни файлове, до които имаше достъп чрез няколко терминала в читалнята. Системата беше подобна на тази в оксфордската библиотека и те се ориентираха в нея сравнително бързо.

Филип отвори файла за 1851 година и пусна търсене с ключови думи „Разследвания Убийства Оксфорд“. Излязоха тридесет и седем документа, подредени по хронологичен ред, като датите бяха тези, на които официално е започнало разследването. Той вкара „юни“. Две разследвания бяха започнати през този месец. Големината на първия файл беше само 22К, а на втория — 231К. Филип кликна върху втория, аргументирайки се мислено с факта, че едно разследване на поредица убийства, започнали през този месец, ще е сред най-мащабните, провеждани в Оксфорд.

Файлът се отвори и прочетоха заглавието:

„Разследване на свързаните убийства на Моли Уедърспун, Синтия Пейдж, Едуард Мейкпийс и Лусинда Геблинг, всички от Оксфорд, между датите 15 юни и 9 юли 1851 година“.

Беше дълъг 120 страници.

— Ще донеса кафе — каза Лора.

Филип я побутна по ръката и й посочи една табелка на стената, която гласеше:

НЕ СЕ РАЗРЕШАВАТ ХРАНИ И НАПИТКИ В ЧИТАЛНЯТА

— Уф — изсумтя тя. — Ами тогава да се залавяме за работа.

Филип кликна надолу по файла и текстът на първата страница веднага привлече вниманието им. Започваше с: РЕЗЮМЕ НА СЛУЧАЯ, а под това заглавие беше написано: САМО ЗА ВЪТРЕШНА УПОТРЕБА. ДА НЕ СЕ КОПИРА. ДА НЕ СЕ ДОПУСКА ПУБЛИЧНОСТ

Лора вече изобщо не мислеше за кафе.

Резюмето започваше така:

„Разследването биде наченато на 15 юни в лето Господне 1851 и биде официално приключено на 12 август същата година“.

После се изреждаха имената, адресите и някои лични данни за жертвите, както и малко подробности относно живота и произхода на Патрик Фицджералд. Следваха три страници описание на убийствата по хронологичен ред.

— Господи! — възкликна Лора. — Направо не вярвам на очите си.

Ако човек се абстрахираше от стила, променеше местата и пропуснеше архаизмите, описанията, които четяха, можеха съвсем спокойно да са писани миналата седмица. Във всеки от случаите жертвите бяха умрели от прободни рани или прерязване на гърлото. В случая с двойката мъжът бил убит и оставен, а тялото на жената било обезобразено с хирургическа точност. При първото убийство, на Моли Уедърспун, липсвали бъбреците. При второто Синтия Пейдж била с изваден мозък, а при третото, на Лусинда Геблинг, бил отстранен черният дроб.

Имаше и подробности, изобщо неогласявани на пресата по онова време. При всяко от убийствата била намирана монета. Първата медна, втората сребърна, а третата — калаена. По гърба на Лора полазиха ледени тръпки.

Заключителният доклад на водещия разследването полицай гласеше:

— Божичко! — възкликна Лора.

— Да — съгласи се Филип.

— Значи Патрик Фицджералд е бил просто изкупителна жертва. И полицията го е знаела?

— Така изглежда.

— Удивително!

— Не забравяй, че през 1851 година полицията е съществувала от колко? Двадесетина години, не повече? Мога да те уверя, че в по-скорошни времена има доста подобни покривания.

— И как са го покрили само! — отбеляза тя. — Нито момчето, Натаниъл Милинър, нито работникът, Патрик Фицджералд, са имали нещо общо. Бил е този „джентълмен“, това „лице“, чието име дори не се споменава.

— Още по-удивително е, че този Хауард е успял да включи личното си мнение в доклада — каза Филип.

— Класически пример на презастраховане — отвърна Лора.

— Да, но как са позволили на един сравнително млад разследващ полицай да посочи виновника, независимо колко деликатно го е направил?

— Сигурно го е прибавил много след събитията. Виж — каза тя и кликна назад. — Датата е от януари 1854 година. Може би Хауард се е канел да напусне полицията или пък са местели документите и той е знаел, че никой няма да ги чете, освен, да речем, ако някой ден…

— Да, това ще да е — отвърна Филип. — Няма начин Хауард да е дал гласност на съмненията си по него време, щели са да го изритат, и то в най-добрия случай.

— Човекът, открит на мястото на третото убийство, трябва да е бил някой много важен, с изключителни контакти.

— Мисля, че е очевидно кой е бил.

— Бащата на Натаниъл ли?

— Да, изтъкнатият професор по медицина Джон Милинър.

— Хауард почти го казва в края на доклада, нали? Чакай, какво точно пише…

И върна текста:

— Ето го:

„…от този момент нататък се прекратяват всякакви разследвания в делата на гореспоменатия джентълмен. Биде ми съобщено също, че лицето Натаниъл Милинър тоже трябва да бъде оставено на мира“.

— Е, да видим какво научихме — каза Филип. — Тези убийства са почти същите като днешните, същите обезобразявания, същите монети, но целият случай е покрит. Почти сигурно е, че са били извършени от Милинър, изтъкнат член на университета, човек с влиятелни приятели на високи постове. Да не забравяме и факта, че през 1851 година всъщност университетът е дърпал конците в Оксфорд. Властите биха направили всичко възможно, за да потулят истината. Биха се сплотили, за да защитят доброто име на институцията, и биха изпържили един незначителен човечец, смятан от тях за боклук. Затова са натопили един беден ирландски черноработник, който и без това не е бил цвете за мирисане. Фицджералд е бил просто идеален. Горкият. Разбира се, гвоздеят ще е, ако вкараме точните дати на убийствата в almanac.com и открием, че съвпадат с отстранените органи и различните метали на монетите.

— Така е, но нямаме паролите, които ни даде Том, така че това ще почака, докато се върнем в Оксфорд — отвърна Лора. — Дай сега да идем да видим какво има да ни казва Чарли.

Движението около Кю беше натоварено. Майки с джипове, забързани към училищата на отрочетата си, нямаха никакви скрупули да минават от едно платно в друго, а търговските представители, фучащи към административните си центрове, не правеха пътя по-безопасен.

На волана беше Филип.

— Да караш тук е все едно да играеш на „Спейс Инвейдърс“ — изропта той, когато една млада жена с джип се появи изневиделица от някаква странична улица.

— Виж я бе! — изкрещя и удари с длан клаксона. — Виж я какво си е залепила на стъклото: „Бебе в колата!“

Когато стигнаха надлеза Уестуей, започнаха да се движат по-бързо, докато не пресякоха кръстовището на Бейкър Стрийт, където отново попаднаха в задръстване. Когато излязоха на Мюзиъм Стрийт, беше почти четири и половина.

Филип даде десен мигач и тъкмо щеше да свие по тясната уличка, когато пред тях се появи линейка и им препречи пътя. Филип бързо даде назад и линейката отпраши към Тотнъм Корт Роуд. Когато свиха по уличката, първото, което видяха, бяха сините полицейски лампи.

Лора изхвърча от колата още преди Филип да успее да дръпне ръчната спирачка. Една полицейска кола беше спряла точно пред витрината на „Белият елен“, а до нея имаше малък син ван.

Някакъв човек в бял защитен костюм тъкмо се настаняваше на шофьорското място, друг вече седеше вътре. На вратата на книжарницата стоеше униформен полицай, а когато Лора стигна до него, се появиха още двама — цивилни.

— Какво е станало? — попита тя развълнувано, надникна през вратата и ахна — на пода имаше локва кръв.

— Вие коя сте? — попита единият цивилен. Другият само ги изгледа, първо нея, после Филип.

— Лора Нивън. Стара приятелка съм на собственика, Чарли Тъкър.

— Филип Бейнбридж. Чарли ни се обади преди…

Синият ван бавно потегли.

— Сандърс — обърна се полицаят към колегата си. — Кажи на криминалистите да изчакат още пет минути. Искам да чуя поне устния им доклад, преди да си тръгнат.

Гласът му беше уморен. Той протегна ръка.

— Детектив Джонс. Съжалявам, госпожо Нивън, господин Бейнбридж, но вашият приятел е починал днес рано следобед.

— Но това е…

— Какво?

— Той ми пусна съобщение във… не знам… кога беше, Филип? Малко преди обед? — каза Лора, не можеше да овладее треперенето на гласа си.

Филип кимна.

— Ние дойдохме преди около час — каза Джонс. — Тялото беше откарано току-що, след като колегите криминалисти приключиха с него.

И посочи към началото на уличката, където линейката за малко щеше да ги блъсне.

— Една от новите частни медицински компании. Дойдоха доста бързо. Признавам го.

Един от криминалистите беше слязъл от синия ван и вървеше към тях.

— Извинете — каза Джонс и тръгна да го пресрещне.

С крайчеца на окото си Лора все още виждаше червената локва на пода на книжарницата. Погледна Филип и изпъшка:

— Това е просто лудост…

Джонс се върна, клатеше глава.

— Съжалявам. Знам, че моментът е труден и за двама ви, но ще съм ви благодарен, ако отговорите на няколко въпроса.

— Въпроси ли? Да не мислите, че…

— Госпожо Нивън, не сте заподозряна, ако това ви тревожи. Господин Тъкър е починал от огнестрелна рана с пистолет, 22-ри калибър, от упор. Искаме да узнаем нещо повече за него. Бил ли е в депресия например? Каквото можете да ни кажете.

— Застрелян? О, не!…

Филип я хвана за ръката и каза:

— Разбира се, ще помогнем, с каквото можем.