Равноденствие

ОКСФОРД: 30 МАРТ, 22:18

Филип със светкавична бързина се хвърли напред, хвана Лора за ръката и я издърпа на площадката. Разтреперана като лист, тя седна. Филип се намести до нея.

— Постъпи малко глупаво — каза и я прегърна през раменете.

Лора не отвърна. Той извади водата.

— На, пийни.

— Жалко, че нямаш нещо по-силно — каза тя, отпи голяма глътка, избърса уста и му върна бутилката. — Господи… благодаря ти, Филип.

— О, няма защо. Просто нямаше да ми е забавно да довърша мисията сам.

Лора вяло му се усмихна.

— И сега какво?

— Уместен въпрос.

— Бях сигурна, че пътят е свързан с алхимичните цветове.

Филип сви рамене.

— Може би е на обратно. Не виждам друг начин.

— Но как ще проверим?

— Ще използваме раницата.

— Но тя не е достатъчно тежка, а ако я загубим…

— По-добре да падне тя, отколкото някой от нас.

Филип взе раницата, стъпи на ръба на пропастта и внимателно я постави върху червения кръг, намиращ се до мястото, където допреди малко беше черната колона. Нищо не последва.

— Хубаво — каза той и взе раницата. — Но все още не съм убеден. Да използваме въжето. Вържи го около кръста си, а аз ще го прекарам през скобата в стената. Ако кръгът те издържи, хубаво. Ако ли не, аз ще те издърпам.

Лора уви въжето два пъти около кръста си, а Филип го завърза здраво. После прекара другия край през металната стойка за факли в стената и застана до нея, разкрачен за опора. Лора внимателно пристъпи напред и бавно сложи единия си крак върху червения кръг. Дишаше тежко, по челото й бяха избили капчици пот.

— Да видим сега — каза тя и прехвърли цялата си тежест върху колоната.

Тя не поддаде. Лора се обърна към Филип и той я окуражи с вдигнат палец.

— Пробвай следващия. Ще ти отпусна малко въже. Лора погледна кръговете пред себе си. На втория ред вторият от ляво на дясно беше жълт. Възможно най-леко тя стъпи върху жълтия камък и въздъхна с облекчение.

— Ще мина цялото разстояние — каза на Филип. — Твърде опасно е двамата да сме по тези неща едновременно.

После отново насочи вниманието си напред, към „моста“ от колони, и стъпи върху белия кръг на третия ред. Спря за миг, пое си дълбоко дъх и стъпи върху черния на последния ред. След секунда беше на отсрещната страна.

— Ти си наред — извика на Филип.

Развърза въжето от кръста си и го преметна през една стойка в стената, подобна на тази от страната на Филип, така че, ако някой от пиедесталите поддадеше, той да може да се придвижи по въжето.

Филип тръгна бързо, но внимателно, следваше същия маршрут като Лора — червено, жълто, бяло, черно — и след малко беше на отсрещната страна, до нея.

— Пфу! — Той избърса потта от челото си. — При други обстоятелства дори щеше да е забавно. Но честно казано, сега не беше.

След арката следваше къс коридор, който първо завиваше наляво, а после рязко надясно. След втория завой се озоваха в кръгло помещение, осветено откъм тавана. Всъщност самият таван сияеше.

Беше от монолитна скала, но изглеждаше, сякаш самият камък излъчва светлина.

— Господи! — възкликна Филип.

В камъка имаше нещо като дребни жълти кристалчета.

— Сигурно е някакъв естествено светещ кристал.

— Хитри са били тези алхимици.

— Аха. Да им се не начуди човек…

В помещението нямаше нищо с изключение на още един отвор в стената срещу арката, през която бяха влезли. Лора надникна през него и видя два коридора — единият водеше наляво, а другият надясно. На стената имаше два диска с диаметър около педя. Върху левия се забелязваха два концентрични кръга. Върху десния също имаше някакъв символ, кръг с нещо като рога отгоре и кръст в основата.

— Някакви идеи? — попита Лора.

Филип се вгледа в документа на Нютон.

— И двата ги има — каза той. — Ето тук, до лабиринта.

— Левият е символът на слънцето, а другият на Меркурий, нали така?

Филип кимна.

— Е, кого ще последваме, слънцето или Меркурий?

— Какви са асоциациите? — попита той.

— Ами, Меркурий е крилатият вестител на боговете, а слънцето… не знам, светлината? Повърхността може би?

— Не ни помага много. Но от друга страна, живакът (Mercury (англ.) — живак) е най-важният метал за алхимиците, нали? Един от трите основни елемента, използвани при създаването на Земята.

— Значи трябва да тръгнем насам — каза Лора и посочи десния коридор.

— Може би. Но слънцето пък е централен образ в астрологията.

Таваните и на двата коридора сияеха като тавана на помещението зад гърба им.

— Аз бих тръгнал наляво, след знака на слънцето.

— Добре.

Лора поведе. Вървяха бавно. След няколко метра коридорът зави надясно, после наляво и отново се озоваха пред разклонение. Беше под ъгъл два без десет, а на мястото, където пътят се разделяше, имаше скална колона. Върху нея, на нивото на очите на Лора, имаше още един диск, разделен на две с вертикална линия. В лявата половина отново видяха символа на слънцето, а в дясната имаше друг символ — наподобяваше малко буквата h, с една хоризонтална линия през нея в горната част.

— Да не би това да означава, че просто продължаваме да следваме символа на слънцето? — Лора се намръщи. — Не може да е така.

— Да, нещо не е наред — съгласи се Филип.

— Което означава, че или тръгваме насам — каза тя и посочи десния коридор, — или се връщаме до предишното разклонение и тръгваме по другия път.

Взе документа на Нютон от ръцете на Филип, седна на земята и опря гръб на каменната колона. Светлината, струяща от тавана, беше достатъчно силна, за да можеш да четеш.

— Да видим коя информация сме използвали досега — каза тя. — Цветовия код, да, дори два пъти. А и тук май няма приложение. Живакът е метал, но другите два символа са на Сатурн и слънцето, следователно символът на Меркурий трябва да се отнася не до метала, а до планетата.

Филип клекна до нея и каза замислено:

— А разположението на символите? Може би и това има някакво значение.

И двамата се загледаха в документа, опитваха се да намерят връзка между разположението на символите и схемата на лабиринта, която Нютон беше прерисувал от оригинала.

— Въпросът не е в разположението им — каза изведнъж Лора. — А в последователността им в заклинанието.

И посочи стиха на латински, който бяха получили, като използваха кода на Чарли. Филип извади превода, който бяха направили предната вечер.

— Точно така… „Ти си Меркурий могъщото цвете — прочете Лора на глас. — Ти си творецът на Слънцето, Луната и Марс“. Да, това е. Объркали сме се от самото начало. Трябвало е да тръгнем по десния коридор, под знака на Меркурий.

Върнаха се до арката на кръглото помещение, поспряха за миг пред двата диска, след което тръгнаха право напред, тоест по десния коридор спрямо арката. След няколко минути стигнаха до Т-образно разклонение. На стената пред тях отново имаше два диска. На десния беше изобразен символът на Венера, кръг с кръст в основата. А на левия стоеше символът на слънцето.

— Трябва да има още четири разклонения — каза Филип, — със символите на луната, Марс, Сатурн и Венера, в този ред. Без документа би било абсолютно невъзможно да минеш през тази плетеница — допълни той и тръгна по левия коридор.

Пътят до следващото разклонение правеше множество чупки и завои и сякаш нямаше свършване. Накрая стигнаха до стръмен наклон. Когато го изкачиха, бяха целите в пот и едва си поемаха дъх. Филип се наведе и опря ръце на коленете си. Лора избърса потта от очите си и се загледа в двата диска на стената. На десния имаше полумесец, символът на луната, а в центъра на левия се виждаше знакът на Меркурий.

На следващото разклонение видяха символа на Марс, кръг с излизаща от него стрелка надясно, и тръгнаха по тунел, който се спускаше стръмно надолу. Излязоха в просторен коридор, приблизително четири метра широк. В стената срещу тях имаше три отвора, а вляво от първия имаше три диска. Този път символите бяха на Меркурий, Сатурн и слънцето.

— Средният — каза Лора убедено и двамата тръгнаха по тесен коридор. Раменете на Филип забърсваха стените. Тунелът се спускаше полегато и когато го изминаха, се озоваха в кръгло помещение с куполовиден таван. Разположени на равни разстояния една от друга имаше шест арки. Вляво от всяка видяха обичайните дискове. Върху всеки имаше различен символ, изобразяваш една от планетите, упоменати в заклинанието. Арката със символа на Венера беше втората от ляво на дясно.

Филип свали раницата, подаде на Лора бутилката с вода и си погледна часовника. 22:43. После пробва мобилния си телефон.

— Няма сигнал естествено. — И го прибра в раницата.

— И моят няма — каза Лора. — Нищо чудно. Над нас има поне трийсетина метра камък.

Филип сложи раницата на гръб.

— Е, готова ли си?

Лора кимна.

— Напред тогава.

Отначало коридорът беше изключително тесен. Наложи се Филип да свали раницата, раменете му болезнено се триеха в грапавите стени. Но след десетина метра проходът се разшири и можеха да вървят свободно един до друг.

Тук светещите кристали по тавана бяха натрупани по-нагъсто и в тунела беше много по-светло, отколкото в предишните. Те ускориха крачка. Точно пред тях имаше арка, водеща към друга пещера. Изведнъж Филип спря и се загледа в земята. Лора, беше на два-три метра зад него, видя, че се вглежда в нещо върху пода. Той продължи бавно напред, вървеше полуприведен и не откъсваше поглед от знаците.

— Ела да видиш — подвикна й. — На английски е. Пише…

И в този миг Лора чу свистенето. Сякаш идваше от стената вдясно от тях. Последваха още три. Нещо перна Филип, а два свистящи предмета минаха покрай него и се удариха в стената вляво от тях. Филип клекна и свистенето мигом престана. Лора се сниши и пропълзя до него.

— Добре ли си?

— Май да. Какво беше това, по дяволите?

На пода Филип видя две счупени стрели, дълги само по няколко сантиметра. Други две се бяха забили в раницата.

— Стой ниско долу — прошепна той и двамата запълзяха към арката.

Щом минаха през нея, Филип седна и извади едната стрела.

— Играта можеше да загрубее — каза и я хвърли настрана.

— Добре, че беше раницата — отбеляза Лора, докато разглеждаше острия връх на другата стрела. — Какво гледаше на пода?

— Някакъв надпис на английски. Със златни букви пишеше: „Само чистият ще премине“.

Лора го погледна в очите и тъкмо се канеше да каже нещо, когато и двамата по-скоро усетиха, отколкото чуха, нисък тътен. Няколко дълги секунди стените сякаш вибрираха. Филип и Лора бързо долазиха до отсрещната стена и се притаиха, притиснати един към друг. От тавана се посипа прах. Преди тътенът да заглъхне, усетиха как покрай тях минава струя въздух и сякаш и последната молекула кислород беше изсмукана от помещението. От горната част на арката се откъсна огромен скален блок и падна с грохот на земята, като затвори плътно входа. Бяха в капан.