Равноденствие

ОКСФОРД: ВЕЧЕРТА НА 28 МАРТ

Главен инспектор Джон Мънро седеше сам в заседателната зала на полицейското управление и гледаше как дигиталният часовник на стената отмята поредната минута. Обикновено не приемаше с досада задълженията си на полицай, но точно в този момент беше така. При други обстоятелства, тъй като това беше единствената му почивна вечер в седмицата, щеше да е в таксито, на път за вкъщи след вечеря в ресторант „Елизабет“ с Имелда — умната, забавна и неотразима тридесет и няколко годишна физиотерапевтка, с която се беше запознал преди месец. А вместо това седеше тук, дояждаше един студен сандвич и чакаше появата на трима еднакво неприятни колеги.

Отпи бавно от горчивото нескафе, пусна смачканата салфетка върху картонената чиния с недоядена филия хляб и няколко кръгчета домат, стана и отиде до бялата дъска на стената. Дъската беше разделена на четири широки колони. В началото на всяка бяха залепени по няколко снимки, а под тях следваше текст, написан с различен цвят маркер. Първата колона беше озаглавена „Рейчъл Саутгейт“. Втората — „Джесика Фулъртън“, а третата — „Саманта Търоу/Саймън Уелдинг“. Най-отгоре на последната колона с големи червени букви пишеше „Разни“. Мънро прочете думите, които беше написал там тази вечер:

Лора Нивън / Филип Бейнбридж Астрология / Алхимия? 1851 / професор Милинър Монети Кожа / Пластмаса

Вратата зад него се отвори. Първо влезе криминалистът Марк Лангам, а след него и един висок слаб мъж в униформа. Беше към шейсетте, но изглеждаше по-млад. Имаше къса бяла коса, светлосини очи и ясно очертани скули, поради което приличаше малко на германец. От осанката му лъхаше естествена властност, която нямаше нищо общо с лентичките по гърдите. Когато преди осемнадесет години Мънро постъпи в полицията, детектив Пиърс Кендикот, какъвто беше тогава, бе първият му шеф.

— Здравей, Мънро — каза командир Кендикот. Гласът му беше плътен и изненадващо мек.

— Радвам се, че успя да дойдеш в този нечовешки час — добави той. — За жалост нямам време.

Стиснаха си ръцете.

— Няма проблем, сър — отвърна Мънро.

— Джон, това е Брус Холоуей, от отдела за връзки с обществеността. Прекарва цялото си време на телефона, горкият, да разговаря с наглите журналисти, но се справя някак си.

Холоуей бе на около тридесет и пет. Не по-висок от един шейсет и пет, набит, с буйна кестенява коса. Кимна на Мънро с безизразно лице, измънка едно „Приятно ми е“ и му стисна ръката.

Мънро изхвърли останките от вечерята си в кошчето за боклук и се настани на най-близкия до бялата дъска стол. Кендикот седна начело на масата, а Лангам и Холоуей заеха местата срещу Мънро.

— Е, каква е ситуацията, господин главен инспектор? — попита Кендикот.

— Хората ми работят двадесет и четири часа в денонощието — отвърна Мънро. — В момента проследяваме една улика, намерена на мястото на второто убийство.

И като хвърли бегъл поглед към Лангам, добави:

— Но засега все попадаме на задънени улици.

— Нищо конкретно, така ли?

— Който и да стои зад всичко това, все някога ще допусне грешка. Всички го правят.

— Да се надяваме да е скоро, Джон.

— Да не забравяме и факта — намеси се Холоуей, — че пресата е много изнервена. Още едно убийство и пресцентърът ще се нанесе в участъка.

Мънро все още не беше срещал човек от връзки с обществеността, когото да хареса, и макар по дефиниция Холоуей да беше първо полицай, а чак после „общественик“, в очите на главния инспектор той беше същият като досадните журналисти и нахаканите пиарчета, които беше виждал в досегашната си практика.

— Благодаря за напомнянето — отвърна жлъчно той. — Ще го имам предвид.

И като се обърна към Кендикот, добави:

— Сър, в момента двадесет и двама полицаи и четиридесет и трима души помощен персонал работят по случая. Разнищваме всяка улика, проследяваме всяка евентуална връзка, разпитваме всевъзможни хора относно тези убийства. След четири трупа за два дни — последното убийство беше преди седем дена. Това ни даде малко време да си поемем дъх, но въпреки всичко, което казах, сме изправени пред един много вещ и много… професионален убиец.

Кендикот само кимна уморено.

— Сър, ако позволите… — обърна се Лангам към Мънро, сякаш той беше единственият в стаята. — Имаме нещо ново от лабораторията.

И подаде на Мънро лист.

— Един от хората ми намери следа от кръв в спалнята на горния етаж в къщата до реката, мястото на второто убийство. Не съвпада с тази на жертвата или другите членове на семейството.

Мънро се загледа в разпечатката на ДНК анализа.

— За съжаление не съвпада и с никое ДНК от базата данни — допълни Лангам.

— Е, това вече е нещо — отбеляза Кендикот и студените му очи светнаха. — Предполагам, че екипът ви е отново на мястото и преглежда най-щателно всеки сантиметър?

— Естествено, сър — отвърна Лангам.

— Това е добра новина, Марк — каза Мънро. — Но щом няма съвпадение в базата данни, значи никога не е вкарван в системата, не е работил държавна работа, не е бил в армията. Не е нужно да ти казвам, че ни трябва всичко, което открият твоите хора, каквото и да е.

На вратата се почука и влезе един млад полицай, преди Мънро да успее да каже нещо.

— Извинете за прекъсването, сър — каза той на Мънро, сякаш другите не бяха там. — Но сметнах, че е твърде важно, за да чака.

— Казвай тогава, Грийн. Кое не може да почака?

— Ами, става въпрос за следното, сър. Последните два дни почти не правя друго, освен да преравям базите данни, и… получих разрешение от университета да вляза в тяхната система. Не беше лесно, но… мисля, че си заслужаваше.

Той подаде на Мънро два листа, плътно изписани.

— От факултета по психология е — добави Грийн. — Списък на четиридесет и седем студентки, които са присъствали на така наречените „Проби“, явно някакви психологически и физически тестове, проведени една седмица преди началото на учебната година, тоест в края на миналия септември. И трите мъртви момичета са в списъка, сър.

На път за изхода Мънро мина покрай кабинета на един от най-добрите си служители, инспектор Джошуа Роджърс, който стоеше на вратата с някакво младо момиче.

— Благодаря, госпожице Ингам — чу го да казва Мънро. — Ще ви се обадим. Един от хората ми ще ви изпрати. Има кой да ви откара вкъщи, нали?

Момичето кимна, бутна двойната врата и тръгна към стълбите.

Мънро вдигна вежди.

— Мариан Ингам — обясни Роджърс. — Студентка от „Сейнт Джонс“. Намерила това изящно произведение на изкуството в пощенската си кутия в колежа.

Мънро погледна снимката и се намръщи.

— Знае ли кой го е направил?

— Не е сигурна. И е много уплашена. Цяла седмица събирала кураж, за да дойде при нас. Но подозира един свой колега, някой си Ръсел Кънингам.

— Провери случая и незабавно ми съобщи какво си открил. Отивам си вкъщи.

Мобилният на Мънро звънна, докато той спираше на алеята пред дома си.

— Реших, че ще искате да го видите веднага — каза Роджърс.

Мънро изгаси двигателя и взе телефона от поставката. На екрана се появи снимката на млад мъж. Беше удивително красив, с дълги руси къдрици, фини вежди и изящна уста.

— Има вид, сър.

На мястото на снимката се появи бавно изнизващ се текст.

„Богато хлапе. Таткото притежава верига хотели. Изключен от «Даунсайд» на шестнадесет. Не можах да разбера защо. Семейството успяло да убеди колежа да не раздухва историята. Вероятно бащата е вкарал сина си в Оксфорд — библиотеката «Кънингам» в «Модлин» е била завършена миналата година, шест месеца преди да се появи момчето. Има и още. Две подадени жалби за сексуален тормоз от служителки в един от хотелите в Лондон, собственост на семейството, където Ръсел е карал стаж. Първата, когато бил на седемнадесет, а втората е от миналата година. Не са повдигани обвинения, няма дела. Момичетата вече не работят там“.

На екрана бяха изписани точните дати, места и имена.

— Добра работа, Джош — каза Мънро. — Кендикот още ли е там с онзи идиот от пресцентъра?

— Не, тръгнаха си веднага след вас.

— Добре. За момента си трай за тези неща, но утре рано сутринта ме чакай пред факултета по психология на Саут Паркс Роуд. Поговори с Грийн, ако е още там. Кажи му да те запознае със ситуацията.