Равноденствие

ОКСФОРД: 30 МАРТ, 19:15

Тънки ивици тъмновиолетово небе се виждаха зад терасираните жилища на Ботли. Лора и Филип мълчаха, погълнати от мисли. Филип бе обзет от колебания и дори страх, а Лора не можеше да се отърве от мисълта, че в същия този момент някъде наблизо едно момиче вече лежи мъртво с изрязан жлъчен мехур.

Филип спря близо до Литългейт Стрийт, близо до по-небиещия на очи вход към Трил Мил Стрийм. Потокът течеше на десетина метра под земята, на изток около миля, след което излизаше на повърхността в землището на Крайстчърч Колидж близо до една павирана алея, наречена Пътят на мъртвеца.

Филип слезе, отвори багажника, извади голяма брезентова торба и я подаде на Лора. После извади и раница, нагласи я на раменете си и затвори багажника.

Беше тихо, нямаше жива душа.

Части от Трил Мил Стрийм навремето били отворен канал и съответно източник на болести и зарази. В средата на деветнадесети век надземните части били покрити и застроени. Потокът бил нещо като атракция за смелчаци с изследователски дух докъм 60-те години на двайсети век, когато по решение на градския съвет на Оксфорд бил затворен за частни лица и в двата му края били поставени тежки метални решетки.

В решетката имаше малка вратичка, оставена за достъп на техниците по поддръжката. На нея висеше катинар. Тунелът беше около три метра широк и метър и петдесет висок. Стените бяха влажни и хлъзгави. Водата се стичаше в широка метална тръба, която влизаше в земята малко под ъгъл и изчезваше под тревата.

Лора пусна торбата на земята и се намръщи.

— И на мен не ми се влиза в тая гадост — каза Филип. — Но нямаме избор.

След което смъкна раницата и я отвори. Лора клекна до него.

— Два фенера, плюс резервни батерии. Кибрит. Мобилните ни телефони, плюс резервни батерии, макар че не съм сигурен дали долу ще има сигнал. Въже, ножче, вода, малко храна, два пуловера.

— А също и два чифта гумени ботуши и разбира се, тия клещи — каза Лора и ги извади от брезентовата торба.

Филип ги взе, сряза катинара, после обуха ботушите и влязоха.

Единствената светлина идваше само от фенерчетата им. Според картата на Чарли вратата за тунела на Пазителите трябваше да е отляво на шестдесет и три крачки от входа откъм Трил Мил Стрийм. Но крачките са доста неточен метод за измерване на разстоянието.

Миризмата направо ги задушаваше. Стените бяха плесенясали и хлъзгави. Тунелът се разшири, но беше все така нисък.

— Трябва да е някъде тук — каза Лора.

Филип спря и се облегна на хлъзгавата стена.

— Права си. Преброих петдесет и пет, но моите крачки са по-големи от твоите. Предлагам да вървим бавно с гръб към тази стена и да осветяваме отсрещната.

След десетина крачки Филип изръмжа:

— Сигурно сме го пропуснали.

— Чувствам се като Квазимодо — каза Лора.

— Добре. Аз ще водя.

После видя нещо и възкликна:

— Какво е това? — Гласът й отекна в тунела. Беше нещо червено, колкото ябълка, на педя над водата. И в него блестеше нещо като късче сребро.

— Какво е това? — повтори Лора.

— Не знам. Май е метал. Сега ще видя. Приклекна да извади ножчето от задния си джоб, изправи се и си удари главата в тавана.

— Уф!

Клекна и зачовърка с ножчето. Камъкът беше мек и се ронеше. След секунди видяха сребрист диск с диаметър около пет сантиметра. Върху него имаше изображение на пет жени, които държаха над главите си купа. Беше точно копие на изображението върху монетите, намерени на местопрестъпленията.

Лора посегна и го пипна.

И изведнъж металният диск поддаде под пръстите й и се чу глух тътен. В стената се появи черна линия, разшири се в процеп. Спускаше се до диска, заобикаляше го, продължаваше надолу и спираше на сантиметри над водата. Процепът бавно започна да се разширява — каменните стени се плъзнаха настрани в невидима ниша. След няколко мига тътенът спря и в стената се отвори тесен черен правоъгълник. Зад него се виждаше коридор.

Лора влезе първа и светна с фенерчето. Филип я последва.

И тогава пак чуха глухия тътен.

Обърнаха се и видяха, че стената се връща на мястото си. Филип грабна един голям камък и го сложи пред нея. Но вратата продължи да се плъзга и разтроши камъка.

Лора ахна.

— Е, тук поне не мирише толкова гадно — каза Филип и освети стените, които, за тяхна изненада, бяха сухи. — И поне можем да вървим изправени. Хайде.

Тръгна бавно напред, като внимателно оглеждаше пода и стените и махаше с ръка паяжините. Тъмнината беше ужасяваща и се налагаше да впрегне цялата си воля, за да не вижда страховитите създания, които въображението му изправяше пред него. Лора се беше залепила за гърба му и здраво стискаше ръката му.

Миришеше на мухъл и влажна пръст; вонята на разлагащ се боклук и плесен беше останала зад гърба им. Филип пристъпваше много внимателно. Не знаеха каква опасност ги чака на следващата крачка — дупка в пода, капан, можеше да е всичко. Най-голямата грешка щеше да е да са твърде самоуверени. Не биваше да бързат и трябваше внимателно да гледат къде стъпват.

Тунелът сякаш продължаваше безкрайно. Беше около три метра широк, с извити безлични стени. Подът беше от отъпкана пръст, сух и равен. После изведнъж тунелът така се разшири, че светлината от фенерите беше само бледи петна по стените. Пристъпиха още няколко крачки напред и разбраха, че са влезли в нещо като кръгла пещера.

— Това пък какво е? — попита Лора и насочи лъча на фенерчето си към едно място долу-горе на височината на главата й.

Там имаше малка метална скоба, забита в стената, а над нея догоряла наполовина стара свещ. Филип плъзна лъча на своя фенер по стената и видяха още няколко такива свещи, разположени на разстояние от около три метра.

— Дали да не опитаме да ги запалим? — попита Лора.

— Кибритът е в левия джоб на раницата.

Лора го извади, драсна една клечка и се повдигна на пръсти, за да запали най-близката свещ. Тя попращя няколко секунди, след което пламъчето се успокои и загоря стабилно. След няколко минути вече горяха двадесетина свещи.

Едва сега успяха да видят колко голяма е всъщност пещерата. Но по-важното беше, че светлината им разкри скритите досега рисунки по пода, стените и тавана. Бяха заобиколени от сложни изображения. На тавана се виждаше рисунка на огромен бял елен, рогата му бяха поне три метра. Около него тичаха и скачаха други животни. Близо до края на куполовидния таван се спотайваше вълк, а ято огромни златни орли излиташе откъм ръба и кръжеше над елена. А по цялата обиколка имаше фрески, изобразяващи какви ли не животни, нарисувани с плътни, наситени цветове: кехлибарено, червено, охра и яркосиньо.

По стените се спускаха върволици алхимични символи с различни размери, изрисувани в сребърно и златно. Някои бяха с човешки бой, започваха от пода и стигаха до средата на стената, други бяха ситни и сбити. Кръглият под представляваше една картина — пет жени, които държаха над главите си купа.

Филип остави раницата и бавно обходи помещението, докосваше с ръка символите. После започна да изучава изображението на пода. Лора седна на земята в центъра на кръга, вдигна поглед към тавана и каза:

— Просто не е за вярване.

— Да бе, направо като в „Индиана Джоунс“ — измърмори Филип кисело.

— И като си помислиш, че само шепа хора са виждали това…

— А на по-малко от тридесет метра над главите ни автобусите вървят по Сейнт Олдейтс.

— За какво мислиш, че служи?

Филип сви рамене.

— Сигурно тук се срещат, искам да кажа са се срещали Пазителите. Ти как мислиш?

Но Лора не отговори, защото току-що беше забелязала нещо.

— Виж. Тук има врата.

Не се учудиха, че са я пропуснали — беше само леко очертание върху камъка.

Филип извади копието на документа на Нютон каза:

— Това трябва да е входът за лабиринта.

Лора също погледна.

— Ето тунела, който е водел от избата на Хъртфорд Колидж — каза Филип и прокара пръст по една линия, започваща от дъното на страницата и стигаща до една врата, зад която следваха множество преплетени линии. — Ние дойдохме по друг път, защото старият тунел е бил запечатан. Пазителите сигурно са построили това помещение след 1690 година. По мое мнение след тази врата ще сме ето тук… а след това трябва да е лабиринтът.

— Първо обаче трябва да я отворим — каза Лора и се наведе, за да разгледа символите пред себе си.

Филип отвори раницата и извади обувките. После седна и свали гумените ботуши. Лора също махна своите, но вниманието й беше погълнато от знаците около вратата. Филип й подаде обувките. Тя машинално ги обу и ги завърза, без дори да гледа какво прави.

— Това е девизът на Пазителите ALUMNUS AMAS SEMPER UNICUM TUA DEUS: „Адепте, винаги обичай своя бог“ — каза тя и посочи едно-единствено изречение сред множеството символи и рисунки.

— А това какво е? — попита Филип и посочи една дребна пролука, извита нагоре към вратата като малък комин, след което се наведе почти до пода и погледна вътре. — Пълно е с паяжини, но има нещо като цветни макари.

— Дай да видя — каза Лора, наведе се до него и заразчиства паяжините с фенера си.

Преброи десет ярко оцветени края.

— Сигурно имат връзка с цветовете в кода на Чарли, онези промени на цветовете, които са следвали алхимиците — каза Филип.

Лора се пресегна и хвана черния край, който беше в средата. Беше направен от много мека кожа. Тя го дръпна. Той с лекота тръгна, след което спря на около тридесет сантиметра по-надолу от първоначалното си местоположение. Тя погледна Филип и вдигна въпросително вежди.

— Е, поне не избухна.

— Засега — отвърна той. — Пробвай останалите: бяло, жълто, червено.

Тя спази последователността: дръпна първо белия край, после и жълтия. Накрая хвана и червената кожена лента и дръпна и нея. Чу се глухо щракване. Но нищо не се случи.

Лора се изправи, а Филип взе раницата и ритна ботушите встрани от вратата. Няколко секунди не се случи нищо, а после се чу скърцащ звук. Двамата отстъпиха назад в мига, когато каменната плоча падна към тях и зад нея се видя черна дупка.

— Готово — каза Филип.

Непосредствено до входа видяха две факли в стойки на стената и Лора ги запали. Пушливите пламъци не даваха кой знае каква светлина, затова те оставиха и фенерите включени. Филип предпазливо направи крачка напред.

Влязоха в друга пещера, много по-малка от тази, която току-що бяха напуснали. Тази беше правоъгълна, с нисък таван. Точно пред тях имаше арка, забулена от огромни паяжини. Насочиха фенерите натам. Зад арката следваше коридор, който се губеше в мрака. На две стъпки пред тях подът на помещението просто изчезваше. Лора ахна и Филип я хвана за ръката.

— Боже! — възкликна тя.

Насочиха фенерите към дупката. Беше широка поне шест метра и заемаше по-голямата част от помещението. На отсрещната страна, до също такава арка, имаше още една шестдесетсантиметрова платформа като тази, върху която стояха, а вляво и вдясно дупката стигаше до стените на залата. Черна, зейнала, бездънна яма. И в нея се виждаха шестнадесет цветни кръга, като брод от камъни през бездната. Всеки от кръговете бе в горната част на тясна колона.

— Какво ще кажеш? — попита Филип.

— Виждам черното, бялото, жълтото и червеното на точните интервали. Хайде — отвърна Лора и преди Филип да успее да каже нещо, стъпи на черния кръг от първата редица.

За миг изглеждаше, че е взела правилното решение и че лесно ще преодолеят бездната. Но когато прехвърли цялата си тежест върху колоната, тя започна да се срутва.

Лора изпищя ужасено.