Равноденствие

КЕМБРИДЖ: ВЕЧЕРТА НА 10 АВГУСТ 1690 г.

Джон Уикинс беше дошъл в Кембридж през 1663 година и отдавна го познаваше като петте си пръста. Познаваше всеки завой на всяка улица, всяко растение и всеки плевел, който растеше изпод камъните по обичайните му маршрути. Познаваше всички преподаватели в колежите и всички граждани, които бе срещал. Беше човек с навици и почти тридесет години не беше променил почти нищо от познатата рутина: купуваше книги от една и съща книжарница, пълнеше мастилницата си винаги от едно и също място, шиеше дрехите си при същия, вече поостарял, шивач и купуваше енфие от същия човек, който за пръв път го беше снабдил с тази стока преди двадесет и повече години. Сега обаче си тръгваше и това място вече не изглеждаше същото.

Уикинс нямаше време за губене и беше наел кон, за да може да се върне от Оксфорд същия ден. Пристигна по здрач и подаде юздите на конярчето, което щеше да нахрани и напои коня в конюшнята на колежа. Това беше лукс, който рядко си позволяваше, но сега имаше големи планове и не можеше да губи време в претъпканите и бавни карети. Не можеше да се отрече, че беше развълнуван от предложения му пост на ректор на „Сейнт Мерис“ в Оксфорд. Такава възможност не биваше да се изпуска. Сега беше времето да скъса с Кембридж и целия си досегашен живот.

Разбира се, това означаваше да се раздели с Исак Нютон, а връзката им бе наистина стара и много особена. Бяха се запознали по време на своя първи семестър тук, и двамата нещастни и разочаровани от останалите студенти. И двамата бяха дошли с надеждата, че ще се потопят във вихъра на познанието, а вместо това откриха, че повечето студенти се интересуват единствено от пиене, комар и жени. И двамата произлизаха от слоевете на дребното дворянство. Бащата на Уикинс беше учител, а бащата на Нютон бе починал, преди той да се роди, и майка му се беше омъжила за местния викарий. И двамата нямаха абсолютно нищо общо с почти всичките си колеги. Повечето от тях бяха синове на заможни земевладелци и богати търговци, но дори тяхната компания беше за предпочитане пред тази на най-мързеливите и най-тъпите сред студентите, а именно — разглезените синове на аристокрацията.

Уикинс прекоси двора на Тринити Колидж и мина под арката към стълбите. Вървеше бавно, сякаш се опитваше да отложи неминуемото. Беше преживял някои хубави моменти в този велик град. Признаваше, че по-голямата част от живота му е преминала като обикновено ежедневие, изпълнено с учене, а после и теологични проучвания. Но от време на време се случваше да помага на Нютон в неговата научна работа, да преписва текстове или да върши някаква друга полезна дейност. Тогава, убедено вярваше Уикинс, той се беше приближил до великия Исак Нютон много повече, отколкото би могъл да го направи някой друг. Имаше и моменти, когато физическата нужда ги беше сближила и по друг начин, но те никога не говореха за тези свои действия и ги държаха дълбоко скрити от останалия свят.

Разбира се, оставаше и истинската причина, поради която Уикинс живееше така близо до известния учен и поради която още от самото начало му беше възложено да се запознае с Нютон и да се сприятели с него. Нютон, както с течение на времето бе разбрал той, беше най-опасният човек на света.

Стигна до вратата към техните помещения, извади ключа и го завъртя в ключалката. Коридорът и двете стаи вляво и вдясно бяха потънали в мрак. От отворения прозорец в дъното на коридора повя топъл въздух. Вратата на неговата спалня беше затворена, но тази вдясно, която водеше към стаята на Нютон, а оттам и към лабораторията, беше открехната. Беше необичайно тихо. Единствените звуци идваха откъм отворения прозорец — двойка дроздове гнездеше на бряста зад него.

Вече завърнал се на това познато място, Уикинс изведнъж се почувства неуверен. Това беше неговият дом. Тук се чувстваше сигурен. Дали постъпваше правилно, като захвърляше всичко това и се впускаше в съвсем нов живот в Оксфорд?

В едно беше сигурен обаче — мисията му в Кембридж бе приключила. Поверената му задача беше твърде важна и той не можеше да си тръгне по-рано. Така че, поне в това отношение, не изпитваше никакви угризения. Съвпадът на планетите щеше да е утре вечер, 11-и август, и беше ясно, че никой не възнамерява да опита експеримента. Даже Нютон не се подготвяше за него, а никой друг нямаше способността, знанията или куража да го направи. Приятелите на Уикинс в Оксфорд бяха непрестанно нащрек за някакви признаци на подобна дейност, но изглежда, там всичко беше спокойно. Бяха чули за едно убийство предната седмица, но се оказа, че момичето издъхнало в ръцете на своя любим, който после се самоубил. Или поне такава беше официалната версия.

Приятелите му признаваха, че престъпленията може лесно да се прикрият и че въпреки цялата си бдителност може никога да не узнаят, ако нещо се е случило. Но най-важното беше, размишляваше Уикинс, докато сваляше чантата от рамото си, а после шапката и палтото си и ги закачаше на закачалките в коридора, че рубиновата сфера е на сигурно място в своя трезор. И досега не се беше появил гений алхимик, който да разполага с древните кодове и херметичното познание, необходими за придобиването на тази безценна вещ.

С изненада забеляза, че вратата на лабораторията е отворена. Чаршафите на леглото бяха намачкани на камара. По пода имаше зарязани чинии с храна. Прозорецът беше отворен и на широкия перваз стоеше съд с вода. Водата беше чиста, недокосната. Уикинс предпазливо тръгна към лабораторията. Сърцето му се разтупка. Внезапно го обзе страх. Нютон никога не допускаше грешки по отношение на сигурността и изолацията.

Нютон не го чу. Седеше с гръб към вратата на лабораторията, пред запалената камина. Държеше нещо, което Уикинс никога не беше виждал в реалния свят, една митична вещ, за която само знаеше, че съществува, една свещена вещ, ядрото на всяко познание: рубиновата сфера.

Уикинс за малко да изпищи от ужас, но слава богу, не излезе никакъв звук. Стоеше като вцепенен. С почти свръхчовешки усилия вдигна ръка и силно се одра с нокти по бузата. Стана някак неволно, сякаш се опитваше да се убеди, че все още е жив и че това, което вижда, е самата истина.

Единият дрозд кацна на перваза до съда с вода. Нютон рязко се обърна.

През следващите две секунди милион мисли се сблъскаха в главата на Уикинс, но той осъзна само две. Едната беше мигом да побегне към Оксфорд и да предупреди приятелите си. А другата — да се втурне в стаята и да грабне сферата.

Докато Уикинс стигне до Нютон, ученият бе успял да стане и да се приготви за удара.

За почти петдесетгодишен човек, прекарал целия си живот над книгите, беше учудващо подвижен. Уикинс се хвърли към него, но Нютон се отмести и той изгуби равновесие и едва не падна. Все пак успя да се хване за масата до камината. Бързо се обърна и видя, че Нютон взима куп хартии от една съседна маса.

— Исак, не! — извика Уикинс. — Моля те… ти не знаеш какво…

Но Нютон сякаш не го забелязваше. Уикинс изведнъж осъзна, че напразно си хаби думите, и вълна от гняв заля цялото му същество. Той се хвърли напред и сграбчи Нютон за рамото. Ученият се извърна и Уикинс се олюля. Видя сферата, която съквартирантът му здраво държеше в дясната си ръка, а после същият този десен юмрук се понесе към лицето му. Той едва успя да се дръпне, извъртя се встрани и удари Нютон по лицето, одрасквайки бузата му. Нютон изрева и заслепен от ярост, заби юмрук право в челюстта му.

— Тя е моя — изрева той с изцъклени очи.

Уикинс залитна и се блъсна в лавиците с книги, удари силно главата си. Няколко стъкленици и бутилки се олюляха и паднаха. Всички се пръснаха на пода, с изключение на една, в която имаше жълтеникава течност. Беше с надпис „Витриол“. Тя падна на рамото на Уикинс, тапата се измъкна и течността се разля по ръката му. Той изпищя от болка, а Нютон, с разкривени от ярост черти, го ритна в лицето. Уикинс се свлече на пода в безсъзнание.

Когато се свести, беше съвсем тъмно. Огънят в камината бе загаснал, беше студено и във въздуха се носеха натрапчиви миризми. Най-страшното беше, че ясно долавяше миризмата на изгорена плът.

Изправи се. Болката в главата едва не го повали отново на колене. Ръката му пулсираше. Дотътри се до другата стая. Там беше малко по-светло. Луната бе изгряла и всичко беше окъпано в сребърно сияние.

Платът на ризата му бе изгорял, а ръката му беше зачервена и на мехури. Отиде до съда с вода на перваза, натопи в него една риза, която лежеше наблизо, и я сложи върху ръката си.

Значи Нютон се беше добрал до рубиновата сфера. Това беше по-ужасно и от най-лошия му кошмар. Опита се да се съсредоточи — въпреки болката. Влажната материя помагаше, но не много.

Спомни си, че Нютон има часовник в стаята, и отиде да го погледне. Беше минало четири след полунощ. Сигурно дълго бе лежал в безсъзнание. Изруга, загреба вода в шепи, нажабурка си устата и изплю почервенялата течност в съда.

Отново се опита да подреди мислите си, но болката продължаваше да ги заглушава. Нютон беше изчезнал. Сигурно вече наближаваше Оксфорд или пък бе отишъл другаде да се подготви. Съвпадът беше след по-малко от двадесет и четири часа. Какво да направи? Можеше да изпрати съобщение до Оксфорд, но как да се довери на куриер за такъв сериозен въпрос? А и какво точно да съобщи?

След няколко минути, метнал чантата през рамо, облечен с палтото и с шапката на главата, вече бързаше към конюшнята.

Конярчето не беше много доволно че го вижда, но когато получи за услугите си цял шилинг веднага се ободри. Нютон бил минал вечерта, каза момчето, но както винаги мълчал и изглеждал дори още по-сърдит от обикновено.

Уикинс избра една кестенява кобила, най-добрия кон на разположение в момента, и даде таксата на момчето в запечатан плик, за да я предаде на касиера. Каза му също да не се притеснява, защото сам ще обясни всичко на главния коняр, като се върне след няколко дни. В момента имал неотложни дела, за които трябвало да се погрижи незабавно, и не можел да губи нито миг. После изкара кобилата от конюшнята, мина през портите и отпраши по пътя. Едва се държеше на седлото.

В Икуел, село на шейсет мили на запад от Кембридж, смени кобилата с един сив кон, с който мина през Брил, Хортън и Стъдли и накрая Айслип, преди да поеме по пътя, който щеше да го отведе до източните порти на Оксфорд. След час и половина беше пред стените на града. Мина по Мъртън Стрийт, слезе от коня и даде юздите на едно момче, което да го отведе. После тръгна право към Юнивърсити Колидж.

— По дяволите! — възкликна Робърт Хук. — Чумата да го тръшне дано.

И смръкна огромна доза енфие.

Седяха в просторен апартамент в Юнивърсити Колидж, с изглед към главната улица — Робърт Хук го ползваше всеки август като част от хонорара си. Уикинс беше изтощен, ръката и главата му пулсираха от болка. Беше го посрещнал Бойл, който макар също да изглеждаше слаб и изморен, бе настоял незабавно да се погрижи за раните му. С професионална вещина прегледа изгорената ръка на Уикинс и внимателно я превърза. За главоболието му се погрижи, като намаза главата му с мехлем от котешка урина и миши изпражнения, който, знаел го от практика, бил много ефикасен в подобни случаи. Докато възрастният мъж се грижеше за него, Уикинс разказа последните събития в Кембридж. Бойл го изслуша спокойно, като от време на време въздишаше или изпуфтяваше. На няколко пъти спира медицинските си занимания, за да погледне Уикинс с проницателните си зелени очи, сякаш търсеше по лицето му нещо неопределимо. А после дойде Хук, извикан спешно чрез един лакей. Пълна противоположност на Бойл, той реагира бурно, започна да се пени и да ругае, да ръкомаха и да кълне, а накрая се тръшна на един стол до празната камина.

— Този отвратителен човек, този… този… лабораторен плъх — изръмжа той и пак посегна към торбичката си с енфие.

Уикинс смаяно възкликна:

— Сър, моля ви… въздържайте се от…

— Защо да се въздържам? — изкрещя му Хук. — Няма по-добър начин да се опише вашият многоуважаван Лукасов професор. Дори това може би е твърде меко описание. А бих добавил, че вие, сър, не сте много по-различен от него.

В този момент Уикинс разбра защо Нютон така силно ненавижда този човек. Уродливото тяло на Хук беше почти толкова гадно, колкото и характерът му.

— Моля ви, господа — намеси се Бойл. — Мисля, че Джон свободно ще признае пред нас, че е допуснал грешка в преценката на своя съквартирант. Но важното в момента е да търсим решения, а не да сипем упреци.

— Но аз ви предупреждавах и двамата — не отстъпваше Хук. И като се пренасочи от Уикинс към Бойл, добави: — Амбицията на този човек не знае граници. Още тогава ви казах, сър, в Лондон, след лекцията на Рен, че Нютон е надушил нещо ценно.

— Дори не си спомням да е присъствал там — отвърна Бойл.

— Беше застанал в дъното на залата, до вратата. Мернах го от подиума. Не греша. Едва изчака Рен да свърши и изчезна.

— И твърдите, че сте говорили с Рен по въпроса?

— Говорих — потвърди Хук почти шепнешком. — Но той не ми каза нищо. Този човек никога не ме е харесвал.

— Учителю — каза Уикинс, гледаше Бойл. — Съкрушен съм от глупостта, която проявих. Но, ако ми позволите само едно изречение в моя защита, бих казал, че дори ако навреме бяхме усетили, че Нютон знае за съществуването на рубиновата сфера, дори тогава би ми се сторило почти невъзможно да повярвам, че той ще има необходимите знания, за да ни я измъкне изпод носа. Нито бих могъл да предположа, че ще знае какво да прави с нея, ако я вземе.

— Нали твоята задача, тъпако, беше да наблюдаваш този демон! — избухна Хук.

— Господа — рече Бойл. — Нямам нито силите, нито желанието да повтарям каквото вече казах тази нещастна утрин. Трябва да прекратите с враждите, иначе всичко може да бъде изгубено. Ако не започнете да се държите с подобаващите ви достойнство и мъдрост, нашият приятел Исак Нютон ще се окаже победител. И не се заблуждавайте, той е много силен противник.

Всички замълчаха. Едва сега Уикинс забеляза, че през отворения прозорец долита шумът на града. Беше почти девет сутринта и макар студентите да бяха във ваканция, в Оксфорд кипеше живот, чуваше се обичайната утринна глъч, виковете на търговците и трополенето на каруци по главната улица. Някъде в далечината, където строители поправяха покрива на един колеж, отекваха ударите на чукове и се чуваше стържене на триони.

— Какво мислите, Учителю? — попита Хук, избягваше да гледа към Уикинс. — Знаете моите чувства към Нютон. Той е един надут пуяк. Но само глупак би отрекъл, че е блестящ учен.

— Думите ти са както винаги груби, Робърт, но разбира се, верни. Боли ме да го кажа, но се опасявам, че трябва да допуснем най-лошото. Нютон сигурно има помощници. Това е необходимост, която дори той не може да избегне, независимо колко би искал да е сам, естествено. Трябва да допуснем също, че тези хора са в града от известно време и че макар да не сме успели да го разберем, са си изцапали ръцете. Всички знаем какво представлява този ритуал.

— Господа, ако бездействаме, ни грози страшна опасност. Трябва всеки от нас — той погледна Хук така, че и по-силен мъж би се вцепенил — да направи всичко по силите си, та довечера да спрем Лукасовия професор. Времето е срещу нас, приятели. Трябва незабавно да се заемем с приготовленията.

Кабинетът на главен инспектор Мънро беше студен и неприветлив като самия него. Бюрото му заемаше една трета от стаята и беше празно, ако не се броеше супермодерният компютър, двата телефона и поставката с химикалки. По стените нямаше картини и снимки, едно почти умряло растение спускаше листа от почти празната секция. Два изтъркани стола бяха поставени в двата края на бюрото, с лице към пластмасовия въртящ се стол на Мънро. Но не това забелязваше първо посетителят, а мириса: неприятна смесица от миризми на храна за бърза консумация. Явно, помисли Лора, докато сядаше на стола, предложен й от главния инспектор, Мънро беше човек, за когото истинският обяд е загуба на време и пари.

Едната стена на стаята беше от стъкло. Зад нея се виждаха работните помещения на другите служители в управлението — там по стените висяха всякакви карти и диаграми. Работеха компютри, светеха екрани, по бюрата седяха униформени и цивилни полицаи, едни загледани в екраните, други с кафе в ръка, трети облегнати назад в столовете си, с крака върху бюрата. Някои разговаряха оживено с колегите си, преглеждаха документи, пишеха в бележници, щракаха по клавиатури или говореха по телефона.

Беше 19:45, но тази сцена явно можеше да се наблюдава по всяко време на денонощието. Беше светло, шумно и кипеше усилена дейност. Без значение кой е градът, полицейските участъци, както Лора знаеше от личен опит, никога не спят.

Почти се сепна, когато осъзна, че Мънро и Филип са вперили поглед в нея.

— И така, госпожо Нивън — започна Мънро, забил черните си настойчиви очи в нея. — Твърдите, че разполагате с информация, която ще подпомогне моето разследване.

Гласът му издаваше само малка част от скептицизма и раздразнението, които Лора беше сигурна, че изпитва. Беше срещала хора като него, дори твърде често. Мънро беше типичен представител, британски еквивалент на коравите американски ченгета, с които бе работила като криминален репортер. Мъжете като главния инспектор не се поддаваха на женските оръжия, които тя иначе така успешно използваше в мъжка компания, и не се впечатляваха от таланта й да убеждава и да постига своето, който при други обстоятелства й вършеше чудесна работа. От друга страна обаче тя ясно съзнаваше, че хората като Мънро са най-добрите полицаи. Те всички сякаш нямаха личен живот или емоционални проблеми, нищо, което да ги направи уязвими или да ги отклони от непосредствената задача.

— Да — отвърна Лора. — И мисля, че е важна.

— Слушам ви.

Лора погледна Филип, за да се увери, че не е размислил относно идеята да разкажат цялата история на полицията, и започна да обяснява какво е открила, какво е показало търсенето в almanac.com и какво се очаква да се случи, а именно — петорен съвпад. Главният инспектор запази безизразното си изражение, само от време на време леко смръщваше чело, за да покаже, че въобще я слуша. Когато Лора свърши, той се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Ръкавите на сакото му се вдигнаха нагоре — изглеждаха толкова тесни, сякаш всеки момент ще се пръснат.

— Астрология.

Тази единствена дума излезе от устата му със закръглените гласни, характерни за графствата около Лондон, така че „о“-то прозвуча като ехо в кух дъб. Мънро заби поглед в тавана.

— Знам какво си мислите. Признавам, че звучи малко… странно… да кажем, но…

— Смятате, че нашият убиец действа по график, начертан от звездите, някакъв луд, който убива по внимателно подготвен план?

— Да.

— И само защото сте открили няколко съвпадения?

Лора се наежи.

— Знам — каза Мънро и вдигна ръка, за да я спре. — Знам, госпожо Нивън, вие смятате, че това не са съвпадения.

— Господин главен инспектор, смятам, че тези факти са повече от съвпадения — намеси се Филип. — Аз самият не вярвам в астрологията, в случай че си задавате този въпрос. А знам, че и Лора е доста скептична.

— Вижте, господин Бейнбридж, госпожо Нивън, разбирам накъде биете. Ясно ми е, че не е необходимо да си запален астролог, за да решиш, че един убиец убива съобразно правилата на тази, да я наречем, наука. Но не мислите ли, че залагате твърде много на няколко факта, които могат да имат и множество други обяснения?

Докато пътуваха насам с колата, Филип беше предупредил Лора, че Мънро не е човек, когото лесно можеш да убедиш в каквото и да било. Всъщност, бе добавил той, изобщо не бил лесен човек, точка.

— Какви например? — предизвика го Лора.

— Убиецът може да оставя лъжлива следа. Може нарочно да ни кара да мислим, че действа по някакъв налудничав график, само за да ни дразни. Или, най-елементарно, както вече казах, може да става въпрос просто за съвпадение.

— Не сте убедителен и в двата случая — каза Лора напористо. — Не приемам идеята, че някой е планирал две убийства, които съвпадат точно с откритите от нас данни, за да извърши после нещо коренно различно. А още по-малко ми допада идеята, че това, което открихме, е просто поредица съвпадения.

През годините натрупан опит Мънро се беше научил да прозира хората, а така също да ги кара да виждат у него онова, което той иска да видят. Възхищаваше се на тази американка. Беше смела и напориста, но това не означаваше, че той ще приеме теорията й.

— И аз съм учил физика, госпожо Нивън. Знам, че астрономичните факти, за разлика от астрологичните интерпретации, са необорими. Но колко точна е тази компютърна програма?

Лора нямаше отговор.

Мънро се възползва от това неочаквано предимство.

— Цялата ви теория — каза той — се основава на точни моменти, нали така? На връзката между убийствата и навлизането на планетите в знака на… коя зодия? Овен?

— Нямам причина да се съмнявам в точността на сайта — каза Лора.

— А времето на убийствата?

— Рейчъл Саутгейт е била убита между седем и осем и половина вечерта на двайсети март — отвърна Филип. — Джесика Фулъртън на следващата сутрин, някъде между два и половина и четири и половина.

— Да, но съдебните медици не могат да посочат точния час на смъртта с прецизността, която ви трябва на вас. Изглежда, астрологията е доста по-прецизна наука — каза Мънро и се усмихна криво.

— Сарказмът ви е неуместен и вие го знаете, господин главен инспектор — почти кипна Лора. — Става въпрос за много повече от просто съвпадение. Освен това две млади момичета вече са мъртви. Имате ли по-добра теория от нашата?

Знаеше, че прави грешка, още преди да свърши. Филип я погледна гневно.

Мънро остана невъзмутим като ледена статуя.

— Напълно съзнавам колко е сериозно положението — каза той. — И смея да ви уверя, че ние също имаме някои теории. Благодаря за отделеното време. Сега, ако ме извините…

— Какво?! — възкликна Лора. — Ще пренебрегнете всичко, което ви казах, а следващото убийство е предвидено за малко след девет? След… — тя бързо си погледна часовника — малко повече от час!

— Опасявам се, че да, госпожо Нивън. Не разполагам с много хора. Екипът ми се състои от двадесет полицаи, които се занимават с, нека го наречем, по-традиционния начин на разследване. Освен това какво очаквате да направя?

Уместен въпрос, разбира се. И Лора, и Филип си го бяха задавали в колата, без никой от двамата да го изрази гласно. Дори ако бяха прави и главният инспектор приемеше версията им, с какво им помагаше тази информация в момента?

— Вижте — каза Мънро с необичайно мек тон. — Госпожо Нивън, оценявам загрижеността ви. Сигурен съм, че имате само най-добри намерения, но…

— Няма нищо — прекъсна го Лора, бързо си взе чантата и стана. — Извинете за безпокойството. Ще ви оставим да си водите разследването по вашия начин. Дано да сте прав.

Намръщеният Мънро влезе през летящите врати на криминологичната лаборатория и главният съдебен лекар Марк Лангам погледна помощника си с израз, който казваше: „По дяволите, пак е в гадно настроение“.

— Дано имате добри новини — рече троснато Мънро.

Без да каже нищо, Лангам го поведе към една стъклена маса с ръб от бяла пластмаса в средата на стаята. Върху стъклото лежеше нещо подобно на рентгенова снимка, 30X30 сантиметра. В средата се различаваше черно-бял образ с дължина около седем сантиметра — четвърт овал с дребни точици и чертички по края.

— Какво е това? — попита Мънро. Лангам нагласи над образа лупа.

— Погледнете по-внимателно.

Мънро се наведе и започна да движи лупата над снимката.

— Частичен отпечатък — поясни Лангам. — Белезите по края са… шевове. На скъпи обувки.

Мънро се изправи.

— Ръчна изработка?

— Най-вероятно.

— Нещо друго?

— От този частичен отпечатък приличат на номер десет, стандартна широчина.

— Къде го намерихте? — попита Мънро и изведнъж тонът му прозвуча значително по-бодро.

— До къщата, близо до мястото, където беше завързана лодката — отвърна Лангам и му подаде няколко черно-бели снимки, на които отпечатъкът едва се забелязваше в калта.

Докато Мънро ги изучаваше, Лангам заобиколи масата и отиде до един работен плот. Повърхността от пресована стомана беше безупречно чиста. Върху плота, опрени на стената, бяха наредени множество уреди, всичките с цифров дисплей и изчистени линии. Пред тях имаше две петрита (лабораторни чашки).

— Намерихме ги в отпечатъка — каза Лангам и вдигна с пинсета парченце материя от едното пет-ри. — Кожа, качествена, нова.

— А това какво е?

Лангам вдигна подобно по размер парче зелена материя от другото петри.

— Пластмаса. Вид полипропилен, за да съм точен. Но и този е много качествен материал, скъп полимер, изключително лек, но много здрав.

— И беше в отпечатъка?

Лангам кимна и каза:

— И в микроскопични количества по една следа, водеща от спалнята на първия етаж в къщата до пристана зад приземния етаж.

— Можете ли да изкарате още нещо за тази пластмаса? Много ли е особена? — попита Мънро.

— За съжаление, не е чак толкова рядка, а и по фрагментите, които открихме, няма никакви означения. Щеше да е добре да имаме едно парче с щампа на производителя.

— Да бе, и жена ти да те моли за секс довечера.

Лангам се разсмя и посочи първото петри.

— С това може да имаме повече късмет. Такива обувки ръчна изработка и с такава скъпа кожа не се продават в супермаркетите.

Мънро взе пинсетата и вдигна парченцето кожа към светлината. Нямаше нищо особено — лъскава кафява кожа с дължина два-три милиметра.

— Ще проверя базата данни и ще изпратя хора при обущарите в града. Смяташ, че са нови?

— Кожата със сигурност е нова, а и отпечатъкът е изключително ясен. Възможно е само подметките им да са сменяни скоро.

— Да не бързаме все пак да възлагаме големи надежди на това — каза Мънро. — И… за момента го дръжте в тайна.

После тръгна към вратата и без да се обръща, добави:

— Добра работа, Марк.

Адептът търпеливо чакаше в колата вече от близо шест часа. Почти не откъсваше очи от номер 268 на Принсес Стрийт. Видя как обитателите и техните приятели няколко пъти влизаха и излизаха. В 18:04 дойдоха двамата студенти, които живееха заедно с приятеля на Саманта Саймън Уелдинг. Двадесет и седем минути по-късно дойдоха две момичета, третокурснички в оксфордския университет „Брукс“, Ким Райвдън и Клаудия Мичър. Всички останаха в къщата още двадесет и една минути, след което четиримата излязоха заедно в 18:52. От проучванията и контактите си Адептът знаеше, че двете момчета, които живееха със Саймън Уелдинг в номер 268, Дан Смит и Ивлин Роуз, както и двете момичета, няма да се приберат поне до единайсет часа. Саймън Уелдинг спря пред къщата със своята очукана десетгодишна „Мазда“ в 19:32. Той нямаше да излезе жив оттам.

В девет без две минути Адептът слезе от колата. Върху обувките си носеше калцуни, а в лявата си ръка — невзрачна метална кутия. Беше със здрави закопчалки и беше тридесет сантиметра дълга, двадесет и пет широка и двадесет и пет дълбока — всъщност бе контейнер за органи с контрол на температурата, един от петте, които беше поръчал и които бяха изработени по изрично дадените от него спецификации от един специалист в Австрия. В дясната си ръка носеше малък черен сак, закопчан и заключен. Погледна и в двете посоки на улицата. В единия й край имаше шумна кръчма, а перпендикулярно на Принсес Стрийт минаваше натовареният Каули Роуд, главната артерия за влизане в града от изток и Лондон. Но нито кръчмата, нито магистралата се виждаха оттук, защото улицата правеше лек завой и този й край бе по-тих и тъмен. Адептът влезе в градината през дървената врата и бързо се придвижи до страничния вход, мина по тесен тъмен коридор и излезе в задния двор.

Беше много тъмно: облаците скриваха луната, а светлината от уличните лампи не стигаше дотук. Той остави кутията и сака на земята, отключи ципа, дръпна го и грижливо извади от чантата чист защитен костюм, ръкавици, визьор и качулка. Много внимателно облече костюма и го стегна с велкро лепенки около шията, китките, глезените и кръста, така че всеки сантиметър от тялото му да е плътно покрит. Погледна часовника си през защитното облекло. Беше 21:04.

Задният двор на къщата беше занемарен и обрасъл. Тихо и внимателно Адептът отиде до вратата на кухнята, която излизаше право на двора. Спря и ее ослуша за шумове от къщата, но единственото, което чу, беше приглушена музика, идваше някъде от горния етаж.

Влезе, мина през кухнята и вестибюла и тръгна нагоре по стълбите с бавни, отмерени крачки. Всичките му сетива бяха нащрек, беше готов за всякакви изненади. Щом стигна площадката, провери всички стаи, за да се увери, че е насаме с плячката си, след което се насочи към спалнята. Сега вече позна музиката — „Смъртта и момичето“, струнен квартет в ре минор от Шуберт, едно от любимите му произведения. Като стигна до вратата, отново се ослуша за някакви шумове освен музиката. Можа да различи тежко дишане и обичайното простенване от време на време. Отвори леко вратата — и вече виждаше какво става в стаята.

Саманта беше отгоре, с извит гръб и лице към тавана. Саймън, с ръце върху малките й твърди гърди, бе вперил поглед в лицето й и се наслаждаваше на екстаза й. Адептът едва доловимо потръпна, внезапно усетил прилив на емоции — ревност, отвращение, захлас. Двойката излъчваше такава мощна сексуална енергия, че той сякаш я усети с тялото си.

Почувства, че членът му се втвърдява. Но после — знаеше, че не може да губи нито миг повече — остави металната кутия на земята, извади скалпела от джоба си, махна калъфката и с три бързи крачки стигна до леглото, преди още Саймън или Саманта да са усетили присъствието му.

С едно ловко движение дръпна главата на Саманта назад и й преряза гърлото. Скалпелът мина първо през вратните артерии, при което кръвта бликна силно, след което се заби по-дълбоко и преряза ларинкса. Тя се строполи на пода, притиснала с две ръце гърлото си, кръвта бликаше между пръстите й. Погледна го с разширени от ужас очи, в които се четеше отчаян опит да разбере какво става.

Саймън се беше вцепенил от ужас и Адептът се възползва от секундата, която му даде това. Замах на към гърлото на младежа с такава сила, че за малко да го обезглави — един-единствен разрез от едното до другото ухо. Кръвта опръска визьора му и той я избърса с ръка. Тялото на Саймън Уелдинг се затресе конвулсивно, от устата му рукна тъмна кръв и обля лицето му като течна червена маска.

Докато младежът се гърчеше върху окървавените чаршафи, Адептът клекна до Саманта. Тя беше още жива. Нямаше нито секунда за губене. Той постави едната си ръка върху челото й, а другата под врата, и с едно рязко движение пречупи гръбнака й между двата най-горни прешлена. Тялото й мигом се отпусна.

Той взе металната кутия и я постави до себе си. После обърна Саманта по очи. С две ловки движения отвори тялото й — направи два дълги по педя разреза от двете страни на гръбнака. Дръпна плътта настрани и разкри гръдния кош. После, от специално пригодено за целта отделение на костюма извади хирургичен трион на батерии и разряза костта за секунди. Натисна ребрата встрани и със скалпела внимателно сряза съдовете, които водеха до бъбреците.

Отвори контейнера и усети студения въздух по ръцете си. Виждаше как ледената пара се излива от съда. Откъм леглото се чу гъргорещ звук, после настъпи тишина. Саймън Уелдинг потръпна за последен път и умря.

Адептът бръкна със защитените си от ръкавиците ръце в топлото тяло на Саманта. Извади бавно бъбреците и ги сложи в индивидуални найлонови пликчета, запечата ги и ги постави внимателно в контейнера. От един страничен джоб на кутията извади метална монета и внимателно я постави в десния отвор на гърба на Саманта. След това затвори капака на кутията и закодира ключалката. От джоба на костюма си извади кърпа, напоена с почистващ препарат, и избърса кръвта от ръкавиците си и дръжката на контейнера, след което отново прибра кърпата в джоба си. Накрая сложи калъфа на скалпела и го прибра в същия джоб.

Точно в 21:13, девет минути след като беше влязъл в къщата, отново беше в тесния тъмен коридор. Свали визьора, ръкавиците, защитния костюм и калцуните. Действаше изключително внимателно, за да не допусне и капчица кръв или частица тъкан да попадне по кожата или дрехите му. После си сложи нови ръкавици и чисти калцуни и извади от джоба на панталона си малка торбичка, в която прибра защитния костюм, визьора, ръкавиците, изцапаните калцуни, скалпела и кърпите. Свали и вторите ръкавици, сложи ги най-отгоре в торбата и я запечата. Взе контейнера за транспортиране на органи и бързо тръгна към предната част на къщата. Приклекна в сенките и огледа улицата. Някаква млада двойка вървеше към него откъм Каули Роуд, само на две къщи по-надолу. Той се сви в сянката и притихна. Младежите минаха покрай него, без да го забележат; момичето говореше нещо и се смееше.

Когато стигнаха до края на улицата и се скриха от погледа му, Адептът отново се огледа. Беше чисто. Той тръгна бързо, но спокойно покрай ниската стена на градината. Отвори багажника на тойотата с ключ, вместо с дистанционното, постави кутията вътре и я укрепи стабилно с два кожени ремъка. После сложи до нея торбата, затвори капака на колата и отиде до вратата на шофьора.

Щом се качи, смъкна калцуните и ги сложи в найлоново пликче, което остави на седалката. Изчисти ръцете си с влажна кърпичка и също я пусна в пликчето. След тридесет секунди вече караше към центъра на Оксфорд. Пригласяше на една соната за пиано от Бетовен и се чувстваше изключително доволен от свършената работа.