Сега или никога

Глава 10

Мал се взираше упорито в дъжда през прозореца на колата, като си внушаваше, че не бива да мисли за това. По време на полета за „Ла Гуардия“ прочете четири дълги статии в последния брой на „Венити феър“, но ако някой я беше попитал по-късно, тя не би успяла да каже и дума за тях.

Никога досега не бе се радвала толкова при вида на собствената си врата. Затвори я зад себе си и се облегна на нея с разтуптяно сърце, сякаш беше бягала дотук.

Икономката й беше оставила лампите светнати и сега Мал се огледа около себе си с благодарност за спокойния си дом. Събу обувките си и се запъти по коридора към спалнята си.

Чистите памучни чаршафи бяха вече застлани на огромното легло, покрито с пухкави възглавници и мека кашмирена завивка. Мал нямаше търпение да се пъхне в леглото си.

Тя разкопча сивата си пола и я съблече. После пусна и блузата си на бледия килим. Бельото й последва останалите дрехи и тя се отправи към банята, облицована с розов мрамор.

Откри кибрит и запали свещите с аромат на люляк, поставени между папратите, после пусна крана. Облегна се на хладната мраморна мивка и се погледна в огледалото. Беше шокирана, когато откри, че изглежда съвсем нормално. Все още изглеждаше като Малъри Малоун, известната журналистка със свое собствено успешно шоу в най-гледаното време.

Влезе във ваната и се отпусна със затворени очи под успокояващата топлина на водата. Зачака познатото ухание на люляци да я върне към онзи спомен, който все още ценеше, към единствения миг на идеално щастие, за който можеше да си спомни. Но тази вечер магията не се получи.

Тя излезе уморено от ваната и уви около себе си пухкава бяла хавлия. Отново погледна в огледалото.

Собствените й очи я гледаха оттам, потъмнели от страх. Беше забравила да си изчисти грима. Бързо премина през обичайния вечерен ритуал — почистващо мляко, освежител, овлажнител, малко крем под очите. Беше включила на автопилот.

Среса косата си, после се приближи гола до огромния гардероб. Облече сив анцуг и бели чорапи. Обърна се и се огледа в голямото огледало. Светлината в нея сякаш беше угаснала. Отново беше госпожица Никоя.

Свела глава, тя отиде от спалнята в кухнята, наля вода в чайника и я зачака неподвижно да заври. Направи от любимия си чай от горски плодове, но този път дори не помисли за лимонов сладкиш.

Тя се върна в спалнята, като носеше внимателно чашата, после я остави на сребърния поднос върху нощната масичка и легна. Отпусна се сред удобните бели възглавници, включи телевизора и намали звука.

На екрана се изписа: Новини.

Тя изпи с чая две хапчета против главоболие и се загледа в образите от световните новини.

След малко угаси лампите. Сви се на кълбо и трепереща зачака да дойде сънят и да победи спомените.

Удобното легло сякаш я отнасяше все по-надолу, меките възглавници я задушаваха, тя пропадаше в бездънна яма…

С ужасен вик скочи в леглото си. Отметна завивките и стана разтреперана. Гърлото й беше пресъхнало, тръпки разтърсваха цялото й тяло.

— О, Боже — прошепна глухо. — О, Боже, не…

Кошмарът не се беше появявал от дълго време, смяташе, че най-после си е отишъл, погребан в едно тайно местенце на ума й, заедно с всички останали лоши неща. Но той все още беше тук. Все още беше тук.

Тя бързо запали нощната лампа, после полилея и лампите в банята. Изтича през всички стаи, като палеше лампите, докато жилището й заблестя като коледна витрина. Огледа се, все още трепереща. Вече нямаше място, където да се скрие призракът. Успокои се.

Върна се в спалнята и взе един куфар от гардероба. Започна да го пълни забързано. Само най-простите неща — работните й принадлежности, анцузи, маратонки.

Когато свърши, погледна часовника до леглото. Беше два и трийсет. Трябваше да изпрати по факса резервация за Таксън — курорта с минералните извори, и да ги предупреди да я очакват. Оставаха й още три часа и половина, преди да се обади на летището да й запазят билет за най-ранния полет. Три часа и половина, преди да избяга от Хари Джордан… и от миналото си.

По същото време, два и трийсет през нощта, Хари беше в гимнастическата зала на Муунлайтин клъб. Беше изиграл една доста дълга игра на баскетбол, а след това четирийсет и пет минути се занимава на уредите. Вдигна за последен път над главата си седемдесеткилограмовата тежест, задържа я, след това я пусна отново. Ручейчета пот течаха по врата и по гърдите му.

Росети въздъхна.

— Оставих меко легло и гореща жена, за да дойда тук и да те открия, Професоре. Какво ти става? Вечеря веднъж с Малъри Малоун и спираш да отговаряш на обажданията? Вече си над нас, обикновените полицаи, или какво?

Хари попи потта си с хавлия.

— Имам много неща на главата си.

— Аз също, не се ли сещаш? Госпожа Малоун се оказа по-важна от моята работа. Не се появяваш, не се обаждаш…

Хари мина покрай него и тръгна към душовете. Росети го последва.

Хари се съблече, пусна душа и влезе под струята, като повдигна лице към нея и затвори очи.

— Що за извинение е това? — оплака се Росети. — Имал много неща на главата си. А аз нямам, така ли? Смятах, че ние двамата… двамата мускетари… търсим убиеца. Предполагам, че сега, когато и Малоун е включена, вече са тримата мускетари.

Хари избърса водата от очите си и погледна разгневения детектив.

— Сгреши — каза той. — Малъри Малоун отказа да ни помогне.

Росети зяпна.

— Наистина ли?

— Наистина.

Хари излезе изпод душа и се избърса.

— Каза, че няма достатъчно информация, върху която да изгради едно телевизионно предаване. И че портретът по описание е неточен.

— И как, по дяволите, би могла да знае?

Хари повдигна рамене. Обу чифт тъмносини боксерки и джинсите си.

— Може да има шесто чувство. Не знам. Всичко, което знам, е, че тя се ентусиазира да ни помогне, а после се отказа.

Росети го изгледа с подозрение.

— Да не си й се нахвърлил?

Хари се разсмя, докато пъхаше ризата си в панталоните.

— Не, не съм я свалял. Тя е самата госпожа Мразовита Студенина. През по-голяма част от времето.

— Ами през останалото време?

Хари се замисли, докато закопчаваше ризата си.

— През останалото време се палеше доста, но не беше лоша — каза той накрая.

— Не беше лоша?

— Ами да, като добро момиче. Жена — поправи се той, въпреки че, като се замисли сега, в нея наистина имаше нещо момичешко зад фасадата на преуспяваща жена. Може би идваше от миглите. — Хареса Скуийз.

Росети се усмихна.

— Пътят към сърцето на момчето… всеки път номерът минава. Обичай мен, обичай и кучето ми.

— Всъщност не се стигна чак дотам, Росети. Междувременно тя ме ядоса толкова, че трябваше да дойда тук и да си избия гнева с упражнения. Иначе щях да натупам някого.

— Разочарование, а?

Хари преметна уморената си ръка през елегантно облечените рамене на Росети, когато се запътиха към фоайето.

Клубът гъмжеше от хора, които идваха и си отиваха, а кафенето беше претъпкано. Двамата грабнаха по едно кафе, казаха по няколко здравей и довиждане и излязоха през тежките врати. Постояха на стълбите, като отпиваха от кафето си и гледаха напред в дъждовната нощ.

— Разбираш от половин дума, Росети — промълви Хари.

Чистачките работеха, но едва се справяха със силния дъжд, докато минаваше с „Ягуара“ по тихите улици към площад „Луисбърг“. Часът беше три през нощта и той беше изтощен, но знаеше, че няма да заспи.

Скуийз чу познатия звук от двигателя на „Ягуара“ и силното хлопване на вратата. Чакаше в преддверието, с поклащаща се опашка и поглед, вперен напред.

Хари сложи нашийника му и отново се върна на дъжда.

— Ще свършим бързо, старче — промърмори му с наведена глава, докато прескачаше локвите. — Извинявай за тази вечер, но имах нужда да остана сам.

Той се усмихна сам на себе си… Да се извинява така на кучето като на пренебрегната съпруга!

— О, по дяволите, Скуийз! Това, от което имам нужда, е едно питие. А ти се нуждаеш от кокал.

Хари задърпа недоволното куче по улицата, за да се скрият от дъжда.

Влезе в кухнята, даде кокала на кучето и си взе неотворена бутилка „Джим Бийм“ от шкафа. Наля си, добави лед и отиде в дневната. Запали лампите, но намали светлината им. Пусна един компактдиск на Нийл Янг и се отпусна в любимото си старо кожено кресло, което беше също толкова очукано, колкото и любимото му старо кожено яке.

Отпи бавно от бърбъна, после се облегна назад и се остави на музиката. Парчето, което вървеше в момента, се наричаше „Неродена легенда“. Тази песен винаги му напомняше за бившата му жена Джили. Нещо повече, то описваше онова, което изпитваше той към нея, когато я срещна. И макар да си казваше, че всичко е свършило, че онова, което си е мислил, никога не е било, песента все още връщаше болката в сърцето му.

Скуийз пусна кокала върху разкошното копринено килимче от осемнайсети век в краката на Хари, после се излегна и задъвка доволно. По-рано това килимче принадлежеше на баба му.

— По дяволите, няма значение. Това все пак е само един килим — промърмори Хари примирено. — То е за това да бъде използвано. Преди да стане антика, сигурно половин дузина бебета са се изпикавали на него, а вероятно и няколко котки.

Мислите му се насочиха към Мал Малоун. Отново си представи цялата им среща, като на филм, още от самото начало, когато тя го беше погледнала с предизвикателство. Припомни си отново интереса й към случая и ужаса й, когато й каза какво е направил убиецът. Припомни си лицето й, докато тя гледаше портрета по описание.

По него не се появи абсолютно никакво изражение. Нито отвращение, нито ужас… нито дори интерес, за Бога!

И точно там нещо не беше наред. Малъри Малоун се заинтересува в началото, добре. Забеляза го. Но после, когато погледна портрета, лицето й се вкамени. Но не и очите й. В тях имаше нещо. Някакъв спомен, дори страх.

За един кратък миг тя сякаш беше нападната от някаква мисъл.

Той отпи замислено от бърбъна. Смяташе, че госпожа Малоун крие нещо, и се чудеше какво може да е то. Дали нещо в начина, по който бяха извършени убийствата? Или самоличността на младите жертви?

Определено имаше нещо. Беше успяла добре да прикрие реакцията си, но нали беше актриса… или поне жена с публична изява.

Той си помисли, че точно такива жени не харесваше: заядливи, трудни, хапливи кариеристки.

После си припомни усмивката, която озари лицето й, когато видя Скуийз. Припомни си дъждовните капки, блестящи като пайети в косите й, и неочаквано наситено сините й очи. Вероятно я беше преценил погрешно.

Въздъхна уморено.

— Госпожа Малоун е жена с тайни — съобщи на кучето. — Знае повече, отколкото казва. Но аз смятам да науча точно какво крие.

Скуийз повдигна глава и го погледна. Помаха с опашка и пак се върна към кокала си.

— Обичай мен, обичай и кучето ми — повтори си Хари с усмивка.

Погледна часовника си и реши да й се обади сутринта. Оставаха още само два часа.