Сега или никога

Глава 16

Хари се чувстваше най-доволен в удобните си изтъркани джинси, но заради нея сложи единствените си официални сако и панталони, облече бяла ленена риза и си сложи ярка копринена вратовръзка, купена от някоя разпродажба. Докато я връзваше пред огледалото, той си помисли с усмивка, че вече за втори път се издокарва заради госпожа Малоун. Надяваше се, че тя ще оцени тази негова жертва.

Беше запазил стая в „Парк хотел“ на „Мадисън авеню“ и смяташе да хване ранния сутрешен полет за Бостън. Чувстваше се като хлапе, избягало от час. Сякаш за да си напомни, че е тук не само за удоволствие, той взе плика, който съдържаше портрета на убиеца, сгъна го и го сложи в джоба си.

Пиколото се обади отдолу, за да каже, че цветята му го чакат.

Хари хвърли последен поглед в огледалото, оправи вратовръзката си, прокара пръсти през прекалено добре сресаната си коса и излезе.

Цветарят беше свършил работата си страхотно. Беше подредил виолетки в една голяма плетена кошница. Хари я стисна здраво и влезе в таксито.

— На погребение ли отиваш, приятел? — попита мрачно шофьорът.

— Мисля, че не — каза той, — но цветята със сигурност миришат по-добре от таксито.

Когато пристигна в сградата, той даде името си на портиера.

— Последния етаж, господине — упъти го портиерът — Госпожа Малоун ви очаква.

Докато асансьорът се движеше нагоре, Хари погледна часовника си. Идваше точно навреме. Той се усмихна, замислен как ли ще изглежда тя, какво ли ще каже, как ли ще се чувства сам е нея.

Понесъл грамадната кошница с виолетки, пристъпи от асансьора към мраморното фоайе.

По стените имаше скъпи антични венециански огледала, на пода бяха застлани пътеки в топли цветове, а една привлекателна жена в червена копринена рокля му се усмихваше. И тя не беше Малъри.

Той изрече несигурно:

— Струва ми се, че съм сбъркал мястото.

Жената имаше дълга, черна коса, смеещи се тъмни очи и сексапилна усмивка. Тя го огледа бавно от горе до долу и поклати глава.

— О, надявам се да не сте. — После се засмя. — Кого търсите?

— Малъри Малоун.

Тя се приближи към него и се вгледа във виолетките. Той усети парфюма й въпреки аромата на цветята.

— Е, тогава имам удоволствието да ви съобщя, че сте там, където трябва.

Тя му отправи още една сексапилна усмивка и го поведе към вратата.

— Мал — надвика тя бръмчащите разговори. — Разносвачът е дошъл. Ела и виж какво носи.

Мал се появи на прага. Беше облечена в тясна рокля от черна коприна, обточена със златист сатен. Дантелата прилягаше плътно върху гърдите й, а късата пола и черните сандали е висок ток правеха краката й невъзможно дълги и изящни.

— О, това си ти, Хари — възкликна тя, като сложи ръка на устните, за да прикрие смеха си, когато видя него, с кошницата цветя, а не разносвача, за какъвто го беше помислила Лара.

Стаята беше претъпкана с хора, сервитьорите бяха заети с разнасяне на питиета и сандвичи. Хари я погледна.

— Не спомена нищо за празненство — каза той изненадан.

Тя повдигна небрежно слабите си, загорели рамене.

— Току-що чухме, че предаването от миналата седмица е най-високо в класациите. И аз реших да го отпразнуваме.

Жената в червено ги наблюдаваше с интерес.

— Значи вие не сте разносвачът?

Хари подаде кошницата на Мал.

— За теб са.

Тя пъхна нос в тях.

— Страхотни са… прекрасни… като пролетна гора. — Тя му се усмихна с искрено задоволство. — Толкова са много, Хари! Сигурно си обрал всички цветарски магазини в Манхатън. Благодаря ти.

По някаква неясна причина той се разтопяваше, когато тя му се усмихваше по този начин. Мал изглеждаше така, сякаш й беше подарил целия свят, а не само някакъв си букет цветя. Но остана разочарован заради празненството, въпреки че нямаше право на това. Не можеше да има някакви претенции към Малъри Малоун, нито пък тя към него.

— Ела, Хари — каза весело жената в червено, като го хвана под ръка. — Приличаш на салонен лъв и що се отнася до мен, бих се задоволила само с лъва. Аз съм Лара Хейвърс.

Той усети топлото й тяло, когато тя се приближи още повече.

— И все пак, кой си ти? — попита развеселено.

— Това е детектив Хари Джордан от отдел „Убийства“ на бостънската полиция — представи го Мал официално.

— Полицай? Колко вълнуващо. Кажи ми, Хари — Лара го придърпа в жужащата стая, — по работа ли си тук? Или само за удоволствие?

Мал стоеше на вратата с кошницата виолетки в ръце и ги наблюдаваше ревниво. Почувства онова внезапно стягане на сърцето, което чувстваше като дете, когато тя беше онази, която не канеха на празненствата, която не викаха да гостува и през нощта, нито пък я избираха в различните отбори. За миг се почувства отново като Мери Малъри, най-самотната от всички.

Тя се отърси от това чувство. Нейните гости бяха на нейното празненство, в нейния дом. Нейният успех беше събрал заедно всички тези хора. Какво ли я интересуваше, ако Хари се занимава с Лара Хевърс? Той не означаваше нищо за нея… само един флирт.

Защо ли тогава сутринта се беше събудила с мисълта за Хари? Защо бързаше да прегледа гардероба си, препълнен с хубави дрехи, и накрая реши, че няма какво да облече? Защо се втурна към магазина и накупува онези неща, за да му готви тази вечер? Беше се обадила дори на търговеца на вина и му беше поръчала да открие шампанското, което Хари харесваше.

И защо ли беше хукнала да купува дрехи, колебаеща се като девойче дали да купи черната рокля от дантела, или изящната кремава риза от сатен и черни кожени панталони? Решена да не я хванат в крачка този път — от гледна точка на дрехите — тя купи всичко.

После си каза, че е полудяла. Имаше поне дузина мъже, с които можеше да излезе тази вечер. Нямаше нужда от Хари Джордан и неговия сериен убиец, а беше сигурна, че той ще повдигне въпроса отново.

Почувства истинско облекчение, когато излязоха класациите и продуцентът предложи да отпразнуват случая.

— Нека отидем у дома — извика тя въодушевено. — Поканени са всички.

Бет се обади на фирмата за организиране на тържества. Мал се обади на няколко приятели и докато се усети, вече мушкаше в хладилника продуктите за вечерята и се преобличаше в късата черна рокля, а празненството набираше скорост.

Тя погледна Хари, който стоеше на другия край на стаята, заобиколен от жени, между които бяха Бет и Лара. Хари им разказваше нещо, а те се смееха и флиртуваха с него. Изглеждаше така, сякаш се чувства страхотно.

Тя влезе в спалнята си и сложи кошницата с виолетки на масичката до прозореца. Отпусна се на един стол, загледана в тях. Това не беше просто букет цветя, това беше мил и вълнуващ подарък, избран специално за нея. Реши, че в края на краищата Хари наистина е много сладък под коравата външност на полицай.

Тя стана, оправи полата си, пое си дълбоко дъх и се върна към празненството.

Стана единайсет часът, преди гостите да започнат да се разотиват, а тя все още не беше имала случаи да каже и дума на Хари. Той беше звездата на вечерта. Занимаваше гостите й с истории за убийства и насилие, научи ги как да танцуват на песента на Глория Естефан „Да, сеньор“ и обеща да им покаже идеални упражнения за начинаещи. С мъжете говори за баскетбол и за „Муунлайтин клъб“ — колко добре вървят нещата там и как смятат да построят игрище за хокей и да направят отбор. Той беше дружелюбен с всеки, а тя беше заета домакиня.

Мал наблюдаваше иронично как всички жени целуват за довиждане Хари, и направо се разсмя, когато Лара й прошепна:

— Не е ли най-сексапилният полицай, който си виждала извън телевизионния екран? А и него можеш да го докоснеш. Няма да имаш нищо против, ако му се обадя, нали? Имам предвид, че той каза, че отношенията ви са само професионални.

— Няма проблем — избъбри Мал небрежно. — Помежду ни няма абсолютно нищо.

Лара поклати глава удивена.

— Сигурно си полудяла, скъпа! Но пък в такъв случай аз имам късмет.

Мал пожела лека нощ на режисьора и на съпругата му, после на продуцента и накрая на Бет и Роб.

— О, изчакай само минутка — каза тя и се втурна към спалнята си.

След няколко секунди се върна с един пакет.

— Подарък за годишнината — каза и им го подаде. — Извинявам се, че забравих. Пътуването до Лондон изтри всичките ми спомени.

Мал им махна за довиждане и усети очите на Хари върху себе си. Обърна се и го погледна. Той стоеше до камината, подпрян на нея с ръце в джобовете. Косата му беше разрошена, брадата му беше набола. Изглеждаше като човек, който иска да свали сакото си.

— Какво трябва да направи човек, за да получи малко храна? — попита той с усмивка.

Тя повдигна рамене.

— Имаше храна. Хубава храна, и то много.

— Дреболия — изрече той, докато продължи да я гледа. — Аз съм онзи, когото покани на вечеря. Сещаш ли се?

— Ако не беше толкова зает да учиш приятелите ми да танцуват, щеше да забележиш вкусната храна, приготвена от най-добрите готвачи, която останалите хора ядяха.

— Учих само жените да танцуват. А вечерята не се брои ако не си седнал на маса, когато я ядеш. За предпочитане е да си срещу човека, който те е поканил.

— Кое те кара да смяташ, че съм те поканила на вечеря? — попита тя развеселена. — Никога не съм споменавала думата вечеря. Или тази вечер идеалната ти полицейска памет те подвежда?

— Ами да — каза той небрежно. — Също както твоята те подвежда за портрета по описание. Какво точно му имаше на портрета, Малоун? Позна ли го или какво?

Тя повдигна рамене нетърпеливо.

— Не ставай глупав. Разбира се, че не съм го познала. Защо да го познавам?

— Първо, защото работата ти е да познаваш убийците. Срещала си мнозина престъпници. Мислех, че това е някой, когото си срещала вече. Или пък, че е брат ти.

— Да не си полудял!

— Добре, не е брат ти. Тогава кой, по дяволите, е той?

— Как, по дяволите, да знам?

Те стояха един срещу друг и си хвърляха гневни погледи.

— Да не би да се караме? — попита той с усмивка.

— Това се случва само на хора, които се познават добре, а ако ми позволиш да ти напомня, детективе, при нас случаят не е такъв.

— Мислех, че затова ме покани тази вечер. За да се опознаем по-добре.

Тя се разсмя.

— Ако не бяха виолетките, бих си помислила, че само искаш да ме питаш за убиеца.

— Те бяха само малък подарък, който смятах, че ще се хареса на красивата жена, с която щях да вечерям.

— Наистина ли смяташ, че съм красива?

— Половин Америка смята, че си красива.

— А това означава, че другата половина не смята така.

Тя прехапа устни. Искаше й се да не беше казвала това, да не беше се разкривала така пред него.

Той я погледна удивен.

— Има ли значение за теб какво си мислят те? Знаеш как изглеждаш. Вършиш страхотно работата си, имаш голям успех. Нима си толкова несигурна, Малоун?

Тя повдигна рамене, отбягвайки очите му.

— Просто се шегувах.

Той я наблюдаваше объркан.

— Не, не се шегуваше — промълви тихо. — Не искаш ли да ми разкажеш?

— Няма нищо за разказване.

— Има. — Той повдигна с ръка брадичката й, за да я принуди да го погледне. — Можеш да ми кажеш, Мал. Обещавам да пазя тайна.

— О, Хари — разсмя се тя, — звучиш също като мен.

— Понякога ти не звучиш като себе си. И точно това е объркващо.

Той прокара пръсти по тила й и ги зарови в меката й коса.

Мал усещаше докосването му и топлината, която се излъчваше от пръстите му. По гърба й пробяга тръпка от удоволствие и тя се облегна на гърдите му. Той я притискаше нежно и масажираше тила й, докато тя се отпусна.

— Приятно ли ти е? — прошепна.

— Ммм. Сбъркал си професията си, детективе. Трябвало е да станеш масажист.

Тя се разтапяше и си го знаеше.

Повдигна лице към него и погледите им се вплетоха. Устните му докоснаха леко нейните и тя въздъхна. После се стегна и се отдръпна от него.

Оправи роклята и косата си.

— Знам, че по душа си едно старомодно момче и не смяташ да се възползваш от мен — каза тя, като му хвърли един кокетен поглед през миглите си и се отправи към кухнята.

Хари я последва. Свали сакото си, скръсти ръце и се подпря на кухненската врата.

— Така е. Само че… не знам дали някой някога ти е казвал това.

Тя го загледа в очакване.

— Устните ти са меки като цветчетата на виолетките.

— Хмм. Наистина ли, детективе? — Тя извади бутилка шампанско от хладилника и я повдигна. — Любимото ти. Не съм забравила.

Той кимна впечатлен.

— Наистина не си.

Взе бутилката от нея, отвори я, без да разлее и капка и наля шампанското в две кристални чаши.

— Пия за приятната вечер, детектив Хари! — Тя бе възвърнала предишното си шеговито настроение.

— Искаш да кажеш, че още не е приключила.

Тя се разсмя.

— Не мога да те изпратя да си ходиш гладен. В хладилника има още храна.

Той отвори хладилника и огледа съдържанието му.

— Изглежда така, сякаш си се приготвила за гости на вечеря.

— Бях, но се уплаших.

Той извади пъдпъдъци.

— И ти смяташе да ги сготвиш? За мен?

— Да. Заедно с карфиол, кускус, лук, спанак и лимон.

Той повдигна очи към небесата.

— Тя можела и да готви — изрече с изпълнен със страхопочитание глас.

— Какво ще кажеш за сандвич? По-бързо е. Майонеза или горчица?

Тя вдигна бурканчетата.

— И двете.

Той я наблюдаваше, докато тя правеше сандвичите и ги оставяше в ярки синьо-жълти чинии.

— Матис би го нарисувал точно така — каза той с възхищение. — Неподвижен живот на два сандвича с пуйка в Манхатън.

— Не забравяй бутилката шампанско.

Тя взе чашите и тръгна обратно към дневната. Остави шампанското на масичката, свали сандалите си, седна на килима пред камината и пусна музика. Загадъчните вариации на Едгар се понесоха из стаята.

Мал погледна Хари, който седеше срещу нея.

— Чудя се как ли човек, който може да сравни сандвич с пуешко с картина на Матис, е станал детектив.

— Вече знаеш как. Прегледахме това на предишната ни среща, нали се сещаш?

— Предишната ни среща?

— Как иначе би го нарекла?

Тя отхапа от сандвича си, докато обмисляше.

— Служебен ангажимент. Точно това беше.

— Може би за теб.

— А тези меки цветчета на виолетки? Полицаите не говорят така.

— Как очакваш да говори един полицай?

— О, нали знаеш. Рязко, грубо, отрезвяващо. Черно и бяло, без нюанси.

— Аз съм известен с нюансите си.

Тя се разсмя.

— Виждам, че сандвичът ти харесва.

— Тази вечер ми липсваше ресторантът „При Руби“. Но все пак, като се вземе предвид всичко… луксозната обстановка, висококачественият сандвич, синьо-жълтите чинии като картина на Матис и меките устни… бих предпочел да съм тук.

Той не добави с теб, но тя знаеше, че го мисли. Доволна, се отпусна назад, върху петите си, като отпиваше виното си и го гледаше как довършва сандвича си.

Той огледа стаята.

— Изглежда така, сякаш си живяла тук от векове. Наследствен дом, портрети по стените, семейни снимки в сребърни рамки.

Той взе една снимка от масата и я разгледа. На снимката се виждаше двойка. Мъжът беше висок и симпатичен, с грубовата външност. Ръката му беше сложена на раменете на дребничка, младолика блондинка с широка усмивка. Бяха застанали до дървено бюро в стая, която гледаше към езерото. Изглеждаха щастливи и доволни заедно.

— Родителите ти ли са това? — предположи той.

Тя повдигна рамене.

— Приличам ли на тях?

Той се вгледа в снимката.

— Струва ми се, че да.

— Точно затова ги избрах.

Той рязко вдигна глава.

— Ти си ги избрала?

— Разбира се. В един оказион. Избирала съм всички хора, които виждаш тук на снимки и картини. Когато създавах новото си минало.

Хари остави внимателно снимката.

— Не искаш ли да ми разкажеш за това, Малоун?

— Не. Ти знаеш какво искам да кажа. — Устните й внезапно се стиснаха, а тя отново имаше онзи наранен вид.

— Не, не знам какво искаш да кажеш. — Той отиде до нея и взе ръката и. — Но мисля, че имаш нужда да разкажеш на някого. Защо това да не съм аз?

Тя вдигна рамене.

— О, не знам… Това е една съвсем обичайна история. Просто толкова упорито се опитвах да я оставя зад гърба си. Да се превърна в друг човек.

Той се намръщи объркано и тя продължи:

— Истината е, че аз всъщност не съществувах, преди да създам образа си.

И тя внезапно му заразказва за детството си — за бруталния си баща, за непрекъснато депресираната си майка, за бягството към океана, в Голдън.

Самотен малък градец го бе нарекла майка й, когато влизаха в града с целия им багаж, струпан в стария „Шевролет“. И беше права.

Посивелите, белязани от времето дървени постройки на Голдън се бяха вкопчили със свирепо упорство в бруления от вятъра бряг. Имаше и няколко обществени сгради и стари хора, които продължаваха да остаряват. Беше скучно местенце, което за кратко флиртуваше през лятото със случайно появилите се посетители и се опитваше да изглежда процъфтяващо и гостоприемно под избелелите украси. Но онези посетители, които се спираха да погледат, никога не оставаха. Бързо продължаваха напред, в търсене на по-оживени и весели места.

Всички жители на Голдън бяха родени тук, както и бащите и дядовците им, затова набързо нарекоха семейство Малоун боклук и ги изключиха от снобското си малко общество.

Мал не намираше думи, с които да опише ужасната самота през тези години. Абсолютната самота, която се простираше безкрайна зад нея, нескончаема пред нея. Единственият й близък човек беше майка й, но само защото живееха заедно, не защото майка й се интересуваше от нея. Тя от нищо не се интересуваше. Понякога, докато лежеше на оранжевата кушетка и се опитваше да заспи, Мери Малъри биваше завладяна от ужас, защото знаеше, че ако тя умре тази нощ, никой по Божията земя не би се заинтересувал. Тя наистина беше едно нищо.

Мал все още виждаше стария фургон, където непрекъснато имаше течение, усещаше миризмата на море, на гниещи боклуци и киселия мирис на мизерията. В този миг тя беше там — преживяваше това отново, усещаше миризмата, мразеше онзи живот.

Фургонът беше предвиден за даване под наем през лятото. Беше малък и повече от мизерен. Беше грозен. Всичко в него беше сиво и изтъркано, с изключение на канапето, което беше избледняло от червено до отвратително оранжево. Майка й заемаше единствената спалня в дъното, която имаше малък прозорец, но той не се отваряше, дори и в най-горещите дни, въпреки че Мери Малъри се беше опитвала с един гаечен ключ, но безрезултатно. Така че, когато времето беше горещо, майка й просто сядаше в дневната и отваряше широко вратата, а телевизорът работеше по цяла нощ и Мери Малъри изоставяше всяка надежда да заспи.

Майка й беше пристрастена към телевизията. Гледаше всичко, всички късни програми, въпреки че Мери Малъри би се заклела, че тя никога не чува и дума от онова, което се говори. Картините просто минаваха пред погледа й — хора, места, събития, докато тя палеше цигара след цигара и димът се виеше безкрайно към тавана. Мери Малъри предполагаше, че майка й се вживява в телевизията така, както самата тя се вживяваше във филмите. Телевизията й напомняше, че е жива. Тя дори не превключваше каналите. Каквото даваха, това гледаше.

Мери Малъри се опитваше да я убеди да си легне.

— Хайде, мамо — казваше тя и заставаше пред телевизора. — Ужасно късно е, а аз трябва да поспя.

Майка й отместваше поглед и запалваше нова цигара.

— Гледам телевизия — отговаряше тя меко.

Но отнесеният поглед на майка й подсказваше на Мери Малъри, че в главата й вървят съвсем различни мисли.

Майка й така и не си намери работа. Живееха от помощи. Задължение на Мери Малъри беше да ходи в „Социални грижи“ всеки понеделник и да взема купоните за храна.

— Пак ли ти? — казваше госпожица Орора Питърсън, като поглеждаше над дългия си нос и наместваше наниза дребни изкуствени перли на кльощавата си, но благопристойна шия и се пресягаше за папката на Малоун.

Мери Малъри беше сигурна, че тя знае наизуст подробностите за мизерията на нейното семейство, но въпреки това правеше внушително представление, като ровеше из книжа, та, поглеждаше нагоре от време на време и си мърмореше:

— Хм… хм… да, ясно.

Мери Малъри често си мислеше колко жалко е че в „Социални грижи“ не работеха същите хора, които се нуждаеха от помощ, защото те щяха да бъдат по-мили и щяха да чувстват по-искрена благотворителност към нещастниците като нея.

Но госпожица Орора Питърсън живееше в хубава, боядисана в бяло къща, разположена под сянката на стари дъбови дървета, в почтената част на града. Това беше същата къща, в която тя беше родена и която й беше оставена от баща й. Носеше очила със светлосини рамки, къдреше косата си три пъти в годината във фризьорския салон на Джоди, където лакираха и ноктите й в благоприлично бледорозово. Караше почти нов бял „Буик“, през двуседмичната си отпуска всяка година ходеше в един и същ курорт в планините и всяка неделя посещаваше презвитерианската църква „Свети Джон“, въпреки че в сърцето й нямаше обич към никого — Мери Малъри подозираше, че това включва и Исус — но пък така имаше възможност да покаже най-новата си шапка.

Мери Малъри се взираше в надраскания линолеум на пода и окъсаните обувки на другите хора, които чакаха на опашка, докато госпожица Питърсън разглеждаше документите в папката й толкова съсредоточено, сякаш разгадаваше някакъв тайнствен код. След около пет минути жената вдигаше поглед и изричаше уморено:

— Ах вие, семейство Малоун… Кога най-после пропадналата ти майка ще си намери работа, вместо да кара нас, данъкоплатците, да се грижим за вас?

Тя вземаше голям гумен печат, удряше го върху страницата и най-накрая преброяваше купоните. После ги мушваше през тесния процеп на стъклото, което я отделяше от грубостта и недодяланите маниери на онези, които бяха изпаднали в беда. И нито веднъж дори не погледна към Мери Малоун.

С пламнали от притеснение бузи Мери Малъри отиваше в супермаркета на другия край на града. Грабваше количката, поемаше между щандовете и започваше да я пълни с царевични пръчки, мляко, маргарин, сирене, салам и хляб. Вземаше кутия боб, четвърт кафе — което се случеше да има намаление на цената за деня. После прибавяше два картофа, а накрая си позволяваше и две зелени ябълки. След това отиваше на опашката и се приготвяше за второто унижение за деня.

Бузите й пламтяха от срам, докато касиерът броеше купоните й. Винаги се ужасяваше, че може да е прекалила и да й се наложи да връща някои неща. Стиснала кафявата кесия, тя продължаваше надолу по улицата, до бензиностанцията, където собственикът й даваше цигари за майка й, въпреки че не беше пълнолетна. Това беше единствената проява на добро отношение за деня, въпреки че той го правеше само защото не искаше да изтърве нито един клиент, а не защото я съжаляваше. Но това все пак й спестяваше доста неприятности, защото след първата оптимистична година майка й практически престана да излиза от къщата, а Мери Малъри беше сигурна, че тя би полудяла без цигарите си.

Майка й излизаше единствено когато потъваше в най-дълбока депресия. Тогава тя се връщаше от училище и откриваше, че майка й я няма. Намираше я на скалите, загледана в морето или да се разхожда бавно по брега, без да забелязва вятъра и дъжда, нито пък огромните вълни, които се блъскаха с рева на експресен влак, карайки земята да трепери под краката й.

Най-накрая тя се връщаше вкъщи. Изсушаваше мократа си от дъжда коса, правеше си чаша кафе и пускаше телевизора. Сякаш бурята беше уталожила онова, което я измъчваше.

Веднъж, на път от магазина към къщи, Мери Малъри мина покрай няколко момичета от училище. Те бяха облечени в елегантни нови пуловери, караха лъскави червени велосипеди, а устните им бяха яркорозови от новото червило с предизвикателен цвят. Те сякаш не я забелязваха или ако я бяха забелязали, се направиха, че не я виждат. Бъбреха си една с друга за момчета, докато караха велосипедите си сред облак от парфюм, току-що купен от парфюмерията на Бартлет.

Мери Малъри прехвърли пакета с покупките в другата си ръка. Намести пластмасовите очила, с които изглеждаше като бухал, и се загледа завистливо след момичетата. Беше сляпа като прилеп. Лещите бяха толкова дебели, че изглеждаха като дъната на бутилки от кока-кола. Имаше чувството, че е скрита зад тях и момичетата всъщност не са я видели. Защо иначе не и казаха поне здравей? Но пък и никой никога не я поздравяваше.

Припомни си първия, ужасен, ден в училище. Въведоха я в стаята и я избутаха пред класа. Трийсет чифта очи я пронизваха, вперени в прекалено късата й, избеляла рокля в износените маратонки и грозните очила. Със здраво насадения си групов инстинкт те веднага разбраха, че тя не е една от тях. Момичетата започнаха да се кискат и да си шепнат чудачка и грозница.

— Кажете здравей, Мери Малъри — нареди учителката, като я погледна е нетърпение, защото тя все още стоеше объркана пред класа.

— Здравей, Мери Малъри — казаха всички в хор и отново се разкискаха.

Мери Малъри измърмори едно здравейте и забърза към чина, който й показа учителката. Очакваше с ужас междучасията, но нямаше защо, тъй като никой не се опитваше да говори с нея. Никой не й предложи да я разведе наоколо или да бъдат приятели. Никой дори не си правеше труда да я зяпа или да й се подиграва. За целия седми клас от гимназията в Голдън тя сякаш беше невидима.

Мълчанието я измъчваше най-много. Вкъщи майка й рядко говореше, все беше потънала в своя собствен свят. В училище, с изключение на задаваните от време на време въпроси от учителите, никой даже не я поздравяваше. И преди беше срамежлива, но сега беше непрекъснато потисната. Казваше си, че е така, защото е грозна, защото е бедна, защото майка й е луда, защото трябваше да чака на опашката пред госпожица Орора Питърсън и след това да дава унижаващите я купони в супермаркета на Голдън. Защото дрехите й бяха евтини, купени от някой оказион, защото никога нямаше да си купи списание „Гламър“ и сода, нито пък да пробва всички нови червила и парфюми в магазина на Бартлет. Тя беше никоя. Нищожество. Незабележимото момиче от гимназията в Голдън.

Отнасяше вкъщи покупките и ги нареждаше в шкафа. Даваше цигарите на майка си и виждаше някакъв проблясък на удоволствие в отсъстващия й поглед.

— Благодаря, Мери Малъри — казваше майка и с прегракнал глас.

И не продумваше повече до края на вечерта.

Мери Малъри облече един пуловер и тръгна по скалите, загледана в развълнуваните зелени води на океана. Спомни си колко развълнувана беше, когато дойдоха да живеят на крайбрежието, в Голдън, население 906. Би се хванала на бас, че сега, когато и двете с майка й бяха тук, никой така и не е променил надписа на население 908. Те не бяха истински жители като госпожица Орора Питърсън. Бяха просто боклук, който живееше от парите на почтените данъкоплатци и толкова.

Долу, на плажа, тя видя две момчета, които тичаха с едно куче. Веселяха се по толкова простичък начин, като хвърляха камъчета във водата, а кучето ги гонеше, че на нея й се прииска да се присъедини към тях. Искаше й се да изкрещи:

— Аз съм тук, не ме ли виждате? Вътре в мен има човек като вас. Искам да се смея, да се веселя и да имам приятели.

Чудеше се какво ли щяха да кажат, ако тя го направеше, но и без това нямаше да се осмели. Срамежливостта й сякаш я осакатяваше. Беше различна и щеше да си остане такава.

Освен в мечтите си. Когато майка й най-после заспеше, тя лежеше будна и мечтаеше за сигурност. Мечтаеше за боядисана в бяло къща, като къщата на госпожица Орора Питърсън, пълна с масивни дъбови мебели. Представяше си, че кара открит бял „Кадилак“, вместо старият зелен „Шевролет“, вятърът развява вълнистата й руса коса, а не правите пепеляворуси кичури. Мечтаеше за пиле на масата в неделя вечерта и за току-що изпечен ябълков пай. Мечтаеше майка й да сложи нова шапка, а тя — розово червило, и да отидат на църква, после да побъбрят със съседите си и дори да изпият по нещо по-късно.

Тя растеше и мечтите й ставаха по-големи. Вече мечтаеше за успех. Знаеше, че има други места, други светове, където хората не живееха като нея, дори не и като госпожица Орора Питърсън, и че един ден ще бъде част от този свят. Тогава щеше да купи на майка си нов дом, с изглед към океана, където и да е — само не в Голдън. Щеше да й купува хубави дрехи, диамантени обици, щеше да я накара да се усмихне отново така, както онзи единствен път, когато беше разбрала, че няма да й се наложи да вижда отново садистичния си съпруг. Мери Малъри искаше да превърне всички мечти на майка си в действителност. И своите също.

Но на следващата сутрин, когато се събудеше, тя пак си беше момичето, което не съществува.

Мал се върна от болезненото детство към действителността. Повдигна глава и погледна Хари. Видя съчувствието в хубавите му сиви очи.

— Никога и на никого не съм разказвала това — промълви тя тъжно. — Бях прекалено ужасена, за да отида на психоаналитик. Просто не можех да го изрека, да го призная. Страхувах се, че ако го направя, ще се превърна отново в Мери Малъри и всичко, за което съм се борила, всичко, което съм станала, ще изчезне.

Хари взе ръцете й. Бяха студени, а красивото й лице беше бледо и измъчено. Той целуна дланите й.

— Била си смела, Мал. Спечелила си — изрече той с възхищение. — Как успя?

Тя повдигна рамене.

— По обичайния начин. Бях умна и упорита. Учих, спечелих стипендия. Години наред животът ми се състоеше само от това… учение и упорит труд. — Тя въздъхна, припомняйки си дългите, тежки, белязани от мизерия, години. — После се дипломирах и… е, ти знаеш останалото.

Тя се изправи на крака, оправи полата си и внезапно се уплаши, че го е притеснила.

— Хващам се на бас, че съжаляваш, че си попитал — каза тя с пресилена усмивка.

Той поклати глава.

— О, не, не съжалявам.

Тя осъзнаваше толкова силно присъствието му до себе си, че имаше чувството, че поема въздуха, който той диша.

— Не си отивай, Хари — изрече тя внезапно и отпусна глава на рамото му. — Страх ме е.

Той я притисна до себе си и приглади косата й. Смяташе, че тя изглежда потресена от това, че само преди миг е съживила дългото си мъчение.

— Няма от какво да се страхуваш — увери я той. — Всичко е отминало, край. Миналото си е минало. Понякога съжаляваме, че сме го изгубили. Понякога благодарим на Бога, че не ни се налага да го изживеем отново. Повярвай ми, знам го…

Тя го погледна с широко отворени очи, учудена какво ли иска да каже той.

— Но не бива да оставам, Мал. Моментът не е подходящ.

Тя стисна ръката му… Не можеше да му позволи да си тръгне.

— Знам. Просто ме е страх да остана сама.

Той погали лицето й.

— Няма от какво да се страхуваш, Мери Малъри. Обещавам.

Тя погледна встрани. Изведнъж по бузата й се плъзна огромна, кристална сълза.

Той я притисна шокиран. Желязната жена чудо от телевизията плачеше. Прегърна я, каза й, че всичко ще бъде наред, че, разбира се, той ще остане. Погали косата й, изтри сълзите й и й подаде кърпичка, за да си издуха носа.

Тя му се усмихна неуверено. Очите й бяха подути, а носът — зачервен. Струваше му се, че не бива, но все пак я целуна. Устните й му отвърнаха и той се забави върху тях. Прав беше първия път… устните й бяха меки като цветчета.

Той я отдръпна от себе си и й се усмихна.

— Предполагам, че ще спя на дивана.

— Имам гостна, но там леглото не е приготвено.

— Само ми дай възглавница и одеяло и ще отлетя в страната на сънищата, преди да си се усетила.

Той пусна ръката й. Тя се поколеба за миг, после отиде в стаята си.

Той я последва.

— Ммм, много уютно — каза той и се огледа. — Когато остана сам в моето малко легло, ще мога да си мисля за теб, разположена в това голямо легло.

Тя хвърли възглавницата по него и той я улови.

— Не позволявай на въображението си да се развихря, Джордан.

— Сигурно ще ми бъде трудно, но ще се опитам. — Той притисна до гърдите си възглавницата, вместо Мал. — Лека нощ, Мери Малъри Малоун. И никакви лоши сънища, обещай ми.

— Обещавам.

Тя сложи ръка на сърцето си, както правеше, когато беше дете.

— Лека нощ, тогава.

Той я целуна леко по носа.

— Лека нощ, Хари.

Вратата се затвори след нея и той отново се зачуди на лекия трепет в гласа й, когато произнася името му. Но по-късно, когато се въртеше буден в леглото, се замисли защо ли все още имаше някакво подозрение, че тя не му е казала всичко. Че има още тайни, които не е готова да сподели.

Мал скочи в леглото. Погледна часовника. Беше пет часът. Затвори очи и се заслуша. Ето го отново… звукът от течаща вода. Усмихна се, облегна се на възглавниците и придърпа завивките до брадичката си. Детективът беше ранобуден.

Тя стана от леглото, облече къс розов памучен халат и тръгна боса към кухнята. Застана на вратата и се загледа в Хари. Беше само в тъмносини боксерки и нищо друго. Тялото му изглеждаше слабо и жилаво, косата му стърчеше, а той се опитваше да направи кафе в машината.

— Косата ти изглежда така, сякаш си спал в нея — обади се тя.

Той се обърна и я погледна.

— Съжалявам, но не се сетих да си взема гребен, нито пък четка за зъби.

— Мога да ти намеря и двете.

— Такава експедитивност в пет сутринта! Нямах намерение да те будя.

— Всичко е наред. А и не бих пропуснала гледката за нищо на света… ти, в тези сини боксерки…

Тя се усмихна. Миналото беше зад гърба й и тя отново се чувстваше като Мал Малоун. И нещо повече, чувстваше се щастлива и самоуверена.

Взе кафето от него и сложи във филтъра.

— Ако знаех, щях да купя кифли.

— Аз щях да купя, ако знаех.

Те се погледнаха и се разсмяха. Той обви ръце около кръста й.

— Моментът подходящ ли е, госпожо Малоун, да поискам среща? Истинска среща този път.

Тя се отпусна назад, замислена, с пръст на устните.

— Мисля, че вече се познаваме достатъчно. Тогава защо не?

— Тук или при мен?

— Този път при теб. Мой ред е да открия как живее другата половина.

— За мен ще бъде удоволствие, госпожо Малоун. За съжаление, първо трябва да проверя кога не съм на работа.

— Аз също.

— Е, тогава ще ти се обадя днес по-късно.

Кафе — машината съскаше и бълбукаше. Мал се измъкна от прегръдката на Хари и извади чаши, мляко и захар.

— Страхувам се, че имам само мляко — каза тя, докато наливаше кафето.

— Пия го черно.

Погледът й се отправи към него.

— През цялото време научавам неща за теб.

— Така е.

Той се приближи и взе чашата от нея. Тя усети мириса на току-що изкъпаното му тяло, видя косъмчетата, които се виеха по гърдите му. Определено беше опасен.

— Брадата ти е набола.

Тя се извърна и наля мляко в кафето си.

Хари прокара ръка по потъмнялата си брадичка.

— Това ме издава. Сега какво ще си помисли портиерът?

Тя се разсмя.

— Да мисли каквото си иска.

— Значи не се страхуваш, че ще продаде историята на „Инкуайър“?

— Аз съм съвременна жена — повдигна рамене тя. — От мен не се очаква да бъда отшелничка.

Той отпи от кафето си.

— Трябва да взема нещата си от хотела и да хвана полета в шест от „Ла Гуардия“.

— Тогава е най-добре да се размърдаш.

— Така е. — Той се поколеба, отпивайки от кафето. — Мал, благодаря ти, че ми се довери снощи.

Тя кимна.

— Ще изтървеш полета.

Не искаше да си припомня колко много от себе си беше разкрила пред него.

Той се върна в стаята си и се облече бързо. Когато излезе, тя го чакаше.

— Имам чувството, че съм другият — каза той — онзи, който се измъква призори.

— Като изключим това, че няма съпруг, слава Богу.

— Радвам се, че е така. Обичам жените ми да са свободни от всякакви усложнения.

— За всеки случай… ако решиш нещата да станат сериозни — подразни го тя.

— За всеки случай.

Той я прегърна и тя усети силното му тяло до себе си, усети в ноздрите си онова леко мъжко ухание. Притисна се до него. Искаше й се да не му се налага да хваща самолета. И тогава той я целуна.

Същата продължителна, нежна целувка, като предишната нощ.

Той я пусна и тръгна към асансьора.

— Лара Хейвърс ще ти се обади — каза тя ревниво.

— Колко неприятно, че телефонът ми го няма в указателя.

Тя се усмихна.

Вратите на асансьора се отвориха.

— Ще ти се обадя — подхвърли той.

Усмивката все още стоеше върху устните й, когато вратите се затвориха и той изчезна от погледа й. Тя се върна в спалнята си, за да се приготви за напрегнатия ден, който й предстоеше. Погледна към кошницата, сложена на масичката под прозореца. До нея лежеше позамърсен кафяв плик, който не беше забелязала. Объркана, тя го отвори и се взря в тъмните, злобни очи на серийния убиец от портрета по описание.

— О, Хари — прошепна тя шокирана. — Все пак го направи. Евтин номер, негоднико.