Сега или никога

Глава 18

Същата сутрин, когато Хари си тръгна за Бостън — като й остави портрета по описание — Малъри отиде в гимнастическия салон, за да уталожи гнева си, доколкото може, борейки се за онези успокояващи ендорфини, които би трябвало да нахлуят в тялото ти и да изпълнят главата ти с положителни усещания, ако се потруди човек достатъчно упорито. Не се получи. Когато пое към кабинета си, тя все още кипеше от гняв и разочарование.

Аромат на кафе забави стъпките й. Тя се поколеба. Повдигна рамене, влезе в задименото малко заведение и си поръча препечена кифла със сусам и голямо кафе. После зачака, като потропваше с пръсти по плота и си мислеше каква глупачка беше да довери на Хари спомените си, страховете си.

Когато донесоха кифлата й, тя я изяде без капка чувство за вина, после продължи по пътя си, обвинявайки Хари за слабостта си.

През целия ден настроението й се колебаеше между гняв и мъка. От двете за предпочитане беше гневът. Но въобще не беше лесно на екипа й, защото те понасяха последствията.

— Не сте виновни вие — не преставаше да се извинява тя. — Това е просто един от онези дни…

— Сутринта след предната вечер — каза Бет, като поклати многозначително пръст.

Мал беше в тъмнозелен пуловер, пола и черни ботуши с висок ток. Изглеждаше добре, ако човек не обърнеше внимание на напрегнатостта и на сенките под очите й.

— И така, той в колко часа си тръгна?

— Кой? — попита Мал прекалено невинно и Бет се разсмя.

— Не играеш добре ролята си. Но ако не искаш да ми кажеш, добре, недей. Мога да почакам. — Тя нареди книжата по бюрото си. — Но така не може, скъпа. Имаме да вършим работа и аз трябва да те помоля да престанеш да мислиш за онова, което се е случило… или не се е случило… снощи и да се заемеш със записа за вторник. Готова ли си вече?

Мал кимна и каза натъжено:

— Такъв късмет имате с Роб. Толкова добре си подхождате, толкова сте мили един с друг.

— Ами! Не си ни виждала, когато се караме. Например за това, кой е обещал да купи вечерята, а пък никой не го е направил, когато и двамата сме уморени след дългия ден, а вкъщи няма нищо за ядене. Аз съм прекалено изтощена, за да се замъкна в посредствения ресторант да поръчам нещо и да чакам да го приготвят. И накрая вечерята не е приятна на никого. В такива моменти бракът става трудна работа. Повярвай ми.

Мал се разсмя.

— Радвам се, че не съм ви виждала в такъв момент.

— Права си. Гледката не е приятна. — Бет я погледна изпитателно и потупа ръката й. — Сигурна ли си, че не искаш да ми разкажеш?

Мал поклати глава.

— Знам, че Хари беше все още там, когато си тръгвахме — упорстваше Бет. — А ние с Роб бяхме едни от последните.

— Той остана през нощта — призна си Мал.

— Ау. — Бет я погледна удивено. — Чак толкова лошо ли беше?

— Разбира се, че не. Нищо не е станало. Просто не ми се оставаше сама. Но не, не беше лошо. Той ми донесе виолетки.

— Видях ги, бяха достатъчни да се зареди цял магазин.

— Той не е човек, който мисли на дребно.

— Това е хубаво. Кое е лошото?

Мал повдигна рамене.

— Той не се интересува от мен, Бет. Интересува се от онова, което мога да направя за него. Така че, щом се обади днес, би ли му казала, че съм излязла, че съм прекалено заета и не мога да се обадя или някакво подобно извинение?

— О, хайде, Мал, не бъди толкова сигурна. Искам да кажа, че мъж, който ти купува цяла кошница виолетки, не може да е чак толкова лош.

— Ами ако е оставил портрета на серийния убиец до виолетките… за да го открия, след като си е тръгнал?

— Наистина ли го направи? Горкият дявол! — Бет поклати съчувствено глава. — Наистина те е ядосал. Жалко, защото е чудесен мъж.

Мал я изгледа сърдито.

— О, за Бога! Научава те да танцуваш салса и ти ставаш лесна плячка. Също като Лара и останалите.

Бет се изправи и събра книжата си.

— Струва ми се, че викаш прекалено много за жена, която не иска да види този мъж повече. А и не е ли искрица завист това, което виждам в очите ти?

Тя излезе и хлопна вратата зад себе си.

Мал изкара някак деня с опънати нерви. В шест си сложи червило, облече якето си и си тръгна. Бет не беше споменавала повече Хари.

Мал се спря до бюрото й.

— Някакви обаждания, преди да си тръгна? — каза тя прекалено небрежно.

— Той не се е обаждал, ако това имаш предвид.

— Това е добре — кимна тя, без да го мисли наистина.

— Той все пак те интересува, нали? — заинати се Бет. — Може би трябва да отговориш на обаждането му в края на краищата.

— Какво обаждане? Не мога да съм сигурна в него дори за това.

Бет я изгледа с любопитство.

— Струва ми се, че в себе си не си сигурна. Какво има, Мал? Съвсем сериозно, какво става?

Мал нервно люлееше малката си черна чанта.

— Беше толкова… толкова приятно снощи. Атмосферата беше… нали знаеш… дружелюбна… А когато той си замина, аз открих портрета. Той не спомена, че го носи със себе си, че идва, за да обсъдим нещата отново. Просто го е оставил там, за да го намеря. След това.

— Все пак, кое е лошото в това да обсъдите портрета? Искам да кажа, че убийството беше ужасно и ако се окаже, че наистина има сериен убиец на свобода, може би трябва да се опиташ да му помогнеш.

— Но портретът по описание не струва.

Бет се смръщи объркана.

— Кажи ми, Мал, откъде знаеш, че портретът не струва?

— Аз… ами не знам.

Мал се отпусна на един стол. Сложи лакти на бюрото и скри лице в ръцете си.

— Не знам дали портретът е точен, разбира се, че не знам — повтори тя. — Той… е, има нещо в него, което ме притеснява. Изразът в очите му. Прекалено зловещ и противен е. — Тя потръпна. — Не съм сигурна, че съм готова да се заема със сериен убиец, Бет.

— Мога да те разбера. Но защо, за Бога, просто не го кажеш на Хари? Сигурна съм, че и той ще те разбере.

Мал се съмняваше в това.

— Хари Джордан е първо полицай, а после мъж. Мисля, че единственото нещо, което го интересува, е да хване убиеца.

Мал предполагаше, че Хари ще й се обади вечерта, затова реши да излезе. Имаше среща с приятели — един говорител от новините, съпругата му и новороденото им бебе.

Тя взе цветя и огромна пухкава играчка тигър. Заигра се с момченцето, което беше много сладко, с кичур черна коса и тъмни очи. Докато се хранеха, то си лежа тихо в люлката, сложена до масата, а те изпиха цяла бутилка вино, потънали в разговор за трудните времена, докато са се изкачвали по стълбата към славата и богатството.

— Все пак понякога си мисля, че онези ранни години бяха изпълнени с най-интересните неща — въздъхна замечтано Джош.

— Само когато човек се връща в мислите си към тях — припомни му Джейн. — Вярно, че беше интересно, но не е ли по-приятно, когато вече си успял? Ти би трябвало да знаеш, Мал. Ти си постигнала големия успех.

— Съвсем не ми е било весело по пътя нагоре — каза Мал разгорещено. — Всъщност си беше цял ад. — Тя се разсмя притеснено. — Знаеш какво става, когато си жена… дискриминация, задявки.

— Радвам се, че в замяна имам всичко това — каза Джейн, като се прозяваше, уморена от липсата на сън и от изискванията на новия си начин на живот. — Човек непрекъснато се учи, но това е най-прекрасното от всички неща.

Когато си тръгна, Мал отнесе спомена за тази вечер със себе си. Това беше частица реалност в нереалния й свят. Жената майка, бебе, за което да се грижи, животинската топлина във връзката на една двойка. Апартаментът, някога елегантно обзаведен в минималистичен стил, сега се бе превърнал в нормален, солиден дом. Сравнен с техния, нейният напрегнат живот изглеждаше празен. Завиждаше им за щастието им и за детето.

Когато се върна вкъщи, тя провери получените съобщения. Беше получила компютърна поща — все по работа, но дружелюбната червена лампичка на телефонния секретар не проблясваше. Хари дори не беше се обадил.

Портретът все още беше на масата, където го беше захвърлила. Взе го и отново се вгледа в лицето му. Внезапно потръпна и го накъса на малки късчета, които хвърли в огъня. От хартията се издигна черен дим, завършващ нещо, което дори не беше започнало.

Тя си взе душ, облече тениска и чифт розови къси панталони, среса косата си и си сложи крем. Новините по телевизията се сменяха пред нея с подробности от ужасите през този ден, но тя не слушаше. Внезапно говорителят каза:

— От днес град Бостън търси сериен убиец, тъй като ДНК пробите от телата на трите млади жени жертви е доказано, че съвпадат.

На мястото на говорителя се появи лицето на млада симпатична жена.

— Последната жертва, Самър Янг, беше двайсет и една годишна, отличничка във Филаделфийската гимназия и първокурсничка в Бостънския университет. Също като Мери Джейн Латимър и Рейчъл Клайнфелд тя е била нападната и изнасилена. Била е изоставена полумъртва на пуст плаж. Бостънската полиция е направила портрет по описание на заподозрения убиец. Ако познавате този мъж или сте го виждали някъде, свържете се с тях на телефонния номер, който виждате сега на екрана. Всяко обаждане ще бъде строго поверително.

Внезапно портретът изпълни екрана, а говорителят даваше подробности за приблизителните височина и телосложение на убиеца, както и за колата му.

— Лицето на заподозрения убиец на Самър Янг, Мери Джейн Латимър и Рейчъл Клайнфелд — завърши той. — И отново, ако някой може да помогне за откриването му, моля, обадете се на бостънската полиция незабавно.

Сега вече Мал разбра защо детектив Хари Джордан не й се обажда. Националната телевизия показа портрета на убиеца. Той вече не се нуждаеше от нея.