Сега или никога

Глава 29

Когато се появи на работа вечерта, Хари все още мислеше за Мал. Беше я закарал до летището, като я целуна дискретно по бузата, когато се сбогуваха. Смътно осъзнаваше погледите на хората. Почти беше забравил, че тя е знаменитост, че повечето хора, които уморено се движеха из чакалнята, познаваха лицето й така добре, както и собственото си. След тези почивни дни за него тя беше просто Мал — влудяващата жена, която беше влязла под кожата му и която му се противопоставяше непрекъснато; красива жена, която изпълваше секса с любов; жената, която, изглежда, беше неизменно свързана с тайнственото си, трагично минало.

— Ще се видим ли другата седмица? — попита той, когато се разделяха.

Тя го погледна иронично.

— Смяташ ли, че ще можеш да ме изтърпиш?

— Мисля, че ще успея. Едва-едва. — Той й се усмихна и отново я целуна по бузата. Пое си дълбоко дъх, вдишвайки неуловимото й ухание. — Това не е лекарство против пришки — прошепна той. — Сигурен съм.

Тя все още се смееше, когато се сбогуваха.

— Обади ми се — промълви тя. — После се обърна и го погледна. — Хари…

— Да, госпожо Малоун… Мал.

— Благодаря ти.

Вдигна ръка за поздрав и изчезна.

Докато се взираше в празното място, където стоеше тя преди миг, той се замисли защо ли все още имаше чувството, че не му е разказала всичко…

Хари заведе кучето вкъщи и го остави свито доволно под леглото. Без съмнение сънуваше зайци, катерици и миещи мечки. После тръгна към полицейското управление.

Смяната, изглежда, щеше да мине спокойно. В неделя обикновено беше така. Хората сякаш предпочитаха да се изтребват един друг в петък и събота, като поспираха в деня, определен от Бог за почивка.

Беше десет часът, когато дойде обаждането. Някаква жена позвъни, разтревожена за сестра си. Трябвало да се срещнат, на телефонния й секретар било оставено странно, прекъснато от някого съобщение, а сега телефонът на сестра й не отговарял.

Една кола отиде да провери къщата. Сестрата имаше ключ. Онова, което откриха, когато отвориха вратата, съвсем не беше приятна гледка.

— Да тръгваме — каза Хари на Росети, като се надигна от стола и тръгна към вратата.

Росети грабна чашата си с кафе и го последва към колата. Хари седна зад кормилото и те потеглиха, а сирените виеха по тихите улици.

— Ама че начин да завършат двата страхотни почивни дни — изръмжа мрачно Хари.

— Толкова хубаво ли беше, а?

— Беше ми приятно, Росети.

Колата зави зад ъгъла с все още виещи сирени.

— Ванеса каза да не забравяш празненството за рождения й ден. Веднъж се ставало на двайсет и една.

— Няма да забравя.

Улицата пред малката къща беше отрязана от полицията с жълта лента. Три патрулни коли бяха спрели навън, а в двора имаше син „Додж“. Няколко любопитни съседи се мотаеха наоколо, а двама яки униформени полицаи пазеха пред вратата.

Млада жена се беше свила на задната седалка на една от патрулните коли и плачеше. Хари поклати тъжно глава. Предположи, че това е сестрата. По-късно щеше да му се наложи да я разпита. Убийството не беше особено приятно събитие.

Той поздрави униформените служители, зададе няколко въпроса, после отвори вратата и влезе. Росети го последва.

Миризмата на кръв и на тяло, мъртво от два дни, ги зашемети като удар. Те го осветиха с фенерчетата си. Нищо не беше докосвано от полицаите, дори лампите не бяха светнати, за всеки случай, ако убиецът беше оставил отпечатъци по ключа. Нещо се размаза, когато Хари пристъпи напред, и той насочи светлината надолу.

— Грах — каза Росети удивен. — Може би тъкмо си е приготвяла вечерята.

Точно пред тях имаше огромна локва съсирена кръв, смесена, както изглежда, с грах. Кръв имаше по стените, по сакото, сложено на един стол, и по вратата.

— За Бога — промърмори Росети, — що за дяволско кръвопролитие!

Хари освети следата от кръв, която водеше към тялото, паднало пред вратата на спалнята. Беше на колене, с лице към кървавия килим, гола, с изключение на бикините. Дългата й, наситеночервена коса блестеше от светлината, до нея се беше изправила черна котка, която размахваше опашка и ги гледаше втренчено.

— Грозна работа, Росети — промърмори Хари тихо. — Къде, по дяволите, са експертите?

— Тук, детективе.

Първият влезе и се огледа, после подсвирна удивено и въздъхна.

— Какво може да каже човек? — смотолеви той и сви рамене.

В този момент съдебният лекар мина покрай него. Беше доктор Блейк, един от експертните патолози, наети от общината.

— Трябваше насила да ме измъкнат от къщи, детектив Джордан — осведоми Блейк раздразнено.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Хари. — Засега нищо не е променено на сцената на престъплението.

— Знам, знам — кимна лекарят. — По дяволите, детективе, тази работа я върша от двайсет години. Няма нужда да ми казвате какво да правя. И може ли някой да ми каже защо хората стават жертви на убийства точно в неделя вечерта, когато човек си дреме спокойно пред телевизора?

Такъв е светът, докторе — въздъхна Росети и направи път на фотографа.

Само за няколко минути той нагласи лампите си и започна да заснема сцената на убийството и жертвата.

Доктор Блейк клекна до тялото.

— Причината за смъртта е съвсем ясна — започна той рязко — Вратната вена и сънната артерия са прерязани. С два отделни удара. Плюс множеството други прободни рани.

Той внимателно обясняваше на фотографа, докато му показваше раните за снимки отблизо.

Хари чакаше до вратата със скръстени ръце и безизразно лице.

— Кога е станало, докторе?

Блейк намести очилата си.

— Какво е днес? Все още неделя?

Той погледна зеленикавите петна по корема, които показваха, че процесът на разложение е започнал. Повдигна китката й — тялото все още беше леко стегнато.

— Тялото все още е вкочанено. Бих казал в събота, рано. Преди около тринайсет часа. Ще знам по-добре, когато проверя стъкловидното тяло при аутопсията.

Хари знаеше, че той говори за подобната на желе течност в задната част на окото. Щеше да я изтегли със спринцовка с много тънка игла и тя щеше да му даде по-точна информация за времето на смъртта, тъй като беше по-устойчива на измененията.

Блейк сложи внимателно найлонови торбички на ръцете и краката, за да запази всяка следа от веществени доказателства, която можеше да има по тях.

— Все пак няма изнасилване, детективе — продължи лекарят. — Или поне няма видими от пръв поглед следи. Може и да греша. Ще видим при аутопсията.

Доктор Блейк погледна разраненото, окървавено лице. Едва сега я виждаше като човешко същество, а не като мъртво тяло. Дълго време я гледа.

— Знаете ли коя е тя? — попита той Хари.

Хари поклати глава.

— Сестра й е навън. Тя ще я разпознае.

— Трудно е да се каже под всичката тази кръв и тези рани, но тя ми изглежда някак позната. — Той събра инструментите в черната си чанта и се изправи на крака. — Е, аз си свърших работата. Засега. Цялата е ваша, господа. Ще се видим в моргата.

— Благодаря, че дойдохте, докторе — пророни замислен Хари.

Доктор Блейк минаваше внимателно покрай него, кракът му закачи нещо. Той не забеляза, но Хари го чу. Наведе се и се вгледа в нещото на пода.

— Детективе — каза той триумфиращо на Росети, — мисля, че намерихме оръжието на убийството.

Беше малък нож, дълъг около двайсет сантиметра. Тънкото острие беше поставено в пластмасова опаковка. Нямаше видими петна от кръв. Хари предположи, че убиецът го е почистил.

Той извика фотографите да го заснемат. После някой от лабораторията, с ръкавици на ръцете, го взе, сложи го в торбичка и го отнесе.

Хари забеляза окървавената торбичка на пода. На етикета пишеше: Замразен грах. 1 кг. Тръгна към вратата, като заобиколи торбичката и кървавите петна.

Сцената беше една от най-ужасните, които беше виждал. Окървавените й ръце бяха оставили кървава следа по вратата, а около мястото, където тя лежеше на колене, имаше толкова много съсирена кръв. Изглеждаше така, сякаш всичката й кръв се беше изляла върху килима.

Експертите свършиха работата си с ключовете на лампите и светнаха. Хари тъкмо коленичи до тялото, когато се чу воят на пристигащата линейка.

На гърлото й зееше дупка, а лицето й беше дивашки нарязано. Очите й бяха отворени.

Росети застана до него.

— О, Боже — изохка той задавено. — Боже мой, Хари, това е Сузи Уокър.

Хари усети как по гърба му полазиха тръпки. Никога не беше се занимавал с убийство на човек, когото беше познавал. Привлекателната млада жена се беше превърнала в едно осакатено тяло.

Поразен, той се изправи и се вгледа в нея, изпълнен с ярост.

— Исусе — изрева, като не спираше да удря свития си юмрук в стената. — Защо? Защо точно нея?

Беше вбесен от безсмислието на всичко това. Росети стоеше като замръзнал.

— Извини ме — промърмори той и тръгна бързо към вратата.

Отиде до края на улицата и повърна, скрит в сянката на голям клен.

Хари остана с каменно лице, докато санитарите сложат останките на Сузи Уокър в специална торба, после я положиха на носилка и я отнесоха в линейката. Вече нямаше нужда да се пуска сирената.

Хари мушна юмруци в джобовете си. Ако убиецът беше тук, пред него, щеше да убие това копеле. Щеше да го удуши с голи ръце. Да го срита като животно, каквото си беше. След малко си напомни мрачно, че е полицай. Трябваше да бъде безстрастен, необвързан, да разследва случая и толкова. Но все още си представяше как сестра Сузи Уокър му се усмихва с тези красиви зелени очи, чуваше я как отвръща на Росети, когато той я канеше на среща.

— Защо трябваше да бъде точно Сузи, Професоре?

Росети беше застанал до него. Лицето му изглеждаше сивкаво под ярката светлина, а погледът му беше тъжен.

— Беше толкова мила — каза той мрачно. — Беше всеотдайна в работата си, беше и добра жена.

Сега беше времето да се каже, че ще задържат копелето, че ще го сложат зад решетките заради това, което е сторил на Сузи. Сега беше времето да се каже, че тя е заслужавала нещо по-добро. Но Хари не можа да го направи. С горчивина си помисли, че с това не би утешил семейството й. Освен това беше казал същото и за Самър Янг. С усилие насочи мисълта си от жертвата към работата, която го очакваше.

Стисна разбиращо рамото на Росети, после започна да претърсва систематично спалнята.