Сега или никога

Глава 40

Кръвта капеше в очите му от дългата драскотина на челото му.

— О, Боже мой, той те е прострелял — изохка тя.

Хари докосна главата си, като не преставаше да се усмихва от облекчение.

— Не, не е. Но за миг си помислих, че ти ще го направиш. Той взе пушката от безчувствените й ръце, отвори я и провери пълнителя.

— Празна е — констатира удивен. Тя кимна. Чувстваше се като идиот.

— Не успях да намеря куршуми.

— Сачми, не куршуми — поправи я той.

Тя го изгледа сърдито и заудря с юмруци по гърдите му. Той стисна ръцете й, сложи ги около врата си и я притисна до себе си толкова силно, че тя едва дишаше.

Зарови лице в косата й, зацелува всяко местенце по нея.

— Мислех, че съм те загубил — прошепна той с прегракнал от вълнение глас. — Мислех, че съм те поставил в опасност. Оставих те сама, а онзи маниак те е открил…

— Кълна се, че беше някъде навън — отвърна тя, като се притискаше до него.

— Някой наистина имаше навън — кимна той мрачно. — Срещнах го, когато заминаваше оттук.

Тя се отдръпна и го погледна.

— Видял си го?

Значи убиецът наистина е бил някъде навън. По гърба й пробяга тръпка на ужас.

Той поклати глава. Кръвта от раната се стичаше по лицето му. Избърса я нетърпеливо и тръгна към телефона.

— Не знам кой беше, но разпознах колата. Преследваше ни от Бостън тази сутрин. И направо ме отнесе, караше по алеята със загасени фарове.

Той набра телефона на местната полиция и им каза какво се е случило, после се обади на Росети. Незабавно започнаха да издирват колата, която нямаше начин да не е повредена от сблъсъка с „Ягуара“.

Мал се отпусна на същото кресло, на което беше седяла допреди няколко минути в очакване да настъпи краят й. Краката й трепереха, сърцето й препускаше. Внезапно тя осъзна, че всъщност Хари е наранен, а тя си е съвсем наред, като се изключат разстроените нерви.

— Едва не те е убил — промълви тя замаяно.

Хари остави телефона, обърна се към нея и се усмихна.

— Остави мен… той уби „Ягуара“ ми. В момента е просто куп железария в канавката.

Мал огледа внимателно раната му, после взе кърпа и вода, за да я почисти.

— Трябва да се зашие.

Хари грабна ръката й и я притисна до бузата си, след това до устните си.

— Слушай, ти си наред и аз съм наред — каза той. — Единствената жертва този път е колата, но ще хвана копелето, което направи това.

— Мислиш, че не е той?

Той поклати глава.

— Някак не е в негов стил. Той дебне, крои планове… — Погледна Мал и продължи безизразно: — Мал, ако е искал да ти направи нещо, щеше да успее. Повярвай ми, не е толкова глупав. — После повдигна рамене и добави: — А и колата не беше същата. Не беше пикап. Винаги има вероятност той да притежава две коли, но тази някак не е негов тип.

Воят на полицейските сирени разцепи тишината и къщата внезапно се изпълни с детективи и униформени полицаи.

След като огледаха внимателно къщата отвън и отвътре, както и блъснатата кола в канавката, Хари и Мал бяха отведени в местната болница. Докато шиеха раната на челото на Хари, Мал чакаше нервно и пиеше слабо кафе от пластмасова чаша.

Когато най-после Хари се появи отново, тя вдигна поглед към него. Бяха обръснали част от главата му заради шевовете, които минаваха от дясната вежда до темето му. Наболата брада правеше лицето му още по-бледо, а сините му очи гледаха уморено.

Когато влязоха в полицейската кола, която щеше да ги отведе вкъщи, той се облегна назад и затвори очи. Тя видя, че той изпитва болка, и хвана ръката му, като се вгледа загрижено в него.

Двойка униформени полицаи бяха оставени на пост във фермата. Когато Хари и Мал влязоха вътре, те им пожелаха лека нощ.

Хари си наля уиски и го изпи бързо, като го предпочете пред болкоуспокояващите лекарства, които му изписаха в болницата. Денят наистина беше дълъг. Главата му бумтеше, а натъртеното му тяло започваше да го измъчва. Но имаше нещо по-лошо. Мал беше попаднала в опасност и вината за това беше негова, защото я беше оставил сама. Дори не му беше минало през ума, че фермата на Джордан може да не се окаже онзи безопасен оазис, който винаги е била. И все пак беше сигурен, че шофьорът на колата не е бил серийният убиец. Но ако не е бил той, кой тогава?

Тази мисъл отново изскочи в главата му на следващата сутрин, когато се събуди в старото си двойно легло. Мал лежеше свита до него. Той усещаше мекотата на гърдите й до гърба си, лекия й дъх върху кожата си. Кракът й беше прехвърлен върху неговия, а ръката й стискаше неговата.

Почти си заслужаваше да си счупи главата, за да я види в тази поза на квачка, която пази раненото си пиленце.

Той се отдръпна и мушна ръка под нея. Тя отвори очи. Синевата им беше така дълбока, че отново го удиви, а дългите й мигли й придаваха някаква невинност. Но усмивката в очите й беше заменена от тревога, когато огледа главата му.

— Струва ми се, че това се нарича размяна на ролите — каза Хари и я целуна. — Малката женичка се грижи за Големия силен мъж. По-добре внимавай, може да ми хареса.

— Не можеш да не знаеш, че жените са винаги тези, които се грижат за мъжете? — изрече тя твърдо. — Само мъжкото ти его те кара да си мислиш, че не е така. И по-добре не се отпускай твърде много, господин Детектив, защото ще загубиш мъжкарския си вид и ще бъдеш принуден да признаеш, че жените са по-силни.

Той се разсмя, но тя го целуна и той забрави за какво въобще са говорили. Ръцете му се плъзнаха по гладкото й тяло.

— Коприна и сатен — прошепна задъхано.

Тя се изплъзна от ръцете му, застана гола пред него и се протегна лениво.

— На ранените не се разрешава секс. Вместо това им сервират закуска в леглото.

Той я изпиваше с поглед. Изглеждаше чудесно гола, изкусителна като ябълката на Ева.

— Тази замяна не е честна — измърмори той. — Кой ти го каза?

— Снощи в болницата ми го казаха. — Тя се наметна с един халат и тръгна към вратата. — Лекарката — подвикна през рамо и се запъти към банята.

— Какво значение има болката, когато мога да имам жена като теб в прегръдките си? — попита той, когато тя излезе изпод душа.

Тя завъртя очи и неотстъпчиво се запъти към вратата. Точно тогава телефонът иззвъня. Изпълнена с лоши предчувствия, тя се заслуша, след като Хари вдигна слушалката.

— Добро утро, Професоре — поздрави Росети. — Как е главата?

— Росети е — подхвърли Хари на Мал.

Тя кимна с облекчение и слезе да приготви закуската.

— Не много добре — отговори мрачно Хари.

— Наистина ли? Съжалявам, че е така, но онова, което имам да ти кажа, няма да те накара да се почувстваш по-добре. Виждал ли си вестника от тази сутрин?

— Не. Защо?

Внезапно му се прииска да не научава.

— Жълтите вестници имат няколко хубави снимки на вас двамата с Малоун. Заглавията са горе-долу еднакви: „Вълнуваща връзка на Малъри Малоун и полицай, издирващ серийния убиец“. А на снимката ти си прегърнал Малоун и се разхождате из фермата на Джордан. Която пък, за твоя информация, е наречена любовно гнезденце.

Хари изпъшка.

— Само това й липсваше.

— Това се отнася и до теб, детективе — напомни му Росети. — Онзи, който е направил снимките, може да е карал колата, която те блъсна. Попритиснах този и онзи и ми дадоха име и адрес. С радост ще научиш, Професоре, че момчетата, които съсипаха колата ти, са задържани с обвинения за опасно шофиране и бягство от мястото на катастрофата, плюс нарушаване границите на частна собственост и каквото въобще успях да се сетя.

— Значи в крайна сметка не е бил убиецът — въздъхна Хари с облекчение.

— Ъъ. Само някакви най-обикновени фотографи. Така става, когато си с богатите и известните — добави Росети. — Можеш да смяташ, че си късметлия, щом не са насочили фотоапаратите си към прозореца на спалнята ти.

Хари погледна към прозореца, който снощи бяха оставили отворен и с дръпнати завеси.

— Ще трябва да бъда по-внимателен.

— Схващаш, Професоре. Междувременно си пази главата и госпожа Малоун… тя свърши чудесна работа. Телефонните обаждания намаляха. Досега няма нищо сериозно… освен двете фалшиви тревоги от вчера.

Хари дори не се беше замислял за двамата мъже, които бяха задържани за разпит вчера. Още щом ги видя, разбра, че никой от тях не е убиецът. Първият само търсеше своя миг слава по телевизията, а вторият беше извратен тип с мания, че е лекар гинеколог, и това щеше да го изпрати в лудницата. Убиецът на Сузи Уокър беше все още на свобода.

Хари каза на Росети, че след няколко часа ще бъде при него, после слезе при Мал, за да й разкаже новините.

Тя беше застанала до печката и бавно бъркаше яйца.

— Трябваше да си стоиш в леглото.

— Имам новини.

Тя остави дървената лъжица, а очите й се изпълниха със смесица от страх и надежда. Той обясни бързо:

— Не, не сме заловили убиеца, но знаем, че снощи не е бил той. Били са фотографи.

— От жълтите вестници?

— Страхувам се, че да. Росети видял снимките тази сутрин. Нищо кой знае какво. Аз съм те прегърнал, а пък в заглавието наричат фермата на Джордан любовно гнезденце.

Мал чак сега осъзна думите му.

— Искаш да кажеш, че снощи отвън са били фотографи от някой жълт вестник?

— Точно така.

— Но те едва не те убиха с това каране. Как можаха? Как смеят?

Тя захвърли лъжицата и закрачи със скръстени ръце и стиснати устни.

— Толкова ниско ли са паднали, че са готови да убият за някакви евтини снимки? Боже мой!

— Поне не е бил серийният убиец.

Тя спря да крачи.

— Не, не е бил той.

Смразена, тя си спомни ужаса от предната нощ.

— Значи няма защо да се тревожиш за това. Остават единствено заглавията във вестниците, които разтръбяват личния ти живот.

Тя му отправи омайваща усмивка, замаяна от обзелото я облекчение.

— По дяволите моят личен живот, детективе. Заслужаваше си.

— Надявам се, че ще продължиш да мислиш така, когато ти кажа, че трябва да се връщам в града.

— Искаш да кажеш сега? Веднага?

— Е, след бърканите яйца.

— Оох, яйцата… — Тя грабна тигана от печката и загледа ужасено втвърдената маса.

— Добре, че се сетих да взема кифли — добави той. — Остава единствено да свариш кафето, Малоун.

— И след това поемаме на път — въздъхна тя мрачно.

— Както казах и на Скуийз, това е то полицейският живот — кимна той.

Но я целуна по носа, преди да се качи, за да си вземе душ.

Два часа по-късно бяха на летище „Логан“ и се сбогуваха. Той огледа претъпкания салон и гледащите ги непознати, но после си каза да вървят по дяволите и целуна Мал.

— И без това са го чели във вестниците. Сега ще знаят, че е истина — прошепна той в ухото й. — Ще ти се обадя довечера.

— Няма да се оплаквам — отвърна му тя. — Знам, че това е полицейският живот.

— Не е така през цялото време, наистина не е.

Мал остана загледана след него, докато той се отдалечаваше. Беше сигурна, че мислите му вече са при серийния убиец. Сърцето й подскочи, когато той се обърна и я погледна. После вдигна ръка за сбогом и изчезна зад ъгъла.

Тя се качи усмихната на самолета за „Ла Гуардия“. По-късно отново се усмихна, когато изслуша съобщението му на телефонния секретар.

— Просто проверявам дали всичко е наред, когато си се прибрала вкъщи, Малоун. Извинявай за случилото се и за вестниците… въпреки че снимката ти въобще не е лоша. Ще се погрижа следващия път да бъде по-хубава. Ще ти се обадя по-късно.

Тъкмо беше събула обувките си, когато телефонът иззвъня. Беше Бет Харди.

— Виждам, че двамата с красивия детектив сте на първите страници на вестниците — поде тя. — И то в любовно гнезденце, не къде да е.

— Ще става по-зле. — Мал й разказа набързо за предната нощ. — Така че в бъдеще могат да се очакват още първи страници, а и още снимки, предполагам. Но не в любовното гнезденце, защото Красивият детектив се върна на работа. А ти знаеш какво казват хората.

— Очи, които не се виждат, се забравят? Съмнявам се. Красивият детектив беше изключително внимателен след предаването в четвъртък. Съветът ми е да оставиш нещата да си вървят сами. Всеки, който казва нещо лошо за теб и Джордан, просто завижда. До утре, мила.

Мал тъкмо сваляше чорапите си, когато телефонът звънна отново.

— Тъкмо седя и си мечтая двамата да сме отново в любовното гнезденце — каза Хари.

Мал отново усети как сърцето й потръпва. Тя се отпусна на леглото и се усмихна.

— О, разбира се — му отвърна. — Можеш да поканиш и фотографите и да направим няколко пози за тях.

Тя чу въздишката му. После й каза със съжаление:

— Все пак си струваше. Няколко шева, разбит „Ягуар“, стрелба и клюки… какво повече може да очаква човек от добре прекарани почивни дни с жена си?

— Твоята жена, детективе? Не избързваме ли малко? Това са само няколко вечери, празненства и малко целувки и прегръдки тук и там.

— Не е много, нали? — изрече той мрачно. После се разсмя. — Малоун, не знам защо се обадих. Виждам, че отново си във форма.

— Все пак се радвам, че го направи — каза тя с глас, който му прозвуча като милувка.

— Аз също — отвърна той нежно. — Внимавай. Ще ти се обадя утре.

Връзката прекъсна, но тя продължи да стиска слушалката. Не й се искаше да се разделя с него. Животът изглеждаше по-празен, когато го нямаше.

Тя си взе душ и облече халат. Внезапно се почувства изтощена и се сети, че е спала само два часа. Прозина се, направи си чаша чай и отиде в кабинета си, за да прегледа останалите съобщения. На бюрото я чакаше някакъв плик.

Тя го отвори, като отпиваше от чая си, и прочете единствения ред, написан там. Добре дошла, Мери Малъри.

Горещият чай поля треперещата й ръка и я изгори, но сякаш не забеляза. Смазана, тя се взираше в късчето хартия. По гърба й пробяга тръпка. Бележката не беше от Хари. Не бяха и фотографите.

Освен Хари имаше само още един човек, който знаеше истинското й име.