Сега или никога

Глава 39

Когато в шест часа на следващата сутрин се качиха в „Ягуара“ и тръгнаха към фермата „Волвото“ все още беше там. Хари реши, че сигурно е на някой съсед. Светът наистина беше малък.

Когато поеха на север по магистралата, той забеляза, че ги следва тъмно „Волво“. Независимо с каква скорост караше, „Волвото“ си беше там, в задното огледало.

Хари се намръщи, но не каза нищо на Мал, която се беше наместила удобно на седалката и седеше със затворени очи. Той се замисли за мълчанията по телефона и реши, че сигурно са обикновени грешки. Серийният убиец просто не беше достатъчно умен, за да се сдобие с телефонен номер, който не е в указателя. Той залагаше на бавните, но сигурни неща. Неочакваното завръщане на Сузи Уокър го беше хвърлило в паника и го беше принудило да направи нещо необичайно за него. Той подготвяше действията си през период от време и никога не действаше импулсивно. И точно затова един ден щяха да го заловят.

Наближаваха мястото, откъдето щяха да излязат от магистралата, и Хари даде мигач. Зави и погледна какво става в задното огледало. „Волвото“ продължи напред и той си отдъхна. Каза си, че се превръща в параноик и изхвърли случката от ума си.

Мъжът в металносивото „Волво“ караше доста зад тях, за да не го забележи Хари. Предния ден по телевизионните новини беше видял, че е пристигнала Малъри Малоун. Вече знаеше всичко, което можеше да се узнае за детектив Хари Джордан. Стараеше се да опознае и да разбира враговете си, така контролираше нещата. Знаеше по коя отбивка ще поеме Хари и затова изостана достатъчно по пътя за фермата на Джордан.

Мал си помисли, че Хари е прав за лятото. Слънцето прежуряше, когато излязоха от „Ягуара“. Вече беше наистина горещо, а въздухът беше свеж и уханен, като зреещи плодове и разпукващи се розови пъпки.

Скуийз се втурна зад ъгъла на къщата, докато Хари вадеше чантите от колата. Мал стоеше до него и попиваше спокойната атмосфера. Някъде наблизо се чу кълвач.

— Имам чувството, че съм в анимационното филмче за Уди Кълвача — подвикна тя през смях.

— Е, поне не ти личи. Изглеждаш истинска и много красива. Свежият въздух ти действа добре.

— Слушай, слушай — възкликна тя. — Направи ми истински комплимент, без да добавиш някоя малка, неприятна уговорка.

— Мислех, че ти правиш неприятните уговорки.

— Ето ти пак — отвърна му тя и заизкачва стълбите към верандата.

Тя отправи поглед към небето с раздразнение. Той я последва с чантите в ръка.

— Ще те заведа за риба, за да успокоим нервите си.

— Никога не съм ходила за риба. — Не беше сигурна, че ще й допадне. — Изглежда толкова отегчително.

— Там мъжът има време да си помисли. Жената също — добави веднага. — В тези неща няма дискриминация.

Фермата на Джордан беше точно толкова прекрасна, колкото я помнеше Мал. Къщата сякаш я приютяваше в себе си, обгръщайки я със спокойствие и ведрина. Усещаше се приемствеността на живота в нея, сигурността, че каквото и да се случва, тя ще бъде винаги тук и Хари ще може да се върне в нея.

Той я наблюдаваше как прокарва ръка по гладката повърхност на една стара маса, докосва протрита възглавничка от кадифе, поглежда някаква стара снимка и се навежда да помирише цветята в един глинен съд на перваза на прозореца. Знаеше какво чувства.

— Това е душата на къщата — промълви той тихо. — Тези стари къщи сякаш запазват някакво чувство, някакво настроение, като спомени, натрупани през десетилетията.

Мал си припомни бездушието на дома, който делеше с майка си в Голдън. Знаеше, че не е необходимо да си богат, за да има домът ти душа, но трябва да има любов.

— Ще направя кафе — прекъсна мислите й рязко Хари, измъквайки я от миналото й, — а после ще отидем на дълга разходка. После ще трябва да оплевя малко, защото ще се чувствам виновен, ако не го направя. А след това ще отидем за риба.

Няколко часа по-късно седяха на брега на малкото поточе и поклащаха крака и детските си въдици в чистите му води. Облегнаха се на дънера на една върба, наблюдаваха доволно подскачането на водата по гладките камъни и се чудеха дали някоя пъстърва не се крие в неподвижните води до другия бряг.

— Улавял ли си наистина пъстърва? — попита Мал подозрително.

— Не се и съмнявай. Тогава бях на около дванайсет години — усмихна й се той.

Тя въздъхна.

— И как ще имаме пъстърва за вечеря, ако не уловим нито една?

— Лесно. През имението на чичо Джак минава река, пълна е пъстърва. Всеки път, когато намине, той носи на Мифи. Тя не смее да му каже, че мрази проклетата риба, така че хладилникът е пълен с пъстърви.

Мал кимна.

— Логично, въпреки че не точно това очаквах. — Тя се отпусна на дънера на дървото. — Все пак е приятен начин да ти мине времето.

— Казах ти, че действа добре на мисленето. — Той я погледна с ъгъла на окото си. — Искаш ли да ми разкажеш още нещо за Голдън?

— Наистина не е особено интересно.

— За мен е.

Някак по-лесно беше да му разказва, седнала на брега на този поток, в сияйния летен ден, на светлинни години от онези трудни времена, когато беше млада и неопитна, защото не беше открила, че има и друг живот. Разказа му за битката да оцелее, да създаде нещо от хаоса на лишеното от обич детство, за необходимостта да направи нещо от себе си. Разказа му и за съпруга си, колко му се е възхищавала, но че нещата не потръгнали, защото той искал тя да се откаже от работата си, а това означавало да се откаже от Малъри Малоун и отново да се превърне в нищожество.

— Не е вярно, знаеш ли — каза й той, когато тя завърши разказа си. — Ти винаги ще бъдеш Мал Малоун, човекът, който си създала от себе си, както и Мери Малъри, жертвата на случайности, които са били извън твоя контрол. Родителите ни са отговорни само за част от нас, Мал. Останалото зависи от нас. Ние сме тези, които сме, заради онова, което вършим, избора, който правим, и пътищата, които поемаме. Мифи Джордан е жената, която е, заради себе си, не заради това коя е била майка й. Същото е с мен, с теб също.

Не се чувстваше много сигурна, но се надяваше той да е прав.

Внезапно въдицата подскочи в ръката й. Тя я стисна и погледна към водата.

— Виж, виж! — извика стреснато. — Риба!

Скуийз скочи на крака. Застана възбудено на брега, после скочи в потока и ги изпръска целите. Мал падна назад и се разпищя от смях. Хари грабна въдицата, но беше прекалено късно. Рибата беше избягала.

— Радвам се, че стана така — каза тя през смях. — И без това нямаше да ти позволя да я убиеш.

Тя подскочи, когато радиотелефонът му иззвъня.

— Извинявай.

Той направи физиономия и отговори. Заслуша се, каза не и да, ще дойда веднага и довиждане. После погледна Мал.

— Не ми го казвай — изрече тя потиснато. — Трябва да тръгваш.

— Беше Росети. Получили са се няколко подозрителни обаждания от района на Бостън. Сега ги проучват. Съмнително е, но има вероятност да е бил убиецът. Трябва да вървя, Мал.

Тя се изправи на крака и изчисти тревата от полата си.

— Ще си събера нещата.

— Няма нужда. Ще се върна след няколко часа. Няма да позволя на разни шегаджии да провалят почивката ни.

— Ами ако не са шегаджии? Ако е той?

— Ако имаме този късмет, ще изпратя кола да те вземе. Но имам предчувствие, че не е нашият човек.

Той се преоблече и тя го изпрати до колата.

— Ще приготвя вечерята. За всеки случай — подвикна тя. — Обещавам, че няма да бъде пъстърва.

Хари се разсмя и й махна за сбогом. Загледа се в задното огледало, където се виждаше тя. Стоеше на верандата, а Скуийз беше до нея. Изглеждаше така, сякаш беше част от този дом.

— Има два записа, Професоре — информира Росети. Пътуваха през претоварените улици към Кеймбридж, откъдето беше дошло първото обаждане.

— Цивилните полицаи проучиха този мъж. На записа нарича себе си Бостънския убиец, но името му е Алфред Труфило. Досега се е обаждал три пъти от един и същ уличен телефон, на една пресечка от дома си. Мисля, че не е достатъчно умен, за да бъде нашият човек, но си струва да опитаме. Нарекъл се е и Алфред Рубироса… хитро, а? Сигурно се мисли за плейбой или нещо такова. Както и да е, вероятността тук е твърде малка, но някои неща, които казва за теб, накараха косата ми да настръхне. Сякаш знаеше нещо повече от нас нали разбираш какво имам предвид Хари изслуша записите, които му пусна Росети Разбра съвсем точно какво искаше да му каже.

— Този човек или е бил там — обобщи той, — или е съвпадение, изстрел в мрака. Говори за Рейчъл Клайнфелд налива тялото в лодката?

Росети кимна.

— Изслушай другия запис.

Пусна го. Този глас беше много по-културен, но в него имаше нещо мазно.

— Прилича на проповедник — отбеляза Росети. — Не знаем нищо за този човек, освен че заплашва госпожа Малоун.

Хари настръхна, когато мъжът от записа започна да описва с ясни и точни подробности какво имаше намерение да направи с Малъри Малоун. Гласът беше мек като коприна и знаеше достатъчно за анатомията, която описваше с медицински термини.

— Това е мобилен телефон — поясни Росети. — Проучихме номера. На името на една компания е, „Анатомия на Грей“, в Южен Бостън. Бедата е там, че такава компания няма. А адресът е на пощенска кутия, изоставена преди около седмица. Но го проследихме до един блок наблизо.

Хари се замисли.

— „Анатомия на Грей“ не е ли нещо като Библия сред медицинските учебници. Мислиш ли, че тук може да има нещо?

Росети сви рамене.

— Пуснах записа на патолога. Той каза, че медицинските термини са точни, но онова, което се говори за телата, не е. Каза ми, че това вероятно е някой аматьор, за когото медицинските инструменти и термини са нещо като фетиш. На някои хора им има нещо такова, обясни той. Обличат бели престилки и се преструват на лекари. Дори има случаи, когато са отивали в болници и са лекували пациенти. И никой не е усетил разликата… преди да ги хванат.

Росети пусна кормилото и небрежно заоправя вратовръзката си в огледалото. Хари му хвърли един поглед и той се разсмя.

— Шофирането ми не те притеснява, нали, Професоре?

— Защо пък не?

— Ами, с мен си в безопасност. А и с тези заподозрени, защото не бих заложил сериозно на никой от двамата.

Хари си помисли със съжаление за прекъснатия спокоен съботен следобед с Мал. Надяваше се да успее да се върне навреме за вечеря. Чудеше се какво ли прави тя сега.

По-късно следобед Мал си направи чаша чай. Седна на зеленото ракитово канапе на верандата и се загледа над моравата към засенчения от върбите поток. Скуийз я побутна за рамото за бисквитка и тя отстъпи, защото и той, като собственика си, беше прекалено очарователен и човек не можеше да му устои. После погледна как слънцето залязва бавно сред оранжево сияние, докато най-накрая по потъмняващото небе остана само слаба зеленикава светлина, която да напомня, че утре то ще се завърне отново.

Тя взе чашата си, извика Скуийз и влезе в къщата. Светна лампите и се замисли дали да запали огъня, но реши, че е прекалено топло. Все пак не искаше да включва климатика, защото ветрецът, който подухваше през отворените прозорци, беше толкова приятен.

Качи се горе, взе си душ и се преоблече в дълга тъмнозелена пола и светлобежова копринена риза. Сложи си малко спирала и червило, капна парфюм на шията и китките си. Поседя известно време до прозореца, загледана в здрача. Когато мракът се сгъсти, лампите на верандата светнаха автоматично.

Нощта изглеждаше много тиха, в сравнение с непрестанното бръмчене на града, но като се заслуша, тя чу най-различни меки звуци: шумоленето на нощните животинки, шепот на крила, бълбукането на потока.

Тъкмо си мислеше лениво, че трябва да слезе и да види какво има за вечеря, когато чу различен звук.

Тя се надигна рязко, наклони глава и наостри уши. Сякаш някой беше настъпил паднало клонче. Сети се, че Хари й беше казал, че в гората има елени, и се отпусна.

Когато слезе долу, Скуийз седеше в преддверието с щръкнали уши и се взираше към входната врата. Той се обърна, и я видя, после нададе лек вой и отново застана заслушан.

Внезапно осъзна, че е съвсем сама — на километри оттук нямаше друга къща. Изпълнена с лоши предчувствия тя отиде до входната врата и я заключи. После се втурна и затвори всички външни врати — онази, която водеше към кухнята другата, към верандата, и необичайната малка дървена врата, която тя предположи, че води към мазата.

Когато се върна, Скуийз все още седеше в преддверието. Той помаха опашка и тръгна към кухнята.

— Нямаше нищо, нали, момчето ми? — каза тя, като се опитваше да убеди сама себе си. — Само някакъв елен.

Кухнята беше в първоначалната малка постройката къщата просто се разраснала около нея. Там имаше бели дървени шкафове, стари дървени подове и тъмни греди. Мазилката между гредите на тавана беше боядисана във весело, слънчево жълто и Мал си помисли, че то сигурно стопля цялата стая, дори и в най-студените снежни зимни нощи.

Намери някакви касети и си пусна Бетовен, защото той сякаш подхождаше на времето и мястото. Усили звука и отиде да претърси добре заредените шкафове и хладилник.

Режеше си весело домати за сос, когато отново чу шум. Само че този път й приличаше на стъпки. Този път Скуийз скочи срещу вратата, зъбите му бяха оголени и той ръмжеше.

Сърцето подскочи в гърдите й, когато се сети как Хари й каза, че кучето нападало само непознати. Може и да се беше пошегувал, но точно сега нямаше такова чувство.

Прозорците все още бяха отворени, за да уловят вечерния бриз. Светлината от верандата нахлуваше през тях, но когато Мал погледна, там нямаше никого.

Скуийз се отпусна на пода с вой, като все още се взираше във вратата. Паниката я заля, устата й пресъхна. Хари и беше казал, че сега е на територията на убиеца, че той може да потърси отмъщение. После се сети за убитите млади жени и за семействата им и адреналинът нахлу във вените й и й даде смелост. Ако убиецът идваше при нея, той нямаше да завари лесна плячка.

— Копеле такова! — извика тя, когато несъзнателно повтори думите на Самър Янг. — Проклето копеле, няма да успееш да ме хванеш!

Тя скочи към прозорците и ги затвори, докато накрая къщата заприлича на крепост.

Все още задъхана от гняв и паника, тя се върна в кухнята, огледа се, дръпна завесите и грабна телефона, набирайки номера на Хари в управлението. Той звъня, докато най-накрая се включи секретарят. Тя тресна слушалката, пое си треперливо дъх и се зачуди какво да прави сега.

Помисли си да се обади на 911, но се отказа. Каза си да се успокои и да действа разумно. Най-вероятно беше просто някое диво животно, което се разхождаше наоколо. Направо си представяше заглавията във вестниците: „Малъри Малоун вика полиция, за да я спаси от елен“. А и беше в дома на детектив Хари Джордан. Не искаше личният й живот да се обсъжда из жълтата преса, още повече сега, когато това щеше да разруши влиянието и достойнството на току-що отминалото предаване.

Но докато отваряше бутилка червено вино и си наливаше чаша от него, ръцете й все още трепереха. Каза си да не бъде толкова глупава. После забеляза, че Скуийз седи на задните си крака и гледа кухненската врата, без да отмества поглед.

Косата й настръхна. Отпи отново от виното, като наблюдаваше кучето, което се взираше във вратата. Трябваше да се обади на полицията, но вече беше твърде късно. Беше отдалечена на километри отвсякъде.

— По дяволите, Хари, къде си, когато имам нужда от теб? — промърмори тя.

Сети се, че когато Хари я развеждаше из къщата, й беше показал калната стая. Там имаше стари ботуши и якета и стъклен шкаф с най-различни пушки, които беше й обяснил, че се използват за лов на диви патици.

Извика кучето и тръгна по коридора. Токчетата й тракаха по дървения под като изстрели. Това ужасно я издаваше. Събу сандалите си и отвори стаята.

Тя беше малко по-голяма от гардероб, с едно малко прозорче, високо на стената. Избелели зелени якета висяха на метални закачалки и издаваха мириса, натрупан след години дъждовно време. Стари гумени ботуши бяха захвърлени до очукани кожени ботуши за езда — различни размери и степен на разкапване. Плетени кошници и няколко вази бяха прибрани на рафтовете до мивката с дълбоко корито. Една непочистена лопата лежеше на дългата дървена маса. На стената, точно пред нея, беше стъкленият шкаф с пушките.

Мал се опита да го отвори, но той беше заключен. Като се извини наум на Мифи, тя взе лопатата, счупи стъклото и отключи вратичката, после взе най-близката пушка.

Никога по-рано не беше държала пушка в ръцете си, а тази беше направо красавица, с изящно гравиран сребърен приклад. На нея пишеше „Харълд Джордан 1903“. Надяваше се, че все още е в ред.

После се сети, че ще й трябват амуниции. С разтреперани ръце прерови шкафа за барут, куршуми или там, каквото трябваше да й сложи, дори това не знаеше. Но се оказа, че няма нищо подобно.

— О, Боже — прошепна тя.

Каква полза от пушка без амуниции? Тя се вторачи безпомощно в оръжието. Поне изглеждаше страшно.

Върна се тичешком в кухнята, като изгасеше навсякъде лампите. Представяше си как през прозореца я следят чифт очи.

В кухнята смелостта й внезапно я изостави. Угаси и тази лампа, после краката й се подкосиха и тя се отпусна в едно кресло, което гледаше към коридора. Скуийз легна до нея и тя се утеши, че той ще я защити.

Нямаше представа къде е Хари. Можеше единствено да чака и да се надява.

Мъжът стоеше в сянката на върбата край потока. Объркано наблюдаваше как една сянка преминава по верандата и наднича през прозорците. Виждаше се, че е висок, слаб мъж в джинси и маратонки, а на две крачки зад него стоеше още един мъж.

Слухът на мъжа беше остър като на куче и той чу звука от пристигащата кола дълго преди тях. Потъна в сенките, като тичаше тихо през тревата, докато стигна до алеята пред къщата. В далечината се виждаха фаровете на колата, която подскачаше по дупките, и той предположи, че Хари Джордан се връща.

Хукна, колкото се може по-бързо, като се опитваше да изпревари колата. Когато тя приближи, той се скри зад дърветата и легна по лице на тревата. Зад себе си чу как „Волвото“ пали, моторът изрева и колата се насочва с незапалени фарове точно срещу идващия „Ягуар“. Той сдържа дъха си, заслушан да чуе сблъсъка.

Хари не видя насрещната кола, но я чу. Той завъртя рязко кормилото надясно. „Ягуарът“ реагира идеално, но не можа да се справи с канавката и дървото. Последва свистене на гуми, смачкване на метал и трошене на стъкло.

— Кучи син! — изкрещя той, като избърса кръвта от очите си и погледна през рамо към отдалечаващата се кола. Беше „Волвото“ от тази сутрин.

— О, Боже — промърмори стреснато. — О, Боже, Малъри…

Разкопча колана на седалката, но не успя да отвори вратата. Натисна я, блъска я, но тя не помръдна. Опита от другата страна — същото нещо. Той вдигна поглед и видя звезди — истинските и онези, които се въртяха в главата му след удара в кормилото. После се сети, че кара с отворен прозорец.

Колата беше застанала под ъгъл четирийсет и пет градуса, с двете колела в канавката. Той се повдигна, промъкна се и тупна на земята. После хукна да бяга.

Мъжът се надигна от тревата. Видя, че Хари тича към фермата, и се изсмя горчиво. Който и да караше „Волвото“, беше спасил живота на Мери Малъри, а вместо това едва не уби детектива.

Мъжът се затича към мястото, където беше скрил своето „Волво“ пикап, зад дърветата на страничния път, на няколкостотин метра по-нататък.

Влезе в колата, оправи косата си, облече хубавото си вълнено сако и завърза коприненото си шалче. После, с угасени фарове, подкара по алеята към пътя, който водеше към магистралата. Но нямаше да се качи на магистралата. Вместо нея щеше да използва второстепенния път през малките градове и села.

Той запали фаровете. Маршрутът беше по-бавен, но ако полицията търсеше колата, предизвикала катастрофата, никой не би се заинтересувал от добре облечения мъж, който караше пикапа. В края на краищата, всички пътуват с пикали из провинцията.

Когато чу стъпките по алеята, Мал замръзна.

— О, не — изохка тя, вкочанена от ужас, — о, не… Някой се опитваше да отвори входната врата. Скуийз скочи на крака и се затича към преддверието, като лаеше бясно.

Мал притисна пушката до гърдите си. По гърба й се стичаше студена пот, а от гърлото й не излизаше и звук. И да искаше не можеше да извика.

Стъпките стигнаха до кухненската врата.

Като се поклащаше неуверено на краката си, тя насочи пушката към вратата. Скуийз се затича натам точно когато някой натисна бравата.

Мал стисна очи и започна да брои до десет. Сега или никога… а тя нямаше амуниции…

Хари блъсна вратата с рамо, после още веднъж. Тя подаде навътре. Кухнята тънеше в мрак. Той натисна ключа за осветлението и зяпна Мал, която стискаше пушката, с пръст на спусъка. Очите й бяха здраво стиснати и тя каза през зъби:

— Махай се или ще те убия.

Хари започна да се смее.

— Не стреляй… моля те, Малоун, не стреляй! — нареждаше той с отмалели от облекчение колене. — О, Боже, само да можеше да се видиш.

Той просто не можеше да спре смеха си. Мал отвори очи и го изгледа гневно.

— О, страхотно, Хари — изрече тя с леден глас. — Идваш точно навреме за вечерята.